Р Е Ш Е Н И Е
№…………..
гр. София, 09.09.2020 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ състав,
в закрито заседание на девети септември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕНЕТА ЦВЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
АТАНАС МАДЖЕВ
като разгледа докладваното от съдия Маджев ч. гр.
д. № 8022 по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК.
Образувано е по жалба подадена
на 19.05.2020 г. от страна на длъжника по изпълнението – В.К.С., с ЕГН **********,
чрез неговия процесуален представител – адвокат И.Г.,
като в обхвата на обжалването предприето с нея е постановен отказ от 28.04.2020
г. /инкорпориран в съобщение на ЧСИ с изх. № 050672/ за прекратяване на
изпълнително дело № 20138410405414 по описа на ЧСИ-Н. М., с рег. № 841 КЧСИ, с
район на действие Софийски градски съд, постановен във връзка с молба от 10.03.2020
г. на длъжника за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.
427, ал. 1, т. 5 ГПК, респективно на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Жалбоподателят посочва, че по образуваното и водено спрямо него изпълнително
производство по и.д. № 20138410405414 е депозирал молба през м. 03.2020 г., с
която е поискал от съдебния изпълнител да постанови неговото прекратяване, тъй
като при образуване на делото не е спазено изискването за местна компетентност,
съответно изтекли са повече от 2 години, считано от извършването на последното
изпълнително действие по същото. На 28.04.2020 г. по същество от съдебния
изпълнител било отказано поисканото прекратяване, като това личало от
отразеното в съобщение с изх. № 050672. Въвежда се довод, че обжалвания отказ е
изцяло незаконосъобразен, като се допълва, че по отношение на същия липсват
мотиви, което прави препятства жалбоподателя да разбере, защо искането му е
сметната за неоснователно от органа по изпълнението. Прави се позоваване, че
към 2013 г. действа процесуалното правило на чл. 427, ал. 2 ГПК, в което е
залегнало, че след налагането на запора изпълнителното дело подлежи на
изпращане на компетентния ЧСИ, като това в случая с инициирания изпълнителен
процес против длъжника С. не било направено. Нямало и основание да се възприеме
тезата, че е налице някоя от хипотезите очертани в чл. 427, ал. 1 ГПК, при
които е предвидена възможност за отклонение при общата местна компетентност /по
постоянен адрес на длъжника/, когато се образува изпълнително дело. В този
контекст се поддържа, че изпълнителното дело е трябвало да се изпрати по
компетентност на съдебен изпълнител с район на действие ОС-Смолян, а не да
продължава в района на действие на СГС. Извън посоченото водещо основание за
прекратяване на изпълнителния процес, от жалбоподателя се привежда и второ
такова, а именно – настъпила хипотеза на перемпция.
Това било така, защото простото формулиране на искане за извършване на опис на
движими вещи, което се сочи да датира от 27.06.2016 г. не могло да се разглежда
като действие насочено към събиране на вземането, тъй като реално опис на
подобно имущество на длъжника не е бил извършаван. Това означава, че не е
налице реализирано в изпълнителния процес действие, което да предизвика
прекъсване на установения в нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК 2-годишен срок.
Предвид това в пределите на периода от 2014 г. до 2017 г. се изтъква, че в
изпълнителния процес не са били осъществявани никакви реални изпълнителни
действия, което означава, че делото подлежи на прекратяване при прилагане
основанието на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. На последно място от жалбоподателя е
отбелязано и това, че поканата за доброволно изпълнение по коментираното
изпълнително дело за първи път е била получена от длъжника – С. едва през 2020
г., което също изключва извод, че действието по нейното връчване е довело до
прекъсване в течението на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Дори обаче да
имало извършвани изпълнителни действия по делото, то доколкото това е ставало
пред съдебен изпълнител с липсваща териториална компетентност, то същите следва
да се възприемат като неизвършени и без типичния си процесуален ефект. Искането
към съда е за постановяване на решение, с което да се приемат развитите от
жалбоподателя оплаквания за
незаконосъобразност на обжалвания отказ в резултат на което същия да бъде
отменен, като на съдебния изпълнител бъдат дадени указания да издаде изрично
постановление за прекратяване на образуваното под негов опис изпълнително дело №
20138410405414.
В срока по чл. 436, ал. 3 ГКП от правото си да упражни възражение по
депозираната жалба се е възползвал взискателят по
изпълнителното дело – „М.“ АД, който излага подробни съображения срещу нейната
основателност. Възразява се, че по делото е изтекъл период надвишаващ 2 години,
в рамките на който носителят на правото на принудително изпълнение не е
поисквал извършването на изпълнителни действия. В хронология на действията се
сочи, че през 2010 г. „БАНКА ДСК“ ЕАД се е снабдила с изпълнителен лист срещу
жалбоподателя – С., като въз основа на него на датата – 30.04.2014 г. вече
новия кредитор „М.“ АД е образувал
коментираното изпълнително дело през ЧСИ-Н. М., като в молбата за образуване
изрично било поискано налагане на запор върху банковите сметки на длъжника
открити във всички търговски банки в Р. България, както и върху други негови
вземания, в т.ч. и по трудови правоотношения. На 13.05.2013 г. бил наложен запор
върху трудовото възнаграждение получавано от длъжника, като първоначално от
работодателя не били правени удръжки, но след изпратено нови писмо такива
удръжки започнали да се правят в периода от 25.07.2014 г. до 23.12.2014 г.
Изтъква се, че действията по извършване на тези удръжки прекъсват срока по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК. След преустановяване удовлетворяването посредством
удръжки от трудовото възнаграждение на длъжника, ответникът по жалбата на
27.07.2016 г. поискал от ЧСИ извършването на опис на движими вещи на длъжника,
което довело до ново прекъсване на 2-годишния срок. С това активното поведение
на „М.“ АД в изпълнителния процес насочено към постигане удовлетворяване на
вземанията му от жалбоподателя не се изчерпало, а напротив с нови две молби от 16.10.2017
г. и 01.04.2019 г. се поискало налагане на запор върху банковите му сметки в
две конкретно назовани търговски банки. Изтъква се, че няма никакво значение,
дали заявения от кредитора изпълнителен способ е бил приложен и съответно дали
е дал резултат, тъй като санкцията на чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК цели да
въздейства върху кредитори които бездействат в определен период от време по
отношение събиране на вземането си. Сочи се, че прекъсване на коментирания срок
е постигнато на 16.04.2019 г. към който момент ЧСИ е насрочил опис на движимите
вещи притежавани от длъжника. Последното прекъсване се сочи да е било
реализирано на 07.02.2020 г., когато е наложен запор върху трудовото
възнаграждение получавано от длъжника, но този път при различен работодател. По
отношение на алтернативно посоченото друго основание за прекратяване на
изпълнителното дело е изразено становище, че с нормата на чл. 427, ал. 1, т. 2 ГПК на взискателя е предоставена възможност да подаде
молба за образуване на изпълнителен процес до съдебен изпълнител, в чиито район
се намират постоянния адрес или седалището на третото задължено лице, когато
вземането е насочено върху вземания на длъжника към него. Съобразявайки се
именно с това правило за териториална компетентност „М.“ АД е поискало на
30.04.2013 г. налагане на запор върху банковите сметки разкрити от длъжника във
всички търговски банки в Р. България и доколкото седалището на преимуществената
част от тях е позиционирано в гр. София, то съвсем правилно делото е било образувано
пред съдебен изпълнител с район на действие в Софийски градски съд. Относно
връчването на поканата за доброволно изпълнение на длъжника се пояснява, че
опит за това е направен от ЧСИ още на 13.05.2013 г., но процедурата по
връчването й е била неуспешна. Следователно съдебния изпълнител е спазил
изискването да изпрати ПДИ до длъжника в 2-седмичен срок, считано от
образуването на изпълнителния процес, което означава, че пред него е била
открита възможността да предприема валидни изпълнителни действия спрямо
длъжника, в т.ч. тези действия следва да се разглеждат, като такива
преустановяващи течението на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В заключение се
иска жалбата да бъде оставена без уважение, поради законосъобразността на
обжалвания акт, респективно в полза на ответника по жалбата се присъдят
разноски в размер на 100,00 лв. под формата на дължимо възнаграждение за
юрисконсулт осъществил процесуалното представителство на „М.“ АД в настоящото
производство.
В срок и в изпълнение на чл. 436, ал. 3, изр. 2 ГПК съдебният изпълнител е
изложил писмени мотиви, в които, след подробно проследяване в хронологична
последователност на хода на изпълнителното дело, застъпва позицията, че
подадената от длъжника по изпълнението жалба е допустима, но неоснователна.
Изтъква, че не са налице предпоставките за прекратяване на производството по
смисъла на чл. 427, ал. 1 ГПК и на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Изпълнително дело № 20138410405414
по описа на ЧСИ-Н. М., рег. № 841 КЧСИ, с район на действие Софийски градски
съд, е образувано по повод на молба от 30.04.2013 г. упражнена от взискателя – „М.“ АД на база изпълнителен лист, издаден на 12.05.2010 г.
въз основа на влязла в сила заповед от 11.05.2010 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 504/2010 г. по описа на
Районен съд – Смолян, срещу длъжника – В.К.С.. С молбата е поискано налагането
на запор върху банкови сметки на длъжника по изпълнението, които са разкрити
във всички банки функциониращи на територията на Р. България. Извън това на
основание чл. 18 от ЗЧСИ на съдебния изпълнител е било делегирано да проучи
имущественото състояние на длъжника, да прави справки и набавя документи във
връзка с удовлетворяване на вземанията по допуснато до изпълнение субективно
право на вземане.
С разпореждане от 30.04.2013 г.
ЧСИ-Н. М. е постановил образуването на изпълнително дело № 20138410405414, по
което взискател е „М.“ АД, а длъжник по изпълнението
– В.К.С.. Разпоредено е изпращането на съобщение до
НАП по смисъла на чл. 191 от ДОПК, наложен е запор върху вземанията за трудово
възнаграждение на длъжника – С. дължими му от неговия работодател – „Ф.-Б.“
ЕООД, и освен това е наложен запор върху всички левови и валутни сметки открити
на длъжника в търговски банки, чието седалище преимуществено /с едно
изключение/ се намира в гр. София.
Констатира се, че до В.К.С. са
били изпратени от ЧСИ две покани за доброволно изпълнение относно плащането на
задълженията по образуваното изпълнително дело, като първата от дата 13.05.2013
г. не е била успешно връчена на адреса на длъжника, намиращ се в гр. *******, а
втората от 07.02.2020 г. е получена от адресата й към дата не по-късно от
10.03.2020 г. /видно от изявление на длъжника в негова молба на 93 от
изпълнителното дело/.
На 13.05.2013 г. от съдебния
изпълнител е изпратено запорно съобщение до
работодателя на длъжника – „Ф.-Б.“ ЕООД, получено на 21.05.2013 г., с което е
наложен запор върху всяко възнаграждение за труд, което работодателят изплаща
на длъжника – С.. На 11.07.2014 г. ЧСИ е изпратил ново съобщение до „Ф.-Б.“
ЕООД, с което му е напомнил за изпратеното вече запорно
съобщение и липсата на извършени въпреки наложения запор удръжки от трудовото
възнаграждение на длъжника. В изпълнение на така приложения изпълнителен способ
се констатира, че от третото задължено лице са направени общо 6 удръжки от
трудовото възнаграждение на длъжника – С. в периода от м.07.2014 г. до
м.12.2014 г., като техния размер възлиза на сумата от по 50,00 лв. и са
превеждани по сметката на ЧСИ, който впоследствие е удовлетворявал кредитора /в
този смисъл са извършените отбелязвания върху гърба на приложения по
изпълнителното дело ИЛ/.
С молба от 27.07.2016 г. „М.“
АД е поискало от съдебния изпълнител да бъде насрочен опис на притежаваните от
длъжника движими вещи, като по това искане липсва произнасяне от съдебния
изпълнител до 16.04.2019 г., когато същия със свое разпореждане е насрочил опис
на движимите вещи на длъжника В.С. за датата – 12.06.2019 г.
С друга молба от 16.10.2017 г. „М.“
АД е поискало от съдебния изпълнител да наложи запор върху разплащателната
сметка открита от длъжника – С. в „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, като по тази молба не са
видни действия предприети от съдебния изпълнител.
С поредна молба от 01.04.2019
г. „М.“ АД е поискало от съдебния изпълнител да наложи запор върху
разплащателната сметка открита от длъжника – С. в „У.Б.“ АД, като по тази молба
също не са видни действия предприети от съдебния изпълнител.
На 07.02.2020 г. от ЧСИ е
постановено разпореждане, с което е наложен запор върху вземането за трудово
възнаграждение на длъжника – С. следващо му се от неговия работодател –
Кооперация „Трудово производителна кооперация МЕБЕЛ“. Вследствие на този запор
не се установява извършването на удръжки и погашения на дълга.
На 10.03.2020 г. длъжникът – С.,
чрез процесуалният му представител – адвокат Г.е сезирал ЧСИ - Н. М. с искане
да се постанови прекратяване на воденото против него изпълнително дело, защото
същото е образувано и се води пред съдебен изпълнител имащ териториална
компетентност извън района на ОС-Смолян, където е постоянния адрес на длъжника
– аргумент черпен от чл. 427, ал. 1, т. 5 ГПК. Поискано е след прекратяване на
изпълнителното дело същото да бъде изпратено по компетентност на съдебен
изпълнител с район на действие – ОС Смолян. На самостоятелно основание е
приведено възражение за реализирана хипотеза на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Посредством съобщение с изх. №
050672/28.04.2020 г. съдебния изпълнител е манифестирал произнасяне по
направеното искане за прекратяване на изпълнителното дело водено пред него,
като е отказал да го уважи. Към това произнасяне липсват мотиви. Отказът е
доведен до знанието на адресата му на 18.05.2020 г.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Жалбата е подадена в едноседмичния срок /обжалваният отказ на съдебния
изпълнител е съобщен на жалбоподателят на 18.05.2020 г., съответно жалбата е
упражнена ден по-късно на 19.05.2020 г./, определен с чл. 436, ал. 1 ГПК, от
надлежна страна и срещу акт на съдебния изпълнител, подлежащ на съдебен контрол
на основание чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК, с оглед на което съдът намира, че същата
е процесуално допустима.
Компетентен да се произнесе по жалбата е Софийски градски съд, доколкото
същият се явява окръжния съд по мястото на изпълнението /принудителното
изпълнение се осъществява в район на действие на СГС/.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Най-напред анализът трябва да се съсредоточи над позоваването на
жалбоподателя, че изпълнителното производство по образуваното изпълнително дело
пред ЧСИ с район на действие СГС се води пред съдебен изпълнител при допуснато
нарушение на процесуалните правила за местна компетентност на органа ръководещ
индивидуалното принудително изпълнение по ГПК. Нормата на чл. 427 ГПК
съдържа изчерпателно посочване на шест
отделни хипотези, които определят местната компетентност на органа по
принудително изпълнение. Тяхното изброяване е лимитативно и същите са
императивни, като не могат да се тълкуват разширително.
От материалите, представени и приложени към изпълнителното дело става ясно, че
към момента на упражняване на молбата за образуване на изпълнително дело /2013
г., а и понастоящем/ длъжникът В.К.С. има постоянен адрес ***. Същевременно
обаче пак към този релевантен за разрешаване на въпроса с местната
компетентност на органа по изпълнението момент е действало процесуалното
правило на чл. 427, ал. 1, т. 2 ГПК, а именно, че молбата за изпълнение се
подава до съдебния изпълнител, в чиито район се намира постоянният адрес или
седалището на третото задължено лице, когато изпълнението е насочено върху
вземания на длъжника към него. Видно от наличната в кориците на изпълнителното
дело молба по чл. 426 ГПК „М.“ АД изрично е поискал от съдебния изпълнител да
предприеме изпълнителни действия за събиране на присъдените вземания състоящи
се в налагането на запори върху вземанията на длъжника по изпълнението по
открити от негова страна банкови сметки в банки осъществяващи дейност на
територията на Р. България. Тоест за кредиторът на паричното вземане с длъжник
– В.С. е съществувало право да избере, дали да образува изпълнителното дело
пред съдебен изпълнител с териториален обхват на действие – гр. Смолян, или да
принудителното удовлетворяване да се възложи на съдебен изпълнител упражняващ
дейността си в съдебния район където са позиционирани седалищата на третите
задължени лица. „М.“ АД е предпочел да
образува изпълнителния процес съобразно критерия за местна компетентност
установен чл. 427, ал. 1, т. 2 ГПК /действал към 2013 г. – момента на подаване
на молбата за образуване на изпълнителен процес/, като преимуществената част от
банките, съставляващи трети задължени лица по смисъла на визираната процесуална
норма имат седалище в гр. София. Следователно направеният от длъжника по
изпълнението отвод за липсваща местна компетентност на ЧСИ – Н. М. е
неоснователен, тъй като създаденото с него процесуално правоотношение за
възлагане провеждането на изпълнителния процес е изцяло съобразено с
процесуалните правила отнасящи се до местната компетентност на действие на
съдебните изпълнители и липсва поддържаното от жалбоподателя опорочаване на
същите. В този контекст искането за прекратяване и препращане на изпълнителното
дело на съдебен изпълнител с район на действие ОС – Смолян формулирано от
жалбоподателя е неоснователно и не може да бъде удовлетворено.
Що се касае до второто приведено от жалбоподателя основание за прекратяване
на изпълнителния процес образуван срещу него трябва да се посочи следното : В
чл. 433 ГПК законодателя изчерпателно е уредил хипотезите, в които се стига до
прекратяване и приключване на изпълнението. Сред тази палитра от основания,
водещи до прекратяване на изпълнителното производство, е създадено и това по
ал. 1, т. 8 от цитираната разпоредба, където е залегнало правилото, че
изпълнителното производство се прекратява ако взискателят
не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с
изключение на делата за издръжка, като позоваването на жалбоподателя – С. е
именно за реализацията фактическия състав на така посоченото основание.
Прекратяването на изпълнителното производство при условията на чл. 433, ал. 1,
т. 8 настъпва по право с изтичането на двугодишния срок, като постановлението
на съдебния изпълнител се отнася единствено до прогласяване на вече настъпилото
при осъществяване на съответните правно релевантни факти прекратяване.
Прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ се основава на положението, че движението на
изпълнителното производство е поставено в зависимост от поведението на взискателя, от това дали той е поискал прилагането на
определен изпълнителен способ от съдебния изпълнител, дали е поискал извършване
на конкретни изпълнителни действия в рамките на този изпълнителен способ, дали
е внесъл авансово таксите и разноските, дължими за тяхното осъществяване, както
и от това дали е поискал повтаряне на неуспешно приложени изпълнителни действия
или предприемане на неизвършени такива. С оглед на това отсъствието на активност
от страна на носителя на правото на принудително изпълнение да отправи искане
до съдебния изпълнител за предприемане на определени изпълнителни действия,
продължило две години, е въведено от законодателя като основание, водещо до
прекратяване на изпълнителното производство. В този смисъл до прекъсване на
срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК води самото искане на взискателя
до съдебния изпълнител за извършването на определено действие по принудително
изпълнение, както и предприемането на поисканото изпълнително действие от
органа по принудителното изпълнение. По отношение на кръга от изпълнителни действия,
прекъсващи законово установения двугодишен срок по смисъла на чл. 433, т. 1, т.
8 ГПК, трябва да се отбележи, че със своята тълкувателна практика с ТР 2/2013
г. ВКС прие, че такива действия са насочването на изпълнението чрез запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица.
При съобразяване на материали, съдържащи се в приложеното изпълнително дело
№ 20138410405414 по описа на ЧСИ Н. М., рег. № 841 КЧСИ, с район на действие
Софийски градски съд, се установява, че в настоящия случай поддържаното от
длъжника основание за прекратяване на изпълнителното производство при условията
на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не е осъществено, тъй като след образуване на изпълнителното
производство спрямо него не се установява да е изтекъл период с продължителност
от поне две години, през който взискателят да не е
поискал извършването на изпълнителни действия.
Видно от материалите налични в кориците на коментираното изпълнително дело
същото е образувано на 30.04.2013 г., като с тази молба е поискано налагането
на запори върху банковите сметки на длъжника и същевременно е извършено
възлагане на ЧСИ по смисъла на чл. 18 от ЗЧСИ. Първото прекъсване на срока по
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е постигнато с налагането на запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника – С., като това действие следва да се смята за
произвеждащо прекъсване на коментирания срок за времето до края на 2014 г., тъй
като до този момент запора е реализирал своите цели, а именно правени са били
ежемесечни удръжки от трудовото възнаграждение на длъжника, като кредитора е
получавал частично удовлетворение на заявеното за принудително изпълнение свое
вземане /50 лв. месечно/. Считано от началото на 2015 г. отново е започнал да
тече установения в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК срок, като прекъсването му е
постигнато от „М.“ АД на 27.07.2016 г.,
когато същото е поискало от ЧСИ да насрочи опис на движимите вещи притежавани
от длъжника. Това, че такъв не е насрочен и проведен съобразно това искане, не
означава, че то не е произвело своя процесуален ефект. Тъкмо обратното
кредиторът е манифестирал активност за защита на правото си на принудително
изпълнение с това свое искане, което препятства реализацията на фактическия
състав на перемпцията. Последвали са нови прекъсвания
на двугодишния срок, които са последици от упражнена от „М.“ АД молба от
16.10.2017 г. имаща за предмет искане за налагане запор върху банкова сметка ***
„Т.Б.А.Б.“ ЕАД, както и молба с идентично искане от м. 03.2019 г. само, че по
отношение сметка на длъжника, за която се сочи да е открита в „У.Б.“ АД.
Преустановяване в течението на срока е налице и на 16.04.2019 г., когато
съдебния изпълнител е насрочил опис на движимите вещи на длъжника, както и към
07.02.2020 г. когато е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника
– С., но вече при актуалния му нов работодател. Очертаните действия несъмнено
перманентно препятстват покриването на фактическия състав на чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК и понастоящем не може да се заключи, че в период от две години „М.“ АД не
е искал извършването на изпълнителни действия, респективно съдебния изпълнител
не е предприемал такива спрямо длъжника. Тук следва да се маркира и това, че
всички тези действия са били извършени напълно валидно, както от взискателя, така и от органа по изпълнението, тъй като
последния както вече се отбеляза е разполагал с необходимата му местна
компетентност за провеждане на изпълнителния процес. Това, че ПДИ не е била
връчена надлежно на длъжника по изпълнението през 2013 г., а едва през 2020 г.
също не е пречка за редовното провеждане на изпълнителното производство, тъй
като действието по връчване на ПДИ на длъжника не съставлява предпоставка за предприемане
на по-нататъшни изпълнителни действия, а такава предпоставка е единствено
изпращането на такава покана от съдебния изпълнител. Обстоятелството, че
длъжника не може да бъде открит на регистрирания му постоянен адрес за да му
бъде връчена тази покана не може да го ползва с благоприятни последици свързани
с ограничаване упражняване правото на принудително изпълнение, което кредитора
има спрямо него.
По изложените съображения съдът намира, че в случая не са налице
предпоставките на уреденото в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК основание за
прекратяване на изпълнителното производство, на което се позовава длъжникът по
изпълнението. Изложеното обуславя извод за законосъобразност на обжалвания
отказ на съдебния изпълнител да прекрати изпълнителното производство водено по и.д.
№ 20138410405414
Предвид изхода на делото ответника по жалбата има право на разноски за
възнаграждение на юрисконсулт извършил представителството му в настоящото
производство, като размерът на същото съдът определя на сумата от 50,00 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената на 19.05.2020 г. жалба от страна на длъжника по изпълнението – В.К.С.,
с ЕГН **********, чрез неговия процесуален представител – адвокат И.Г., срещу
постановен отказ от 28.04.2020 г. /инкорпориран в съобщение на ЧСИ с изх. №
050672/ за прекратяване на изпълнително дело № 20138410405414 по описа на
ЧСИ-Н. М., с рег. № 841 КЧСИ, с район на действие Софийски градски съд,
постановен във връзка с молба от 10.03.2020 г.
ОСЪЖДА В.К.С., с ЕГН **********, с
адрес ***, да заплати в полза на „М.“ АД, с ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление – гр. София, ул. „******, офис 14, на основание чл. 78, ал. 3,
във връзка с ал. 8 ГПК, сумата в размер от 50,00 лв. – възнаграждение за
юрисконсулт осъществил процесуалното представителство на ответника по жалбата в
пределите на настоящото производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.