Р Е Ш Е Н И Е
№
………../09.02.2018 г., гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХХ състав, в
открито съдебно заседание, проведено на единадесети януари през две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: БОРИСЛАВА БОРИСОВА
при участието на секретаря Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от
съдията гр.д. № 9984
по описа за 2017 година на ВРС,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
по делото е образувано по предявен от „Т.Т.” ООД, ЕИК
***, с адрес: ***, чрез адв. Б. З., срещу Г.Д.Т., ЕГН
**********,***, иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 92 ЗЗД за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
3100,00 лв. /три хиляди и сто лева/, представляваща неустойка по чл. 3 от
договор за предоставяне на парични средства във връзка със започване на работа
в чужбина от 28.11.2016 г. за неизпълнение на задължението по чл. 2, т. 3 от
договора – да работи за осигурения работодател не по-малко от една календарна
година, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението –
09.03.2017 г., до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед
за изпълнение № 1771/10.03.2017 г. по ч.гр.д. № 3248 по описа за
В
исковата молба се излага, че на 28.11.2016 г. между ищеца и ответника са
сключени два договора – за посредническа дейност по наемане на работа в чужбина
и за предоставяне на парични средства във връзка с обучението и подготовката на
лицето за работа в чужбина. Излага се, че по силата на договора за отпускане на
парични средства, ищецът е предоставил на ответника сумата 800,00 евро, с
левова равностойност 1550,00 лв., на две части в края на месеца, следващ този
на подписване на договора, срещу задължението на насрещната страна да положи
всички необходими усилия през двумесечния период на обучение, след което да
отпътува за Германия в рамките на 10 дни и да работи за осигурения от
посредника работодател не по-малко от 1 календарна година. Твърди се, че
съгласно уговореното в чл. 3 от договора в случай, че ответникът не изпълни
някое от задълженията си по чл. 2 от договора, дължи на ищеца двойния размер на
получената сума. Сочи, че ищецът е изпълнил задълженията си по договора, като е
организирал обучението му по немски език, заплатил е всички разходи по
снабдяването му с нужните книжа, както и сумата от 1550,00 лв., срещу което
ответникът е издал два броя записа на заповед. След завършване на курса си
ответникът получил потвърждение за назначаване от работодателя си, връчен му
бил трудов договор с превод на български език и разписал декларация, че е
запознат с действащото законодателство в Германия, работодателя, бита,
културата и обичаите в посочената държава. След изпращането му в Германия
ответникът се явил на работа на 30.01.2017 г., но самоволно напуснал няколко
дни по-късно и освободил квартирата си без да даде обяснения. Счита, че с
поведението си ответникът нарушил задължението си по чл. 2, т. 3 от договора –
да работи за осигурения работодател не по-малко от една календарна година,
поради което дължи уговорената в чл. 3 от договора неустойка. С оглед
изложеното, ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК за процесната сума. Заявлението било уважено,
но тъй като срещу издадената заповед за изпълнение било подадено възражение от
длъжника, за ищеца се породил правен интерес от предявяване на иск по реда на
чл. 422 ГПК за установяване на вземане за неустойка за процесната
сума. По изложените съображения се моли за уважаване на предявените искове и
присъждане на сторените разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, чрез адв. В. С., с който предявеният иск се оспорва като
неоснователен. Признава се, че на 28..11.2016 г. страните са сключили два
договора, както и че ищецът е преминал двумесечен курс на обучение и е получил
от ищеца сума по 775.00 лв. за всеки от двата месеца. На 28.01.2017 г. заминал
за Германия и започнал работа на 30.01.2017 г. при „Транслоджистик
монтаж”, заедно с още трима български граждани. Твърди се, че и четиримата са
се договорили с ищеца, че ще полагат труд като водачи на МПС, но при
постъпването си на работа работодателят изискал от тях да работят като хамали,
като пренасят мебели. След като служителите заявили, че са дошли, за да работят
като шофьори, работодателят обяснил, че се е разбрал с фирмата посредник да
бъдат назначени като общи работници. Сочи се, че условията в предоставеното от
работодателя жилище също не отговаряли на договореното и на стандартите за
жилище, както и че служителят не получавал договореното възнаграждение. Твърди
се, че междувременно ищецът установил, че е заболял от диабет. С оглед
изложеното възразява, че ищецът не е изпълнил поетите към него задължения,
поради което ответникът бил в невъзможност да изпълни своите, поради което
заедно с останалите си колеги от България, напуснали работа. По изложените
съображения се моли за отхвърляне на иска.
След съвкупна преценка на
доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните, съдът приема
за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен
е иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД за установяване вземанията, за които е издадена заповед № 1771/10.03.2017
г. за изпълнение по ч.гр.д. № 3248 по описа за
По делото е безспорно, което се потвърждава и от приетите писмени
доказателства, че на 28.11.2016 г. страните са сключили Договор за
посредническа дейност по наемане на работа в чужбина, по силата на който ищецът
е поел задължение да подпомогне ответникът за започване на работа и сключване
на договор за наемане на работа в Германия, а ответникът – да отпътува за
Германия не по-късно от приключване на всички необходими курсове и да сключи
договора, за който посредникът е посредничил.
Безспорно е и че на същата дата – 28.11.2016 г., страните са сключили договор,
по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответника сумата
800,00 евро /1550,00 лв./ на две равни вноски в края на всеки месец от датата
на започване на курсовете за покриване на разходите през двумесечния период на
обучение, предхождащ сключването на трудов договор за работа в Германия и
отпътуването за там, а ответникът – да положи всички необходими грижи и усилия
през двумесечния период на обучение, след приключване на обучението да отпътува
за Германия в рамките на 10 дни и да работи за осигурения от посредника
работодател не по-малко от една календарна година.
Няма спор, че в изпълнение на договора ищецът е предоставил на ответника
два пъти сума от по 775,00 лв., във връзка с което последният е издал два броя
записа на заповед – на 22.12.2016 г. и на 23.01.2017 г., преписи от които са
приложени по делото.
Съгласно чл. 3 от договора за предоставяне на парични средства, в случай,
че ответникът не изпълни някое от задълженията си дължи на посредника двойния
размер на получената сума. Така постигнатото съглашение има характера на
неустойка по смисъла на чл. 92 ЗЗД, тъй като обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е
нужно те да се доказват.
От доказателствата по делото се установява, че ответникът е сключил трудов
договор с немския работодател „Транслоджистик“ за
изпълнение на длъжността „монтьор“ за периода от 30.01.2017 г. до 29.01.2018
г., към която позиция е бил интересът му за назначаване, видно от приложеното
по делото потвърждение за назначаване.
От събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Г. А.
М. се установява, че същият е участвал заедно с ответника в курс по немски език
във връзка със започване на работа в чужбина. Свидетелят излага, че работата им
се изразявала основно в товарене на мебели и разнасянето им по адреси. Според
впечатленията на свидетеля ответникът започнал да не се чувства добре, пиел
хапчета, мерил си захарта и се отказал от работата на втората седмица.
Свидетелят работил 4 месеца и половина, след което се разболял и трудовият му
договор бил прекратен. Съдът кредитира показанията на свидетеля като
незаинтересовани от изхода на спора и ги цени заедно с останалите доказателства
по делото.
Съгласно чл. 48, ал. 1 и 3 от Конституцията на Република България – всеки
гражданин има право на труд и свободно да избира своята професия и място на
работа. Съгласно чл. 8, ал. 4 от КТ отказът от трудови права е недействителен,
а според чл. 74, ал. 4 КТ, вместо недействителната клауза следва да се прилага
императивната законова норма. Правото по чл. 48, ал. 3 от Конституцията на РБ -
всеки гражданин свободно да избира своята професия и място на работа, не може
да бъде предмет на действителен отказ или ограничение, изразени в частноправно
съглашение, предвид недопустимостта за отказ от личното право на труд, скрепено
с императивната норма на чл. 8, ал. 4 от КТ, като продължение на изведения в
конституционната норма принцип. Предвид характера на задължението, за чието
неизпълнение се претендира процесната неустойка, а
именно – за полагане на труд за осигурения работодател не по-малко от 1
календарна година, съдът приема, че същата нарушава фундаментално и конституционно
закрепено право на труд и свободен избор на професия и място на работа. От
доказателствата по делото се установява, че естеството на изпълняваната работа
не е съответствала на очакванията на служителя, здравословното му състояние и
длъжността, с оглед на която е сключен трудовият договор. Видно от сключения
между страните договор, че същият регламентира отношенията им в случай, че
работодателят прецени, че служителят не е подходящ за позицията, но не и
случаите, в които служителят прецени, че възложената работа не е подходяща
за квалификацията и здравословното му
състояние. Същевременно е недопустимо служителят да бъде принуден да полага
труд при определено лице и за определен срок, независимо от естеството му, само
поради това, че ако прекрати трудовото правоотношение предсрочно, би дължал на
посредника предварително определено обезщетение. Такава уговорка, съдът намира, че противоречи на императивната норма на
чл. 48, ал. 1 и 3 от Конституцията на Република България и на добросъвестността
в гражданските отношения и като такава е нищожна.
При този извод, съдът приема, че ищецът не е доказал поставените в негова
тежест факти, а именно – наличието на действителна клауза за неустойка, поради
което предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора в полза на ответника следва да бъдат присъдени
сторените разноски съобразно представения списък по чл. 80 ГПК и доказателства
за извършването им в размер на сумата 300,00 лв. за платено в брой адвокатско
възнаграждение.
Водим
от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.Т.” ООД, ЕИК ***, с адрес: ***, срещу Г.Д.Т., ЕГН **********,***,
иск за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 3100,00 лв. /три хиляди и сто лева/,
представляваща неустойка по чл. 3 от договор за предоставяне на парични
средства във връзка със започване на работа в чужбина от 28.11.2016 г. за
неизпълнение на задължението по чл. 2, т. 3 от договора – да работи за
осигурения работодател не по-малко от една календарна година, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението – 09.03.2017 г., до окончателното изплащане, за което
вземане е издадена Заповед за изпълнение № 1771/10.03.2017 г. по ч.гр.д. № 3248
по описа за
ОСЪЖДА „Т.Т.” ООД,
ЕИК ***, с адрес: ***, да заплати на Г.Д.Т., ЕГН **********,***, сумата 300,00
лв. /триста лева/, представляваща разноски за производството, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението
подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок, от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: