Разпореждане по дело №437/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В закрито заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 418, ал. 4 от ГПК.

Постъпила е частна жалба от Д. Х. С. със съдебен адрес с. Х. Д., община К., ул. „Е. № , против Разпореждане на РС – Х. с № 1500/18.11.2009 г., постановено по ч. Г. д. № 1986/2009 г. по описа на същия съд, с което е отхвърлено изцяло заявление на жалбоподателя за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Съгласно Определение № 612/28.04.2010 г., постановено от АС – Пловдив по ч. Г. д. № 3030/2010 по описа на същия съд, делото е разпределено за разглеждане на ОС – Кърджали на основание чл. 23, ал. 3 от ГПК.

Така подадената частна жалба се явява допустима за разглеждане от настоящия съд. Същата е подадена от лице, което има правен интерес от обжалването, подадена е в законоустановения срок и при спазване на законоустановените изисквания за форма и съдържание. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна поради следните съображения:

Отхвърленото заявление се основава на запис на заповед за сумата от 30000 лева, с дата на плащане 30.12.2008 г., с издател З. Д. Л. – И., Ô полза на жалбоподателя по настоящото производство, както и на приложено към заявлението удостоверение за наследници, съгласно което Л. – И. е починала на 16.04.2009 г. и нейни единствени наследници са лицата А. А. И. и Д. В. Д.. Искането за издаване на заповед и изпълнителен лист е насочено спрямо И. и Д., посочени в процесното заявление като длъжници. За да постанови обжалваното разпореждане, районният съд се е позовал на обстоятелството, че заявителят не е представил доказателства относно приемане на наследството от страна на наследниците на Л. – И.

В подадената частна жалба жалбоподателят е изложил твърдения за неправилност на атакуваното разпореждане като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени процесуални нарушения и необосновано. Частният жалбоподател твърди, че районният съд бил излязъл извън кръга на формалната проверка по чл. 411 и чл. 418, ал. 2 от ГПК. Счита, че правата на длъжниците по заповедта били защитени с разпоредбата на чл. 420, ал. 1 от ГПК. Сочи още и това, че на първоинстанционния съд бил служебно известен фактът, че липсвал отказ от приемане на наследството на издателя на заповедта или пък приемане под опис предвид известността на личността му в Г. Х.. Твърди още, че законът не уреждал изрично въпроса относно доказателствената тежест за установяване на предпоставките по чл. 418, ал. 2 от ГПК и тази тежест била не само за заявителя, но и за съда предвид въведения принцип на служебното начало. Въз основа на горното моли въззивният съд да отмени атакуваното разпореждане и да разпореди издаването на заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист и да върне делото на РС – Х. за издаване на заповедта и изпълнителния лист.

Въззивният съд, след като извърши служебна проверка на валидността и допустимостта на обжалваното разпореждане съобразно чл. 269, изр. 1 вр. чл. 278, ал. 4 вр. чл. 279 вр. чл. 418, ал. 4 от ГПК, намира обжалвания съдебен акт за валиден и допустим.

По същество, обжалваното разпореждане на РС – Х. се явява правилно. Становището на жалбоподателя в обратния смисъл, изложено накратко по-горе, не може да бъде споделено. Записът на заповед действително е сред посочените в чл. 417, т. 9 от ГПК документи. На представения към заявлението запис на заповед обаче не се основава никакво вземане спрямо лицата, посочени в същото заявление като длъжници. В това отношение настоящата съдебна инстанция изцяло споделя мотивите, изложени от първоинстанционния съд и не счита за нужно да ги преповтаря. Районният съд не е излязъл от пределите на проверката по чл. 411 и чл. 418, ал. 2 от ГПК, както твърди жалбоподателят. Това е така, тъй като същият съд е бил длъжен да провери дали приложеният към заявлението запис на заповед удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжниците или не (виж чл. 418, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ГПК). Първоинстанционният съд е изпълнил това си задължение и е направил правилен извод.

Настоящият съдебен състав счита, че в случая е налице хипотезата на чл. 418, ал. 3, пр. 2 от ГПК. Това е така, тъй като ако А. А. И. и Д. В. Д. не са приели наследството на Лавчева – Исламова и то така, че да могат да отговарят за задължението по записа на заповед, то въобще не може да се говори за вземане спрямо И. и Д., още по-малко за изискуемо такова. Заявителят в разглеждания случай не е доказал наличието на съответните допълнителни обстоятелства съобразно изискванията на чл. 418, ал. 3 от ГПК.

Касателно довода на жалбоподателя относно доказателствената тежест за установяване на приемане на наследството на издателя на записа на заповед, то въззивният съд счита, че тази тежест в случая е именно и само за заявителя. Съгласно чл. 418, ал. 1 (съответно – ал. 3) от ГПК, възможността за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист е налице в случаите, когато към заявлението е представен съответният, посочен от закона, документ. Съвсем очевидно е, че съдът не може да представя никакви документи към подаденото заявление. Това може да направи единствено самият заявител. Следва изцяло да бъдат споделени доводите на първоинстанционния съд относно невъзможността на същия да указва на заявителя отстраняването на този недостатък, които доводи не е необходимо да бъдат повтаряни. По аргумент от чл. 411, ал. 2, т. 1 вр. чл. 410 от ГПК, когато подаденото заявление не отговаря на законовите изисквания, законната последица е директният отказ за издаване на заповед за изпълнение, съответно – на изпълнителен лист - освен в хипотезите, изрично посочени в чл. 425, ал. 2 от ГПК. В случаи като процесния, видно от разпоредбите на чл. 417 и чл. 418, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, законоустановено изискване е заявлението да се основава на определени документи, удостоверяващи, че е налице съответното вземане, че същото вземане е спрямо посочените като длъжници в заявлението лица и е изискуемо.

Що се отнася до довода, релевиран в частната жалба, в смисъл, че на първоинстанционния съд служебно били известни дадени обстоятелства, то настоящата инстанция отново ще отбележи, че изискуемостта и ликвидността на съответното вземане спрямо посочените в заявлението като длъжници лица в случаите по чл. 417 и чл. 418 от ГПК следва да произтича от и да бъде доказана чрез самия документ по чл. 417 от ГПК, съответно – от/чрез документите по чл. 418, ал. 3 от ГПК; това е условието за уважаване на подаденото заявление. В случая, както вече беше отбелязано, представянето към процесното заявление на горепосочените запис на заповед и удостоверение за наследници не обосновава такава изискуемост и ликвидност спрямо И. и Д..

Видно от всичко изложено, подадената частна жалба следва да бъде оставена без уважение. Ето защо въззивният съд

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба, подадена от Д. Х. С. със съдебен адрес с. Х. Д., община К., ул. „Е. № , против Разпореждане № 1500/18.11.2009 г. на РС – Х., постановено по ч. Г. д. № 1986/2009 г. по описа на същия съд и ПОТВЪРЖДАВА същото разпореждане.

Настоящото определение подлежи на обжалване с частна жалба чрез ОС – Кърджали пред Върховния касационен съд на Република България в едноседмичен срок от съобщаването му на страните при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Председател: Членове: 1. 2.