№ 5366
гр. София, 23.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Мария Г. Шейтанова
Воденичарова
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Цветина Костадинова Въззивно гражданско
дело № 20221100511637 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20067477/15.03.2021 г., постановено по гр. д. № 3628/2020
г. по описа на СРС, I ГО, 29-и състав, съдът е признал за установено на
основание чл. 124 от ГПК вр. с чл. 439 от ГПК по отношение на „С.Г.Груп“
ЕАД, ЕИК **** /универсален правоприемник на „С.Г.Груп“ ООД, ЕИК **** /,
че Л. Г. И., ЕГН **********, не дължи на дружеството следните суми по
изпълнителен лист от 16.10.2013 г., издаден въз основа на влязла в сила
Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 02.07.2013 г. по гр. д. №
10654/2013, СРС, III ГО, 113-и състав, а именно: 225 лв.- незаплатена
стойност на ползвани далекосъобщителни услуги за периода от 10.05.2010 г.
до 09.06.2010 г., ведно със законна лихва от 27.06.2013 г. до окончателно
плащане, мораторна лихва в размер на 67, 60 лв. за периода от 29.06.2010 г.
до 30.05.2013 г., както и разноски в размер на 169 лв.
Срещу постановеното първоинстанционно решение е подадена въззивна
жалба от ответника „С.Г.Груп“ ЕАД, в която въззивното дружество твърди, че
обжалваното решение е неправилно. Посочва се, че съдът неправилно е счел, че
1
влязлата в сила заповед за изпълнение няма последиците на съдебно решение и
поради това спрямо нея не се прилага разпоредбата на чл. 117, ал.2 от ЗЗД.
Обосновава се, че след прилагане на посочената разпоредба по конкретния казус,
се установява, че давността на процесното вземане изтича на 16.10.2018 г., а през
2018 г. е образувано и изпълнително дело № 20188630402686 по описа на ЧСИ
С.Х.. В допълнение към изложените доводи цитира практика на ВКС, съгласно
която ако искане за извършване на определено изпълнително действие е
направено своевременно, но самото то не е предприето от надлежния орган преди
изтичане на давностния срок по причина, независеща от взискателя, то давността
се счита прекъсната с искането. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а
претенцията – изцяло отхвърлена. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК ищцата е оспорила въззивната жалба,
като е подала писмен отговор. В него тя поддържа, че не дължи процесните
суми, като твърди, че не е имала договорни отношения с въззивника, както и,
че същите, доколкото са възникнали, са погасени по давност още преди
издаване на изпълнителния лист. Посочва, че в действителност през месец
декември 2013 г. е бил наложен запор по банкова сметка от ЧСИ С.Х., но
поради незаконосъобразността му е бил вдигнат от съдебния изпълнител.
Следователно спрямо нея не са извършвани валидни изпълнителни действия
повече от пет години след издаване на процесния изпълнителен лист. Едва на
23.11.2018 г. по изпълнително дело № 20188630402686 е била наложена възбрана
върху жилищния имот, което действие е осъществено след изтичане на
давността.
Моли съдът да признае за установено, че не дължи процесните суми.
Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
На 16.10.2013 г. СРС, 113-и състав, на основание влязла в сила заповед
за изпълнение, изд. по гр. д. № 10654/2013 г., е издал изпълнителен лист на
въззивника „С.Г.Груп“ ЕАД срещу длъжника Л. Г. И. за следните суми: 225
лв., представляващи незаплатена стойност на ползвани далекосъобщителни
услуги за периода от 10.05.2010 г. до 09.06.2010 г., ведно със законна лихва за
периода от 27.06.2013 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в
размер на 67,60 лв. за периода от 29.06.2010 г. до 30.05.2013 г. и 169 лв.
разноски по делото, състоящи се в държавна такса в размер на 25 лв. и
адвокатско възнаграждение в размер на 144 лв.
2
Въз основа на този изпълнителен лист е поискано с молба от
05.11.2018г. образуването на изпълнително дело № 20188630402686 по описа на
ЧСИ С.Х., в рамките на което с постановление от 16.11.2018 г. е наложена
възбрана върху жилищен имот, притежание на длъжника Л. И..
При така установената фактическа обстановка и след като съобрази
възраженията на страните в настоящото производство, въззивният съд
намира следното от правна страна:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК, отговаря на изискванията на чл.260 и чл. 261 от ГПК,
поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му
част, а по правилността е ограничен до изложените във въззивната жалба
доводи, като може да приложи и императивна правна норма (т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС). Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, което
обуславя възможността за въззивната инстанция да се произнесе по
правилността на съдебния акт.
Във връзка с оплакванията относно неговата правилност, въззивният
съд намира следното:
Първоинстанционният съд се е произнесъл по иск с правно основание
чл. 439 от ГПК. Съгласно посочената разпоредба за длъжника в
изпълнителния процес съществува възможност да оспори вземането на
кредитора си по исков ред, при условие че основе претенцията си на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което
е издадено съответното изпълнително основание.
В процесния случай ищецът в първоинстанционното производство е
оспорил съществуването на вземанията на кредитора си, като се е позовал на
изтекла погасителна давност.
Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД установеното със съдебно решение
вземане се ползва с петгодишна давност. Съгласно съдебната практика
/решение № 118 от 7.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на ВКС, III г. о.,
определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г.
3
о., определение № 60818 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 2482/2021 г. на ВКС, IV г.
о. и др./ посочената разпоредба намира приложение и спрямо вземанията,
установени с влязла в сила заповед за изпълнение. Изведените аргументи в
подкрепа на тази теза касаят действието на влязлата в сила заповед за
изпълнение, изразяващо се в установяване с обвързваща страните сила, че
определеното по основание и размер вземане съществува към момента на
изтичане на срока за подаване на възражението.
Предвид гореизложеното следва да се посочи, че началният момент на
давността съгласно чл. 117, ал.1 във вр. с чл. чл. 116, б. "б. " от ЗЗД е датата
на влизане в сила на заповедта за изпълнение. По настоящото дело липсват
данни за този момент, поради което за целите на разрешаване на спора следва
да се приеме, че най-късно същата е започнала да тече от датата на издаване
на изпълнителния лист, а именно 16.10.2013 г.
В отговора на исковата молба въззивникът навежда твърдения, че след
получаване на изпълнителния лист по молба на дружеството е образувано
изпълнително дело № 3291/ 2013 г. по описа на ЧСИ С.Х., като през месец
декември 2013 г. в рамките на производството е наложен запор върху
вземания по банкова сметка на длъжника, а през месец януари 2014 г. са
постъпили и плащания.
В съдебно заседание въззиваемата Л. И. потвърждава, че в
действителност на 02.12.2013 г. е бил наложен запор на банкова сметка от
ЧСИ С.Х. по молба на „С.Г.Груп“ ЕАД, без да конкретизира основанието за
налагането му, като заявява, че същият е бил неправомерен, поради което е
бил и вдигнат.
В доклада по делото съдът не е приел това обстоятелство за безспорно
между страните, поради което е указал на дружеството, че не сочи
доказателства във връзка с твърденията си за образуване на изпълнително
дело № 3291/ 2013 г., както и за действията, предприети по него. Въпреки
указанията въззивникът не е предприел в срока по чл. 146, ал. 3 от ГПК
действия по доказване на тези обстоятелства. Същевременно именно в
доказателствена тежест на дружеството съдът правилно е възложил
установяването на факти, обуславящи спирането и прекъсването на
давността. Поради изложеното следва да се приеме за недоказано
твърдението на дружеството относно образуването на изпълнително дело №
4
3291/ 2013 г. въз основа на процесния изпълнителен лист
От доказателствата по делото обаче несъмнено се установява, че с
молба от 05.11.2018 г. дружеството е поискало образуването на
изпълнително дело № 20188630402686 по описа на ЧСИ С.Х..
Съгласно т. 10 на ТР № 2/26.VІ.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело
№ 2/2013 г., за разлика от исковия процес, където давността за вземането се
прекъсва еднократно - в началото на процеса, при изпълнителния процес
давността се прекъсва многократно - с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. В решението изрично е посочено, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., а такива са
единствено действията, с които се осъществява определен изпълнителен
способ, в това число насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана.
В процесния случай такова действие се явява постановлението от
16.11.2018 г., с което е наложена възбрана върху жилищен имот, притежание
на длъжника Л. И.. Предвид установения начален момент на течене на
давностния срок, а именно най-късно 16.10.2013 г., следва да се приеме, че
към момента на налагане на възбраната вземанията вече са били погасени по
давност.
В тази връзка във въззивната жалба се излага становище, че определящ
за прекъсването на давността е моментът на поискване извършването на
съответно действие, а не самото му осъществяване, доколкото същото не
зависи от волята на взискателя. С оглед на това следва да се отбележи, че
молбата за образуване на изпълнителното дело е подадена на 05.11.2018 г.,
като още към този момент вземанията са били погасени.
В заключение настоящият състав възприема изводите на районния съд,
че давността за процесните вземания е изтекла преди образуване на
изпълнително дело № 20188630402686 по описа на ЧСИ С.Х., макар и
излагайки различни доводи за това. Доколкото крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, обжалваното решение, с което искът по чл. 439 ГПК е
уважен, следва да се потвърди, включително в частта, в която ответникът е
5
осъден за заплащане на разноски.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на
разноски има въззиваемата страна - ищец, която не претендира разноски в
настоящото производство.
Така мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20067477/15.03.2021 г., постановено по
гр. д. № 3628/2020 г. по описа на СРС, I ГО, 29-и състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от чл.
280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6