Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260421 25.07.2022
година град Пловдив
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско
отделение, XXI граждански
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети юни две хиляди
двадесет и втора година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при
участието на секретаря Малина Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 9702 по описа на съда за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът
е сезиран с искова молба от „Изи асет мениджмънт” АД, ЕИК ********* против П.М.Г.,
ЕГН **********, с която е предявен осъдителен иск с правно основание по чл. 59 ЗЗД.
Ищецът твърди
сключен договор за паричен заем от 07.12.2015 г., обявен за недействителен с
влязло в сила Решение по гр.д. № 13376/2018 г. на ПРС, с което дружеството било
осъдено да върне на потребителя сумата от 1880,73 лева – получена без
основание.
Отпускането на
заема станало чрез кредитен консултант, като за усвояване и погасяването му, на
същия ищецът платил възнаграждение в размер на 164,45 лева, съгласно договор за
поръчка, изработка и реклама № 6-135/28.03.2013 г. Ищецът понесъл разход в
размер на сочената сума, който се явявал вреда и водел до обедняването му. Ако
заемът не бил предоставен, възнаграждение на консултанта не би се дължало.
Ответникът ползвал предоставения му заем безвъзмездно, като дружеството било
осъдено да му върне платените лихви. Така било лишено от възможността да
предостави сумата на друг потребител и да получи доходи под формата на
възнаградителни лихви. В този случай, ищецът би получил лихва от 38 %, при
което и размерът на обедняването бил 456 лева. Пропуснал да увеличи актива на
имуществото си и да реализира сигурни доходи с оглед обичайната си дейност.
Обедняването се
изразявало в намаляване на имуществото, чрез плащане на сумата на кредитен
консултант, така и в невъзможността да получи възн. лихва, докато ответникът
спестил тези разходи, каквито би дължал при действителен договор за заем. С
оглед изложеното се моли за присъждане на сумата от общо 620,45 лева /сбор от 164,45 лева и 456 лева/, с която ответникът
неоснователно се обогатил за сметка на ищеца, ведно със законната лихва от
постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване.
В
срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва иска. Съгласно
чл. 23 ЗПК, потребителят не дължал лихва и други разходи във връзка с
правоотношението. Ищецът се опитвал да заобиколи тази норма, като претендира за
плащане на исковите суми. Заемодателят сам се поставил в положение да реализира
разходи и да не може да получи възн. лихва, т.к., бидейки търговец, следвало да
положи грижата на добрия такъв, като подготви и предложи на заемателя договор,
отговарящ на изискванията на ЗПК. Дружеството не изпълнило тези си задължения,
като с исковата претенция се опитвал да черпи права от собственото си незаконосъобразно
поведение. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
На
основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК – като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е бил сключен
договор за паричен заем от 07.12.2015 г., обявен за недействителен с влязло в
сила Решение по гр.д. № 13376/2018 г. на ПРС, като ищецът бил осъден да върне
на ответника сумата от 1880,73 лева – получена без основание /вж.
Определение по чл. 140 ГПК № 260310/11.04.2022 г. – л.166-167/.
Разгледан
по същество, съобразно твърденията и представените писмени доказателства, съдът
приема иска за неоснователен. Не могат да бъдат споделени доводите на ищеца, че
е претърпял вреди в размер на сумата, съизмерима с възнаградителна лихва по
договора, които да са в причинна връзка с поведение на ответника, респ. да
подлежат на възстановяване от същия. Чрез така предявената претенция се прави
опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, като ищецът се домогва да
получи сума, близка до уговорената възн. лихва по договора /40%/, който обаче е
обявен за недействителен, поради което и на плащане подлежи само получената
чиста стойност на кредита, но не и други суми. Вярно е, че по този начин същият
е лишен от възможността да получи възнаграждение за предоставения кредит, но
това се дължи на собственото му поведение по предлагане и сключване на договор,
който е признат от съда за недействителен, като неотговарящ на императивни
изисквания на ЗПК. Ищецът като търговец, с обичаен предмет на дейност отпускане
на заеми, икономически по – силна страна, е следвало да положи дължимата грижа
с оглед засилената защита на потребителите, като предвиди/регламентира
параметрите на правоотношението, което предлага на ответника, така че да
отговаря на изискванията на ЗПК. Като не е сторил това, сам се е поставил в
невъзможност да получи възнаграждение за предоставения заем. Потребителят от
своя страна не може да отговаря за твърдени вреди в размер на лихва, която
ищецът не е получил, тъй като такава не му е дължима, според разпоредбите на
закона. Неоснователни са доводите за сигурна възможност за увеличаване на
имуществото му, чрез предоставяне на сумата за главница на друг потребител,
т.к. такава сигурност не е доказана, а и принципно е несигурна, т.к. не е ясно
по какъв начин и на кого ще се предостави и дали съответното правоотношение
отново няма да страда от пороците, визирани в ЗПК. Всъщност ищецът не е бил
лишаван от възможността да предостави сумата на друг потребител и да получи
доходи под формата на възн. лихва, т.к. сам е направил избора да предостави
сумата на ответника именно по договора, който е обявен за недействителен,
поради което и следва да понесе отговорността за невъзникване на съглашението в
рамките, определени от закона, като не получи доп. плащания, в т.ч. възн.
лихва. Ответникът действително е спестил разходи за такава лихва, каквато би
дължал при действителен договор за кредит, но, както се посочи, последното не
може да се вмени в негова вина, че да му се търси и отговорност, която самият
закон отрича. В този смисъл и доколкото за сигурност при получаване на доходи –
особено на лихва от 38 %, не може да става дума като едно неизвестно и
неустановено като положителност и несъмненост обстоятелство, искът в тази му
част е неоснователен. Само за пълнота и принципно – относно лихвата от 38 %, с
която се свърза и размерът на иска - при формиране
размера на лихвата по заем, обективен критерий може да бъде размерът на
законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В съдебната
практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три
пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от
18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004
г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр.
д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д.
5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д.
6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д.
№ 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2272/2018 г./. Ето защо и да се твърди несъмнена сигурност за увеличаване на
имущество при такива параметри в размер на възнаградителна лихва, според
настоящия състав е неоснователно.
Такава е и
претенцията в частта за търсеното възнаграждение в размер на вреди за направени
плащания на кредитен консултант. От една страна, отново се прави опит за заобикаляне
на чл. 23 ЗПК, т.к. тази твърдяна дейност е пряко свързана с правоотношението,
което е обявено за недействително и други плащани освен главницата не се
дължат. Съвсем отделен е въпросът за принципната недължимост на подобни такси,
като такива свързани с управлението на кредита, което е изначално забранено с
чл. 10а, ал. 2 ЗПК. В този смисъл и предвиждането на подобна клауза в договора,
във връзка с която се твърди впоследствие да е платено възнаграждение на кр.
консултант, отново се дължи на кредитора, при което и търсената сума не може да
се вмени в тежест на потребителя. От друга страна, ищецът не доказва пълно и
главно, че твърдяното възнаграждение действително е било платено на кр.
консултант, т.к. в устния си доклад пред съда ВЛ по ССЕ сочи, че документи,
които да удостоверяват плащане на посочената сума от 164,45 лева или получаване
от негова страна на такава сума по банкова сметка, ***. платежен документ, не
са били предоставени за изследване. Поради това и искът в тази му част се приема
и за недоказан. За пълнота – указания по чл. 146 ГПК не са били дължими, т.к.
ищецът сочи док-ва за твърденията си, но същите не ги установяват.
С оглед
изложеното искът следва да бъде отхвърлен. Не е налице неоснователно
обогатяване на ответника за сметка на ищеца, като последният не може да черпи
права от собственото си поведение по предлагане и сключване на недействителен
договор, във връзка с който, макар и индиректно, да претендира вреди в размер
на неплатени лихви и такси.
По отговорността за разноски:
С оглед
изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ответника,
на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. Направено е искане, претендира се адв.
възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде
осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Същото е дължимо
в минимален размер от 360 лева с ДДС, което следа да се присъди на
пълномощника.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявения
от „Изи асет мениджмънт” АД, ЕИК
********* против П.М.Г., ЕГН ********** иск за присъждане на сумата от общо 620,45 лева /сбор от 164,45 лева
и 456 лева/, с която ответникът неоснователно се обогатил за сметка на ищеца, с
оглед обявен за недействителен договор за паричен заем № …… между страните, ведно
със законната лихва от постъпване на исковата молба в съда до окончателното
погасяване.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
ет. 2, оф. 40-46, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на
А. д. „Г.“, Булстат *********, сумата от 360
лева с ДДС /триста и шестдесет лева/ - разноски за адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ответника П.М.Г. в настоящото
производство.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п
ВЯРНО
С ОРИГИНАЛА!
МП