№ 13274
гр. София, 07.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:АНГЕЛИНА К. БОЕВА
при участието на секретаря В. Е.
като разгледа докладваното от АНГЕЛИНА К. БОЕВА Гражданско дело №
20231110111303 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от Р. В. Г. срещу
Министерство на вътрешните работи, с която са предявени кумулативно обективно
съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 181, ал. 1, предл. 2 ЗМВР за
осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата в общ размер на 4320 лева,
представляваща левовата равностойност на полагаща се на ищцата и неосигурена от
ответника храна в размер на 120 лева месечно за периода от 02.03.2020 г. до 02.03.2023 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното
изплащане на дължимата сума; и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищцата сумата в общ размер на 1285 лева, представляваща
мораторна лихва върху претендираната главница за периода от 27.03.2020 г. до 02.03.2023 г.
В исковата молба се твърди, че считано от 04.12.2017 г. ищцата била назначена на
длъжност „главен Ю.сконсулт“ в сектор „Процесуално представителство и обществени
поръчки“ към отдел „Правно-нормативно обслужване“ при Главна дирекция „Гранична
полиция“ към Министерство на вътрешните работи, а от 01.02.2022 г. била преназначена на
длъжност „главен Ю.сконсулт“ в сектор „Правно обслужване и мерки за административна
принуда“ към дирекция „Български документи за самоличност“ при Министерство на
вътрешните работи. Считано от 06.03.2023 г. Р. Г. вече не била служител на министерството.
Твърди, че съгласно чл. 181, ал. 1 ЗМВР на служителите на МВР се осигурявала ежемесечно
храна или левовата равностойност, като със съответните ежегодни заповеди на министъра
на вътрешните работи била определена левова равностойност на храната за 2020 г., 2021 г.,
2022 г. и 2023 г. в размер на 120 лева месечно. Изразява подробно мотивирано становище, че
разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР следвало да се прилага по отношение на всички
служители на МВР, включително на тези по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. В нарушение на
1
нормативните актове обаче през исковия период Р. Г. не получила нито храна, нито нейната
левова равностойност. Възразява, че разпоредбата на чл. 1 от Наредба № 8121з-
773/01.07.2015 г. и чл. 1 от Наредба № 8121з-105/26.01.2023 г. на министъра на вътрешните
работи в частта, в която били определени категориите лица, имащи право на безплатна
храна или нейната левова равностойност, след изменението от 2021 г. противоречали на
ЗМВР и с тях незаконосъобразно държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР били
изключени от кръга на правоимащите. На основание чл. 17, ал. 2 ГПК моли съда
инцидентно да се произнесе по законосъобразността и валидността на тези два подзаконови
нормативни акта. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да уважи предявените
искове. Претендира направените по делото разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника Министерство на
вътрешните работи за отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по
същата чрез юрк. Павлина Стаменова. Процесуалният представител оспорва изцяло
предявените искове като неоснователни. На първо място възразява, че на ищцата не били
начислявани и изплащани суми, представляващи равностойност на храна по чл. 181, ал. 1
ЗМВР, тъй като липсвало законово основание за това. Твърди, че цитираната разпоредба не
била приложима по отношение на всички служители на МВР, а само за тези категории,
чиито правоотношения се регулирали изцяло от ЗМВР. Ищцата била държавен служител по
чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, чийто статут се уреждал не от ЗМВР, а от ЗДСл, който не
регламентирал възможност за заплащане на левова равностойност на храна. На служителите
по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се полагала безплатна храна или им се осигурявала левовата
равностойност само в случаите по чл. 181, ал. 3 ЗМВР – ако извършват дейности със
специфичен характер на труда, което в случая не било налице. Изразява становище, че ако
освен основното месечно възнаграждение, формирано по реда на ЗДСл, на ищцата бъде
заплатена и сума за храна в размер на 120 лева месечно, това би поставило държавните
служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР в по-благоприятно положение от останалите
държавни служители в държавната администрация. Неоснователно било искането за
извършване на косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 1 ГПК, тъй като същият
намирал приложение само по отношение на индивидуалните административни актове, а
посочените в исковата молба наредби представлявали подзаконови нормативни актове.
Оспорва и акцесорната претенция за мораторна лихва, като твърди, че министерството не
било изпадало в забава по отношение на процесните суми, тъй като за него липсвало
нормативно или друго основание за възникване на такова задължение. Ето защо моли съда
да постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
направените по делото разноски и Ю.сконсултско възнаграждение.
В съдебно заседание ищцата Р. В. Г., редовно призована, не се явява лично,
представлява се от адв. С.. Процесуалният представител поддържа исковата молба. В хода на
устните състезания моли съда да уважи предявените искове. Изразява становище, че всички
обстоятелства, които били възложени в доказателствената тежест на ищцата, били
2
установени в настоящото производство. С оглед възприетото в постановеното по тълк. дело
№ 1/2024 г. решение на ВКС, служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР имали право на
претендираното обезщетение. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.
38, т. 3 ЗАдв.
В съдебно заседание ответникът Министерство на вътрешните работи, редовно
призован, се представлява от юрк. Стаменова. Процесуалният представител поддържа
отговора на исковата молба.
Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на
страните, приема за установено следното.
Не се спори между страните, че считано от 04.12.2017 г. ищцата била назначена на
длъжност „главен Ю.сконсулт“ в сектор „Процесуално представителство и обществени
поръчки“ към отдел „Правно-нормативно обслужване“ при Главна дирекция „Гранична
полиция“ към Министерство на вътрешните работи, а от 01.02.2022 г. била преназначена на
длъжност „главен Ю.сконсулт“ в сектор „Правно обслужване и мерки за административна
принуда“ към дирекция „Български документи за самоличност“ при Министерство на
вътрешните работи; че през процесния период ищцата имала статут на държавен служител
по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР; че през същия период ответникът не й е предоставял
безплатна храна в натура, както и че със заповеди на министъра на вътрешните работи за
2020 г., 2021 г., 2022 г. и 2023 г. била определена левова равностойност на храната в размер
на 120 лева месечно. Посочените обстоятелства са отделени от съда като ненуждаещи се от
доказване, като същите се установяват от събраните по делото писмени доказателства.
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи.
По иска с правно основание чл. 181, ал. 1, предл. 2 ЗМВР:
Съгласно чл. 181, ал. 1 ЗМВР (в приложимата редакция) на служителите на МВР се
осигурява храна или левовата й равностойност. Условията и редът за предоставяне на сумите
и доволствията по ал. 1 – 3 се определят с наредби на министъра на вътрешните работи (чл.
181, ал. 5 ЗМВР). Разпоредбата на закона не прави разлика между отделните категории
служители на МВР. В същото време чл. 1 от Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за
условията и реда за осигуряване на храна или левовата й равностойност на служителите на
Министерството на вътрешните работи предвижда, че това право принадлежи само на
служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 ЗМВР. Колизията между двата нормативни
акта доведе до противоречива съдебна практика, която наложи произнасяне на Върховния
касационен съд по въпроса „Държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от Закона за
Министерството на вътрешните работи, чийто статут се урежда със Закона за държавния
служител, имат ли право да им се осигурява храна или левовата й равностойност съгласно
разпоредбата на чл. 181, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи?“. В
Тълкувателно решение № 1 от 27.11.2024 г. по тълк. дело № 1/2024 г., ОСГК, ВКС по този
3
въпрос е прието следното. Държавните служители в МВР са част от конституционното
понятие „държавен служител“. Във функционален аспект понятието за държавна служба в
МВР трябва да се разглежда като особен вид държавна дейност за осъществяване на
функции от органите на МВР по защита на националната сигурност, противодействието на
престъпността и осигуряването на обществения ред. Статутът на служителите на МВР
включва техните права, задължения и техните ограничения на права. Право на законодателя
е по целесъобразност да изменя правната рамка с оглед настъпили съществени изменения в
обществените отношения, като преходът следва да е плавен и да не засяга придобити права
и интереси. В конкретния случай от преценката на законодателя зависи какви категории
служители ще има в МВР и по реда и при условията на кой закон ще бъде уреден техният
статут. От цялостното съдържание на разпоредбите, уреждащи статута на държавните
служители в МВР, е видно, че законодателят се е стремил да съхрани придобития статут и
произтичащите от него права и да уреди последиците от възникването на правоотношенията
по ЗДСл за попадащите в обхвата на измененията държавни служители на МВР съобразно
принципа на материална справедливост като елемент на правовата държава. Според
разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР работодателят дължи левовата равностойност за
полагаща се, но неосигурена безплатна храна, и на държавните служители със статут по чл.
142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Изричният текст на чл. 1 ЗМВР, имащ характер на обща разпоредба,
определяща предметния обхват на закона, предвижда, че този същият урежда принципите,
функциите, дейностите, управлението и устройството на МВР и статута на служителите в
него, поради което останалите текстове на същия следва да се тълкуват с оглед и във
взаимовръзка с тази разпоредба. Ето защо и разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, която
предвижда, че статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се урежда със
ЗДСл, следва да се тълкува във връзка с чл. 1, чл. 56, чл. 151 ЗМВР и др., като общите
разпоредби относно статута на служителите на МВР следва да се прилагат по отношение на
служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Изключването изцяло на статута на държавните
служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР от приложното поле на този закон би противоречало
на основните принципи на управление на държавната служба в МВР. Обстоятелството, че
правният статус на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 се урежда и от ЗДсл , а не
само в ЗМВР, не означава, че по същността си те са някаква категория служители на
държавата извън останалите, които изпълняват държавна служба в МВР. Разпоредбата на чл.
181, ал. 1 ЗМВР предоставя правото на безплатна храна на всички служители на МВР. В
този смисъл са и разпоредбите на чл. 184, ал. 4 ЗМВР и на специалната Наредба № 8121з-
773 от 01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата равностойност
на служителите на Министерството на вътрешните работи, посочващи, че размерът на
сумите и доволствията се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните
работи, като законът не делегира на министъра на вътрешните работи с тази заповед да
може да определя и кои лица следва да получават храна или парична равностойност. На
държавните служители в МВР, чийто статут се урежда и от ЗДСл, не е отречено правото да
са със статут на служители на държавна служба в МВР, чието функциониране е свързано с
упражняването на държавна власт. Ето защо по отношение на тези служители Върховният
4
касационен съд е приел, че е приложима разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР.
По делото не се оспорват обстоятелствата, които са част от фактическия състав на
правото на храна по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Не се оспорва и това, че през исковия период
ответникът не е предоставил на ищцата полагащата й се безплатна храна в натура, поради
което същата има право на левовата й равностойност. От събраните по делото доказателства
се установява, че последната е в размер на 120 лева месечно, поради което за процесните три
години дължимата сума възлиза общо на 4320 лева. С оглед изложеното и при съобразяване
на цитираната задължителна съдебна практика следва да бъде прието, че искът по чл. 181,
ал. 1, предл. 2 ЗМВР се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен изцяло, ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното
изплащане на дължимата сума.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на
кредитора от забавата при изпълнение на парично задължение. Обезщетението в размер на
законната лихва е функционално обусловено от главния дълг, поради което същото се
присъжда върху признатата за основателна претенция за главницата. Съгласно чл. 86, ал. 1
ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Съгласно чл. 20, ал. 2 от Вътрешните правила за
заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР заплатите на държавните
служители се изплащат окончателно до 27-о число през текущия месец. Считано от
следващия ден – 28-о число ответникът е изпаднал в забава. Следователно, лихвата за забава
следва да се начислява от 28-о число на текущия месец, т.е. от 28.03.2020, а крайната дата е
тази, посочена от ищеца – 02.03.2023 г. (датата на подаване на исковата молба в съда).
Доколкото искът по чл. 181, ал. 1, предл. 2 ЗМВР е приет за основателен за сумата в размер
на 4320 лева, то акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е установен в своето основание.
Определен от съда при условията на чл. 162 ГПК, следващият се размер на обезщетението за
забава върху така признатата за основателна претенция за главницата за периода от
28.03.2020 г. до 02.03.2023 г. (или от падежа на всяко месечно задължение до датата на
подаване на исковата молба в съда) възлиза на 653,62 лева, до който искът по чл. 86, ал. 1
ЗЗД се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен. За разликата над уважения
размер от 653,62 лева до пълния предявен размер от 1285 лева, както и за 27.03.2020 г. искът
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По отношение на разноските:
Процесуалният представител на ищцата е поискал присъждане на дължимото за
настоящото производство адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. В
представения по делото договор за правни услуги от 24.11.2023 г. е уговорено, че
възнаграждението се определяло при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., тъй като ищцата и
процесуалният й представител били роднини по съребрена линия от трета степен. Съгласно
чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие
на свои роднини, близки или на друг Ю.ст. Това му право е установено със закон. В този
5
случай е налице изключение от правилата за присъждане на разноски, установени в чл. 78
ГПК и изискващи от страната да докаже, че е направила разноски, за да й бъдат присъдени.
Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2
ЗАдв. адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право на адвокатско
възнаграждение в размер, определен от съда, което възнаграждение се присъжда на
адвоката. Ответникът не е оспорил наличието на предпоставките по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв.
По отношение на размера на дължимото на процесуалния представител на ищцата
възнаграждение следва да бъде посочено следното. В най-новата съдебна практика на
Върховния касационен съд се приема, че след постановеното Решение на Съда (втори
състав) от 25 януари 2024 година по дело C-438/22 („Ем акаунт БГ“ ЕООД срещу
„Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД) съдът не е обвързан императивно от
фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101,
§ 1 ДФЕС, определените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери не са
задължителни при определяне размера на хонорара за правна услуга, включително в
хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., при заварени правоотношения между клиент и адвокат
поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС (вж.
Определение № 563 от 11.03.2024 г. по ч. т. д. № 188/2024 г., II т. о., ВКС, Определение №
1079 от 11.03.2024 г. по гр. д. № 4232/2022 г., ІІІ г. о., ВКС). Възнаграждението чл. 38, ал. 2
ЗАдв. следва да бъде определено при съобразяване на вида на спора, материалния интерес,
вида и количеството на действително извършена работа и най-вече – фактическата и правна
сложност на делото (вж. Определение № 50025 от 18.03.2024 г. по т. д. № 1559/2022 г., ІІ т.
о., ВКС,Определение № 1016 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 4123/2023 г., ІV г. о., ВКС).
Съдът, като съобрази обстоятелството, че по настоящото производство бяха проведени две
съдебни заседания, без събиране на допълнителни доказателства и доказателствени
средства, и като взе предвид, че действителната правна и фактическа сложност на делото е
малка с оглед постановеното тълкувателно решение по спорните въпроси, намира, че
дължимото за настоящото производство адвокатско възнаграждение възлиза на 860 лева. С
оглед изложеното, предвид изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 ЗАдв., ответникът Министерство на вътрешните работи следва да
бъде осъден да заплати на адв. Ю. Ю. С. дължимото за настоящото производство адвокатско
възнаграждение в размер на 763,12 лева съразмерно с уважената част от исковете.
Процесуалният представител на ответника е поискал присъждане на дължимото за
настоящото производство Ю.сконсултско възнаграждение, което съдът определи в размер на
100 лева съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 24.01.2017 г.), вр. чл. 37, ал. 1 от Закона
за правната помощ, вр. чл. 23, т. 1, предл. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
С оглед изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК ищцата Р. В. Г.
следва да бъде осъдена да заплати на ответника Министерство на вътрешните работи
дължимото за настоящото производство Ю.сконсултско възнаграждение в размер на 11,26
лева съразмерно с отхвърлената част от исковете.
6
С оглед изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва
да бъде осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд дължимата държавна такса за
образуване на делото в размер на 222,80 лева съразмерно с уважената част от исковете.
Воден от горното, съдът:
РЕШИ:
ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи, Булстат *********,
представлявано от министър Даниел Митов, с адрес гр. София, ул. „Шести септември” № 29,
да заплати на Р. В. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. София, АДРЕС, както следва:
по иска с правно основание чл. 181, ал. 1, предл. 2 ЗМВР сумата 4320 (четири хиляди
триста и двадесет) лева, представляваща левовата равностойност на полагаща се на ищцата
и неосигурена от ответника храна в размер на 120 лева месечно за периода от 02.03.2020 г.
до 02.03.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда –
02.03.2023 г. до окончателното изплащане на дължимата сума; и по иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 653,62 (шестстотин петдесет и три лева и 62 ст.) лева,
представляваща мораторна лихва върху присъдената главница за периода от 28.03.2020 г. до
02.03.2023 г., като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над
уважения размер от 653,62 лева до пълния предявен размер от 1285 лева, както и за
27.03.2020 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 ЗАдв.,
Министерство на вътрешните работи, Булстат *********, представлявано от министър
Даниел Митов, с адрес гр. София, ул. „Шести септември” № 29, да заплати на адв. Ю. Ю.
С., член на Софийска адвокатска колегия, с личен № ***********, със съдебен адрес гр.
София, АДРЕС (надпартерен), дължимото за настоящото производство адвокатско
възнаграждение в размер на 763,12 (седемстотин шестдесет и три лева и 12 ст.) лева
съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, Р. В. Г., ЕГН **********, с
постоянен адрес гр. София, АДРЕС, да заплати на Министерство на вътрешните работи,
Булстат *********, представлявано от министър Даниел Митов, с адрес гр. София, ул.
„Шести септември” № 29, дължимото за настоящото производство Ю.сконсултско
възнаграждение в размер на 11,26 (единадесет лева и 26 ст.) лева съразмерно с отхвърлената
част от исковете.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, Министерство на вътрешните работи,
Булстат *********, представлявано от министър Даниел Митов, с адрес гр. София, ул.
„Шести септември” № 29, да заплати по сметка на Софийски районен съд дължимата
държавна такса за образуване на делото в размер на 222,80 (двеста двадесет и два лева и 80
ст.) лева съразмерно с уважената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
7
от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от решението.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8