О П Р Е Д Е Л
Е Н И Е
София, 14.06.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І
ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, 3-ти състав, в закритото заседание на четиринадесети юни през хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
БОГДАНА ЖЕЛЯВСКА
като разгледа докладваното от
съдия Желявска гр. дело № 17264 по описа
за 2018 год., за да се произнесе, взе пред вид:
Предявен е иск от С.
ЕООД, ***, против РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от
Министъра на финансите, София, ул. *******, за заплащане
на сумата 160 208, 87 лв.,
представляваща имуществени вреди на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД,
представляващи удържана такса, в размер на 20% за производство на електрическа
енергия през периода 01.01,2014 г. - 30.06.2014 г., ведно със законните
последици – лихва и разноски.
Ишецът твърди, че е производител на
електроенергия от възобновяеми иточници, експлоатиращ
фотоволтаична електрическа централа „Солар-Плана”, в землището на село Алино, Община
Самоков, Област Софийска /нараичан
„ФтЕЦ Солар-Плана”/.
с инсталирана мощност 2 696 KWp. ФтЕЦ
Солар-Плана е въведена в експлоатация на 27.06.2012 г., видно от Разрешение за ползване
№ ДК-07-ЮЗП-71/27.06.2012 г. Ищецът е сключил с ЧЕЗ Е.Б. АД, Договор № 341 от
26.07.2012 за изкупуване на електрическата енергия, произведена от ФтЕЦ
Солар-Плана, с който се установява и качеството на С. ЕООД като производител
(по смисъла на ЗЕ) на електроенергия от възобновяеми източници.
Според заявеното в исковата молба, в края на 2013 г.,
с поправка в Закона за бюджета за 2014 г. и в ЗЕВИ, е въведена 20 процентна
такса, с която да се облагат приходите от електроенергия, произведена от
слънчеви и от вятърни централи, въпреки липсата на правни и фактически
основания, които да обосноват налагането й. Считано от 01.01.2014 г.
разпоредбите, касаещи въведената такса, са породили правно действие и такава е
била удържана директно от производителите на електрическа енергия.
По – нататък в исковата молба ищецът твърди, че, поради
липсата на правни и фактически основания, които да обосноват налагането на
процесната такса, Конституционният съд на РБ е установил противоречие на
въведените допълнения в ЗЕВИ с разпоредбата на чл. 60, ал. 1, чл. 19, ал.2 и
ал. 3 и и чл. 4, ал. 1 КРБ, поради което с Решение № 13/31.07.2014 г. тези
норми са обявени за противоконституционни.
В тази връзка в чл. 22, ал.4 Закона за Конституционния
съд на РБ е предвидено, че „възникналите правни последици от обявения за
противоконституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил“ и,
следователно, законодателят е длъжен да уреди възникналите правни последици от
неговото прилагане - удържаната такса от 20 % в периода от 01.01.2014 г. до
влизане в сила на Решение № 13/31.07.2014 г. на Конституционния съд, като, по
този начин преуреди тези правоотношения, породени по време на действието на противоконституционните
разпоредби от ЗЕВИ, които са нанесли значителни имуществени вреди на цял сектор
от частноправни субекти в резултат на ежемесечното заплащане на 20% такса,
наложена върху приходите им от произведената от тях енергия.
Ищецът се позовава на разпоредбата на чл. 88 от
Правилника за дейността на 42 - то Народно събрание, която предвижда двумесечен
срок, за приемане на нова правна уредба.
Ищецът заявява, че удържаните му
суми, представляващи недължима такса за периода 01.01.2014 г. до 30.06.2014 г.
не са му възстановени и той е претърпял вреди в посочения размер –
160 280, 87 лв., като единственият документ, в който е упоменато
удържането на процесната такса е справката, представяна в КЕВР по силата на чл.
356 ЗЕВИ от „ЧЕЗ Е.Б.“ АД.
Позовава се на противоречие на
въведената такса на императивни разпоредби на Договора за функциониране на
Европейския съюз, Договора за енергийна харта, Директива 2009/72/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 за насърчаване използването на
енергия от възобновяеми източници и КРБ.
С оглед на
това, според него, са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на
държавата, поради извършено от нейните органи нарушение на КРБ и правото на ЕС,
а претърпените от Дружеството вреди са
причинени от противоконституционен акт, приет от Народното събрание, както и
неизпълнение на задължението на законодателния орган на РБ да уреди
възникналите правни последици от противоконституционната разпоредба.
Претендираните
от ищеца вреди произтичат от: - приемането
и влизането в сила на противоконституционните норми от ЗЕВИ; - приемането на
нормите за събиране на таксата и прилагането им в разрез с правото на
Европейския съюз, - събирането и
превеждането на процесната такса по сметка на КЕВР; - неизпълнение на
задължението от страна на държавата да уреди възникналите правни последици от
противоконституционната разпоредба, съгласно чл. 22, ал.4 от Закона за
Конституционния съд, съответно чл. 88 от Правилника за дейността на 42 -то
Народно събрание; - неизпълнение на задължението от страна на държавата да
отстрани неправомерните последици от нарушение на общностното право.
В
депозирания по делото отговор ответникът – ДЪРЖАВАТА, представлявана от
Министъра на финансите, заявява, че предявеният
срещу държавата иск е недопустим, а в случай, че съдът го/ допусне до
разглеждане по същество, го оспорва, като неоснователен, необоснован и
недоказан по основание и размер.
Наведени са възражения за неподведомственост на спора на
гражданските съдилища.
Според ответника, държавните такси, каквато е таксата, установена в чл. 35а
ЗЕВИ, представляват публични държавни вземания по силата на чл. 162, ал. 2, т.
3 ДОПК. Уредбата в Раздел V ЗЕВИ, /ред., ДВ, бр. 103/2013 г./, е създала
държавно публично вземане, събирано в условията на финансов автоматизъм. Правоотношенията, които възникват между
държавата и финансово задълженото лице по силата на публичноправна норма, са
отношения на власт и подчинение, а не отношения, при които е налице
равнопоставеност на субектите. Плащането на държавна такса е
публичноправно задължение, което финансово задълженото лице е било длъжно да
изпълни по силата на публичноправна норма.
Пред вид това обстоятелство и при наличието на специални законови
разпоредби, общите правила за търсене на обезщетение от непозволено увреждане,
респективно от неоснователно обогатяване, между равнопоставени субекти на
гражданското право не могат да намерят приложение и разглеждането на спора по
общия исков ред е недопустимо. Процедурата по възстановяване на недължимо
събрани публични вземания от държавата е уредена в чл. 128 и следващите ДОПК (а
също и в чл. 46 ЗДТ). Незаконосъобразно събраните държавни такси, респективно
тези, събрани без основание, подлежат на връщане по облекчен ред,; който
предполага отправено искане до съответния административен орган, чийто/
евентуален отказ подлежи на обжалване пред административните съдилища, /арг. от Определение № 857/13.12.2016 г.,
постановено по гр. д. № 3504/2016 г. на ВКС, 1Й ГО; Определение № 69/01.02.2018
г. по ч. т. д. № 176/2018 г. на ВКС, I ТО, с което съдът не е допуснал до
касационно обжалване Определение № 3030/27.09.2017 г. на САС, ГК, 1 с-в, по ч.
гр. д. № 4066/2017 г.; Решение от 10.01.2018 г. по гр. д. № 16402/2016 г. на
СГС, ГО, 1-6 с-в; Определение от 19.09.2018 г. на СГС, ГО, 1-8 с-в по гр. д. №
3091/2018 г. по аналогични казуси./.
Ответникът посочва, че ефектът
на Решение № 13/31.07.2014 г., постановено по цитираното от ищеца к. д. №
1/2014 г., за обявяване противоконституционност на процесната такса, не се
разпростира върху процедурата за възстановяване на недължимо платени публични
държавни вземания и не изключва реда за възстановяването им. В случая не се
касае и за законова празнота. Евентуалното отпадане на правното основание за
заплащане на държавна такса ех nunc не трансформира развилото се и
приключило публично правоотношение (за минал период) в гражданско
правоотношение между равнопоставени страни. Подобен ефект би бил мислим само и
единствено при наличието на изрична законодателна уредба, каквато не е
възприета в националното ни законодателство. Общият исков ред не е алтернатива
на нормативно установения ред за възстановяване на незаконосъобразно събрани,
респективно недължимо платени.
Подведомствеността,
според ответника, е абсолютна процесуална предпоставка за наличието на у
правото на иск, за която съдът следи служебно. В отговора си той се позовава на
практиката на Върховния касационен съд, която, както заявява, е трайна и
непротиворечива по въпроса за неприложимостта на общия исков ред за разрешаване
на спорове относно недължимо платени държавни такси /арг. от Определение №
65/10.03.2015 г. по ч. р. д. № 690/2015 г. на ВКС, 11 ГО; Определение № 629/30.04.2014 г. по ч.т.д.№ 1192/2014
г. на ВКС, 11 ТО; Определение № 478/23.10.2012 г.по ч.гр.д. № 493/2012 г.на ВКС,
11 ГО; Определение № 557/26.10.2009 г.
по ч.т.д. № 585/2009 г. на ВКС, 1 ТО.
По – нататък ответникът счита,
че искът срещу държавата за вреди от законодателната дейност на Народното
събрание е недопустим, доколкото конституционно регламентираната нормотворческа
дейност не подлежи
на съдебен контрол от гражданските съдилища.
Народното събрание
е орган на държавна власт, чиито основни властнически правомощия са
осъществяването на законодателна дейност и контрол върху изпълнителната власт. Поради това, според ответника, отношенията
между Народното събрание и останалите гражданскоправни субекти, които възникват
въз основа на извършената властническа нормотворческа дейност, не са частни
гражданскоправни или административноправни правоотношения. Това са
специфични държавно - властнически отношения, които не подлежат на контрол от
органите на съдебната власт.
КРБ и
Законът за Конституционния съд на РБ установяват реда, по който се осъществява
контролът върху законодателната дейност на Народното събрание. Съгласно чл.
149, ал. 1, т. 2 от КРБ, Конституционният съд е органът, компетентен да се произнася
по искания за установяване на противо - конституционност и на нищожност на
актовете на НС поради опорочаване на процедурата по приемането им. На
гражданските съдилища не е предоставено правомощието да ревизират и да
контролират действията и/или бездействията по упражняване на законодателна
инициатива и реда на гласуване на народните представители в Народното събрание.
Общите граждански съдилища не са компетентни да се произнасят по отношение на
законосъобразността или противо- конституционността на законови нормативни
актове, съответно относно противоречието или несъответствието на законови
разпоредби с КРБ, респ., Конституционният съд е надлежният орган, който
извършва преценка дали самото действие по приемане на закон е в съответствие с
нормотворческата процедура, разписана в КРБ, ЗНА, УПМСНА и др. относими
нормативни актове, както и какви са последиците от извършени незаконосъобразни
действия.
В отговора
на исковата молба ответникът е оспорил също и предявения иск по същество с
посочени аргументи.
С оглед направените възражения, съдът дължи произнасяне относно
подведомствеността на спора на гражданските съдилища.
Съдът приема тезата на ответната страна, че предявеният иск е
неподведомствен на гражданските съдилища и не може да бъде разглеждан от тях,
пред вид факта, че, при наличие на
публично държавно вземане, каквото е процесната държавните такси, становена в
чл. 35а ЗЕВИ /норма, която впоследствие е обявена за противоконституционна/, то
следва да се събере от държавата с оглед нормата на чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПКТ.
При това вземане правоотношенията,
които възникват между държавата и финансово задълженото лице по силата на
публичноправна норма, са отношения на власт и подчинение, а не отношения, при
които е налице равнопоставеност на субектите.
С оглед на това, при установяване на недължимост на това задължение
/каквато недължимост е възникнала след решението на КС на РБ и обявяване на
таксата за противоконституционна/, процедурата по неговото възстановяване е
уредена в чл. 128 и следващи от ДОПК, както и в чл. 46 Закона за държавните
такси, като връщането на незаконосъобразно събрани държавни такси или на
такива, събрани без основание, следва да се извърши по облекчен ред, включващ
искане от страна на лицето до съответния административен орган. При отказ на
изплащане на това обезщетение /респ. за възстановяване на недължимо платената
такса/, лицето разполага с възможността за обжалване на този отказ по
административен ревд, пред административните съдилища.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск не може и не следва да
бъде разглеждан от граждански съд, тъй като не му е подведомствен. Пред вид
факта, че подведомствеността е абсолютна процесуална предпоставка за
разглеждане на иска, съдът приема, че производството по него следва да бъде
прекратено, като недопустимо.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 17264/2018 г. на
СГС, І-3 с-в, като НЕДОПУСТИМО.
ВРЪЩА исковата молба, вх. № 169418/28.12.2018 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване в
седемдневен срок пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: