Р Е
Ш Е Н
И Е № ….
гр. София, 10.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско
отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно
заседание на 15.07.2020г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Георгиев
Ваня
Иванова
при участието на секретаря Цветанка Павлова, разгледа докладваното
от съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 170 по
описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 231/26.09.2019г., постановено
по гр.д. № 1473/2018г. по описа на Б.ския районен
съд, е признато за установено, че П.В.А.
не дължи на „Ч.Е.Б.“ АД, сумата 5576 лв., представляваща главница - непогасени
задължения за периода от 29.11.2006 г. до 22.12.2011
г. за ползвана електроенергия за стар клиентски № 300123256114 или нов
клиентски № 31024024799 за електроснабден имот, находящ се в гр. Б., ж.к. „С.”, бл. 15, вх. Б, ет. 3, ап. 8,
както и сумата 4892,08 лв., представляваща неустойка за периода от 28.02.2007 г. до 25.10.2018 г., начислена върху горната
главница.
Със същото решение е отхвърлен искът по чл. 92 от ЗЗД
на „Ч.Е.Б.“ АД срещу П.В.А. за присъждане на
неустойка в размер на 1699,64 лв. за период от 25.10.2015 г. до 25.10.2018 г.
за забавено плащане върху сумата от 10 468,08 лв., представляваща
непогасени задължения за ползвана електроенергия за стар клиентски №
300123256114 или нов клиентски № 31024024799 по издадени фактури от м. декември
2006 г. до м. декември 2011 г. за електроснабден
имот, находящ се в гр. Б., ж.к. „С.”, бл. 15, вх. Б,
ет. 3, ап. 8за периода от 29.11.2006 г. до 22.12.2011
г.
Настоящото производство е по реда на чл.
258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на „Ч.Е.Б.“
АД срещу частта от горното решение, с която е
отхвърлен насрещният му иск за осъждане на П.В.А. да му заплати
неустойка в размер на 1699,64 лв. за период от 25.10.2015 г. до 25.10.2018 г. за
забавено плащане върху сумата от 10 468,08 лв.
Жалбоподателят счита първоинстанционния съдебен акт
за неправилен, необоснован и постановен в противоречие със съдопроизводствените
правила и материалния закон в обжалваната му част. Оспорва решаващия извод на
БРЗ за акцесорен характер на процесното
вземане и погасяването му по давност на основание чл. 119 от ЗЗД. Изтъква, че дължимостта на вземането произтича от клаузата на чл. 35 от
Общите условия, поради което правната квалификация на иска е чл. 92 от ЗЗД. Сочи,
че във фактурите вземането също е описано като неустойка. Акцентира върху
разликите между лихва и неустойка, като се позовава на съдебна практика. Счита,
че вземането за неустойка възниква ежедневно, поради което не е съществувало
преди повече от три години преди настоящия момент, следователно не би могло да
е погасено по давност. Развива теоретични съображения относно последиците от
изтичане на давностен срок. Подчертава, че
изпращането на фактурата представлява покана за плащане. Сочи различен начален
момент, от който започва да тече давността за неустойката спрямо началния
момент на давността за главницата. Цитира съдебна практика в този смисъл.
Счита, че давността се прекъсва с подаване на исковата молба. Моли съда да
отмени решението в обжалваната му част и да уважи предявения насрещен иск.
Претендира разноски. Инкорпорира списък по чл. 80 от ГПК в исковата молба.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната
страна.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор, с който жалбата се
оспорва. Въззиваемият подчертава, че никъде в общите
условия не е регламентирана неустойка. При условията на евентуалност счита, че,
ако с чл. 35 от ОУ е уговорена неустойка, тя е нищожна в качеството й на
неравноправна клауза по договор при общи условия. Поддържа, че с тази клауза е
уговорена мораторна лихва, която обуславя приложимост
на разпоредбата на чл. 119 от ЗЗД. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба. Претендира разноски.
Постъпила е и частна жалба от П.В.А.
срещу Определение № 6325/02.12.2019г., постановено по същото дело, с което съдът
е отхвърлил молбата му за изменение на постановеното първоинстанционно
решение в частта за разноските. Оспорва начина на изчисляване на адвокатското
възнаграждение съобразно материалния интерес по делото. Счита, че такова следва
да бъде определено поотделно за всеки предявен иск. Прави извод, че, при този
начин на изчисление, уговореното, платено и претендирано
възнаграждение от 1200 лв. надвишава незначително минималния размер за искове с
такава цена, което не обуславя предприетото от съда негово намаляване. Оспорва
изводите на БРС относно съотношението между чл. 2, ал. 5 от НМРАВ и чл. 36, ал.
4 от ЗА. Оспорва преценката за липса на фактическа и правна сложност на делото.
Моли съда да измени решението по делото и да присъди адвокатско възнаграждение
в пълния размер от 1200лв.
В
срока по чл. 276 от ГПК е подаден отговор на частната жалба, с който същата се
оспорва и се счита за недопустима и неоснователна. Въззиваемият
споделя изводите на районния съд и счита, че адвокатско възнаграждение в
размер, надвишаващ 900 лв., би бил прекомерен, с оглед минималните усилия
положени от процесуалния представител на насрещната страна. Позовава се на
практиката на СЕС – Решение от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и
С-428/16. Счита, че, с оглед възможността за ограничаване на конкуренцията,
съдът има право да присъди адвокатско възнаграждение в размер дори под
минималния по НМРАВ. Намира, че обжалваното определение следва да бъде
потвърдено, а жалбата срещу него – отхвърлена. Претендира разноски в размер на
100 лв.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
жалбоподателят не се представлява. От
процесуалния му представител, юрк. М., е постъпила
молба за даване ход на делото в нейно отсъствие. С нея поддържа въззивната жалба и оспорва частната жалба. Моли съда да
отмени първонистанционното решение в обжалваната му
част, и да остави без уважение частната жалба. Прави възражение за прекомерност
на претендираните от насрещната страна разноски. Претендира
разноски по списък, инкорпориран в молбата.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд ответникът
по въззивната жалба не се явява. Представлява се от адв. Я., който поддържа
частната жалба и оспорва жалбата на „Ч.Е.Б.“ АД. Моли съда да уважи подадената
частна жалба, касаеща размера на адвокатското
възнаграждение пред първа инстанция. Подчертава, че защитата е осъществявана по
два иска, а размерът на адвокатското възнаграждение е изчислен съвсем близо до
минимума по НМРАВ. Изтъква, че според тази наредба, в случай, че исковете са
повече от един, възнаграждение се определя за всеки иск поотделно и се
съобразява общия размер. Поддържа изразеното становище, че в Общите условия на
„Ч.Е.Б.“ АД не фигурира думата „неустойка“, а чл. 35 от тях регламентира мораторна лихва за неизпълнение в срок на парично
задължение. Счита, че това не е неустойка, а ако е неустойка, то тогава Общите
условия не са индивидуално договорени от потребителя, което обуславя нищожност на тази клауза съгласно ЗЗП. Моли
съда да отхвърли въззивната жалба. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на
събраните в първоинстанционното производство
доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не
следва да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната
инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът
намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
От друга страна, съгласно Тълкувателно решение № 6 от
15.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 6/2017 г., ОСГТК, ограниченията относно обхвата
на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ от ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба.
І. По валидност
В случая, обжалваните съдебни актове са валидни,
доколкото са постановени от надлежен съдебен състав, в писмен вид и са подписани
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимост
Същите са и допустими, тъй като са били налице
положителните предпоставки за произнасяне по исканията, с които съдът е бил
сезиран, и са липсвали отрицателни такива.
ІІI. По
същество
1. По въззивната жалба
Настоящият съдебен състав споделя напълно мотивите,
изложени от районния съд, и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, съдът намира за неоснователни изложените
във въззивната жалба доводи, поради следните
съображения:
-
Неоснователно
жалбоподателят счита, че претенцията за неустойка била самостоятелна, поради
което не попадала в приложното поле на чл. 119 от ЗЗД. Това виждане противоречи
на трайната съдебна практика на ВКС (напр. Определение № 534 от 18.06.2019 г.
на ВКС по гр. д. № 465/2019 г., IV г. о., ГК, Решение № 285 от 6.10.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 1953/2015 г., IV г. о., ГК, Решение № 174 от 16.12.2009 г. на
ВКС по т. д. № 292/2009 г., II т. о., ТК, Решение № 292 от 16.12.2009 г. на ВКС
по т. д. № 292/2009 г., II т. о., ТК), съгласно която в обхвата на
произтичащите от главното вземане допълнителни вземания по чл. 119 ЗЗД
попадат не само вземанията за лихва, но и тези за неустойка,
задатък, залог, ипотека, поръчителство. В нея изрично
се приема, че „….по давност е погасено и
вземането за неустойка, макар началният срок за
неговата изискуемост да е различен (чл. 114, ал.
4 ЗЗД), защото то се явява акцесорно
по отношение на главното вземане за връщане на заетата сума и е приложима
разпоредбата на чл. 119 ЗЗД“, което опровергава тезата на жалбоподателя за специален
характер на разпоредбата на чл. 114, ал. 4 от ЗЗД спрямо тази на чл. 119 от ЗЗД. Поради това и с оглед точната формулировка на чл. 119 от ЗЗД, настоящият
съдебен състав приема, че тази разпоредба се прилага при всички допълнителни (акцесорни) вземания, каквото е и вземането за неустойка.
Следователно, дори да се сподели довода на жалбоподателя, че клаузата на чл. 35
от общите условия регламентирала именно неустойка, изводът на БРС за погасяването
й поради погасяване на главното вземане по давност е правилен. Неустойката е задължение с акцесорен характер спрямо главното задължение (Марков М.
„Облигационно право. Помагало.“ Изд. „Сиби“, 2018г.,
стр. 173), поради което и с оглед на разпоредбата на чл. 119 от ЗЗД,
отхвърлянето на главния иск като погасен по давност обуславя отхвърляне и на
претенцията за неустойка.
-
За пълнота на
изложението, съдът отбелязва, че не споделя довода на жалбоподателя, че чл. 35
от общите условия регламентира неустойка, поради следните съображения. На първо
място, тази клауза говори за „обезщетение за забава“, който израз оставя открит
въпроса, дали става въпрос за неустойка или лихва. От друга страна, обаче,
формулировката й съвпада почти дословно с разпоредбата на чл. 86, ал. 1,
изречение първо от ЗЗД, която, безспорно, е основният нормативен текст, уреждащ
института на законната мораторна лихва, а това
подкрепя възприемането на чл. 35 от ОУ като такъв за лихва, а не за неустойка.
На последно място, решаващ аргумент, който определя това вземане именно като
лихва, е изтъкването само на обезщетителната му
функция в чл. 35 от ОУ (която е присъща както на лихвите, така и на
неустойките) и липсата на каквото и да е споменаване на някоя от специфичните
за неустойката функции – напр. стимулираща, санкционна, обезпечителна, презумптивна (Марков М. „Облигационно право. Помагало.“, изд.
„Сиби“, 2018г., стр. 174). Следователно, и на това
основание, с погасяване по давност на главницата е погасено и задължението за
лихва по чл. 35 от Общите условия на жалбоподателя, доколкото приложението на
чл. 119 от ЗЗД по отношение на лихвите не се оспорва, а и се възприема безпротиворечиво от съдебната практика (Решение № 38 от
23.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 276/2010 г., III г. о., ГК, Решение № 2648 от
10.X.1978 г. по гр. д. № 1767/78 г., I г. о., Решение № 1299 от 21.01.2009 г.
на ВКС по гр. д. № 5309/2007 г., V г. о.)
С оглед гореизложеното, съдът намира въззивната жалба за неоснователна, а първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
2. По частната жалба
Към момента на заплащане на спорното адвокатско
възнаграждение от 1200 лв., е действала редакция на чл. 7, ал. 2 от НМРАВ,
съгласно която, за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с
определен интерес минималните размери на възнагражденията са 300 лв. + 7 % за
горницата над 1000 лв. (при интерес от 1000 до 5000 лв.) и 830 лв. плюс 3 % за
горницата над 10 000 лв. (при интерес от 10 000 лв. до 100 000 лв.).
Същевременно, обаче, всяка страна има право да избере
такъв адвокат, за когото счита, че по най- добър начин би защитил интересите й,
като не може да се очаква, предпочетеният адвокат задължително да оценява труда
си по минималните цени от НМРАВ. Възможно и нормално е, с оглед предоставяното
качество на услугата, адвокатът да
изисква по- високо възнаграждение за своя труд, в известни граници. Според
настоящия съдебен състав, с оглед актуалния стандарт на живот в страната и
определените минимални възнаграждения, такава граница е 50% над размера,
определен с цитираната по- горе Наредба, доколкото не става въпрос за строго
специфични казуси, респ. за уникална квалификация на адвоката.
Поради това, независимо
дали минималният размер на адвокатското възнаграждение се изчислява по реда на
чл. 2, ал. 5 от НМРАВ или по реда на чл. 36, ал. 4 от ЗА, претендираното
от ищеца адвокатско възнаграждение от 1200 лв. е в рамките на разумното и
моралното съответствие на защитавания материален интерес, поради което не
следва да бъде намалявано.
Неоснователно в
частната жалба се черпят аргументи от практиката на СЕС, обективирана
решението от 23.11.2017г., постановено по съединени дела С-427/16 и С-428/16. Това
решение не дерогира НМРАВ, нито задължава националния
съд да не я прилага, присъждайки адвокатски възнаграждения в размери под
минималните. В т. 1 от това него само е дадено тълкуване на чл. 101, § 1 от
ДФЕС вр. чл. 4, § 3 от ДЕС, съгласно което,
национална правна уредба като съдържащата се в НМРАВ, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, § 1
от ДФЕС. Дадено е и напътствие, че запитващата юрисдикция следва да провери,
дали, с оглед на конкретните условия за прилагането ѝ, такава правна
уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените
ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури
изпълнението на тези легитимни цели.
Така, решението не съдържа
категорични изводи, а само принципни съображения за потенциална възможност за
ограничаване на конкуренцията, във връзка с която във всеки отделен случай
запитващата юрисдикция следва да извършва проверка по целесъобразност. Или,
казано по друг начин, националният съд има право на преценка, дали по конкретното
дело определянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения с НМРАВ
води до ограничаване на конкуренцията.
Тъй като в случая няма
такива индикации, липсва основание и необходимост за предприемане на последващи действия, свързани с евентуално оправомощаване на съда да присъжда възнаграждения под
минималните по НМРАВ.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено искане в този
смисъл, „Ч.Е.Б.“ АД следва да заплати на П.В.А. направените от последния разноски
във въззивното производство. Такива се установяват в
размер на 700 лв. съгласно договора за правна защита и съдействие на л. 38 от
делото. Основателно, обаче, е възражението на насрещната страна за прекомерност
на този хонорар, поради следните съображения.
С оглед актуалната редакция на чл. 7, ал. 2 от НМРАВ,
минималният размер на адвокатското възнаграждение, съответстващ на защита по
иск с цена 1699,64 лв. е 241,98 лв. Както се обоснова по- горе, настоящият
съдебен състав допуска намаляване на възнаграждението с не повече от 50% над
този минимум, т.е. до размер от 362,97лв. Освен това, следва да се има предвид,
че е осъществявана защита и по частната жалба, чийто предмет е невисок
материален интерес от 300 лв., за който възнаграждението е в размер по чл. 7,
ал. 1, т. 7, вр. чл. 11 от НМРАВ, а именно – 200 лв. Поради
това, адвокатското възнаграждение, присъдено в полза на П.В.А., следва да се намали
до размер от 562,97лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 231/26.09.2019г., постановено
по гр.д. № 1473/2018г. по описа на Б.ския районен
съд, В ОБЖАЛВАНАТА МУ ЧАСТ, с която
е отхвърлен искът по чл. 92 от ЗЗД на „Ч.Е.Б.“
АД срещу П.В.А. за присъждане на неустойка в
размер на 1699,64 лв. за период от 25.10.2015 г. до 25.10.2018 г.
ОТМЕНЯ
определение № 6325/02.12.2019г.,
постановено по гр.д. № 1473/2018г. по описа на Б.ския районен съд, като вместо това ИЗМЕНЯ решение № 231/26.09.2019г., постановено по гр.д. № 1473/2018г.
по описа на Б.ския районен съд в частта за
разноските, като ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“
АД с ЕИК ********* да заплати на П.В.А. с ЕГН ********** разликата от 300 лв. над присъдения от
БРС размер на разноските от 900 лв. до пълния размер на заплатеното адвокатско
възнаграждение от 1200 лв.
В останалата част решение №
231/26.09.2019г., постановено по гр.д. № 1473/2018г. по описа на Б.ския районен съд, не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“
АД с ЕИК ********* да заплати на П.В.А. с ЕГН ********** сумата 562,97 лв. – разноски във въззивното
производство.
Решението може да се обжалва пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.