№ 3370
гр. София, 06.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Николай Д.
Членове:Велина Пейчинова
Теодора Иванова
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Николай Д. Въззивно гражданско дело №
20231100504922 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 20054558 от 23.08.2022 г., постановено по гр.дело № 31407/2020 г.
по описа на СРС, І Г.О., 30 състав, е признато за установено по отношение на П. М. А.,
с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“*******, съществуването по отношение на
Етажната собственост в сградата на ул.“*******, гр.София на следното вземане: сума в
размер на 974,96 лв. за периода от 17.07.2017 г. до 30.09.2019 г., от която : за ремонтни
дейности на входната врата на сградата- 296,38 лв.; за текущи дялови вноски за
поддръжка и ремонт-315,21 лв. за периода от 01.01.2018 г. до 30.09.2019 г.; текущи
разходи, в т.ч. и битови разходи/ почистване и ток/ за общи части в сградата- 119 лв. за
периода от 01.09.2017 г. до 31.03.2018 г.; битови разходи/ почистване и ток/- 250,20 лв.,
намалени на 244,37 лв., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.дело № 60762/2019 г. по описа на СРС, 30- ти състав, като иска за сумата над
1275,62 лв. до 974,96 лв. в размер на 300,66 лв. за ремонтни дейности по общи части на
покрива е отхвърлен, като неоснователен. С решението на съда е осъден П. М. А., с
ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“*******, да заплати на Етажната собственост в
сградата на ул.“*******, гр.София, сума в размер на 230,07 лв.- съдебни разноски.
1
Въззивникът- ответник П. М. А. обжалва решението с въззивна жалба,
подадена чрез пълномощника му адв.Г. Ч., в частта, с която са уважени предявените
установителни искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК. Моли съда решението да бъде
отменено в обжалваната част, като неправилно и необосновано, по съображения
изложени във въззивна жалба и вместо това да бъде постановено друго, с което да
бъдат отхвърлни изцяло предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителни
искове. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец Етажни собственици в сграда в режим на ЕС,
находяща се в гр.София, ул.“*******, представлявани от управителя Д.Б.-Р. оспорва
жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по
чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ответника като неоснователна да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено в обжалваната от
ответника част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски
за въззивната инстанция.
Въззивникът- ищец Етажни собственици в сграда в режим на ЕС, находяща се в
гр.София, ул.“*******, обжалва решението с насрещна въззивна жалба, подадена чрез
упълномощен представител на ЕС- арх.Д.Б.-Р., в частта, с която е отхвърлен
предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителен иск за установяване на
вземане дължимо от ответника за сумата от 300,66 лв. за извършени ремонтни
дейности на общи части на покрива на сградата. Моли съда решението да бъде
отменено в обжалваната част, като неправилно, по съображения изложени във въззивна
жалба и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде уважен изцяло така
предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителен иск. Претендира присъждане
на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна - ответник П. М. А. чрез пълномощника си адв.Г. Ч.
оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор
по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част- потвърдено, като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка
се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК,
които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд
2
фактическа обстановка.
В настоящия случай, с петитума на исковата молба са предявени обективно
съединени установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.41 ЗС, вр. чл.38, ал.2
ЗУЕС, вр. чл.6, ал.1, т.10 ЗУЕС за установяване дължимостта на конкретно посочени
суми от страна на ответника.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3, изр.3 от
ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на
първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Предметът на спора, по
който следва да се произнесе съда е твърдяното от ищеца в исковата молба чрез
наведения фактически състав и заявения петитум субективно право или
правоотношение.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо, поради
следните съображения:
При постановяването на обжалваното решение, първоинстанционния съд, не се е
произнесъл по предмета на делото, очертан от обстоятелствената част и петитума на
исковата молба.
Видно от подадената от ищеца искова молба срещу ответника, предмет на
предявените положителни установителни искове е установяване на вземането по
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК на
31.10.2019 год. по ч.гр.дело № 60762/2019 год. по описа на СРС, Г.О., 30 състав, срещу
която е подадено възражение от ответника, в качеството му на длъжник. Както
изрично е разпоредено в закона, искът по чл.422, ал.1 ГПК се счита за предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е
спазен едномесечният срок по чл.415, ал.1 от ГПК.
Последователна и непротиворечива е практиката на ВКС - решение № 138 от
25.06.2010 г. по т.дело № 927/2009 г., ІІ т.о., решение № 102 от 09.07.2010 г. по т.дело
№ 767/2009 г., І т.о., определение № 417 от 03.06.2011 г. по ч.т.дело № 315/2011 г., І
т.о. и др., че с исковата молба по чл.422 ГПК, предявена от кредитора – заявител в
заповедното производство се цели установяване със сила на пресъдено нещо
съществуването на оспореното вземане, предмет на издадената заповед за изпълнение,
3
спрямо длъжника - ответник по иска. Предвидените от законодателя предпоставки за
предявяване на специалния установителен иск предопределят не само предмета на
делото и пределите на търсената съдебна защита, но и страните в исковото
производство. В случая, в петитума на исковата молба, с която е сезиран съда, ясно е
посочено, че се иска установяване съществуването на вземането по отношение на
ответника по делото, за което е издадена оспорената от него заповед за изпълнение на
парично задължение, като е налице съответствие между обстоятелствена част и
петитум.
Съдът приема, че предметът на делото е спорното материално субективно право
- претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и
петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда,
съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на
диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран
или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които
страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е
разгледан иск на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи
правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като
обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да
прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.
Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т.9 от ППВС
№ 1/10.11.1985 г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното
искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не
отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато
решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му
упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице
отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на
предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена
претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна
процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която
съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г.
на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на
материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет
се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право,
индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да
определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца
твърдения и заявеното искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното
начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил
предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала,
решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В
4
случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал
иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, решението е недопустимо и
въззивната инстанция, като го обезсили, следва да изпрати делото на
първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск.
Разпоредбата на чл.2 от ГПК задължава съда да се произнесе по всяка подадена
от него молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Съгласно
задължителната практика на ВКС, обективирана в т.9 от ППВС № 1/10.11.1985 г.,
решение № 140/07.10.2009 г. по т.дело № 342/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №
166/31.10.2011 г. по т.дело № 742/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други решения,
постановени по реда на чл.290 ГПК, съдът е длъжен да даде защита на претендираното
от ищеца право и да се произнесе по предявения иск. Когато първоинстанционният съд
е разгледал непредявен иск, а не е разгледал предявения, и не се касае до неправилна
правна квалификация, първоинстанционното решение е недопустимо и въззивната
инстанция следва да го обезсили и върне делото на първата инстанция за разглеждане
на предявения иск.
Отделно от изложеното, съгласно практиката на съдилищата, когато в
нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет,
за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на
обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй
като е разгледан иск на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да
определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на
изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като е
длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното
право.
На следващо място, съдът приема, че разглеждането на иск, който не е предявен
и неразглеждането на предявения иск, представлява отклонение от диспозитивното
начало в исковия процес и има за последица обезсилване на постановеното
недопустимо решение. Спорният предмет се индивидуализира с основанието и
петитума на иска. Основанието на иска обхваща фактите, от които произтича
претендираното с исковата молба материално субективно право.
С оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът е
длъжен да се произнесе само в рамките на търсената защита. Тогава, когато
произнасянето е извън определения от страните по спора предмет на делото и извън
обхвата на търсената от ищеца защита, този принцип е нарушен. Произнасянето е plus
petitum и е недопустимо. Съдържанието и пределите на търсената в исковия процес
съдебна защита се определят от ищеца чрез основанието и петитума на исковата
молба, посредством която се индивидуализира спорното материално право. В този
смисъл допустимостта и правната квалификация на предявения иск се определят от
5
съда въз основа на твърденията на ищеца, съдържащи се в обстоятелствената част на
исковата молба, и заявения в нея петитум.
В процесния случай, настоящият въззивен състав, приема, че
първоинстанционният съд не е разгледал предявените установителни искове, така
както са заявени по петитума на исковата молба, поради което е постановил
недопустимо решение. В процесния случай, диспозитивът на решението на
първостепенният съд не изяснява предмета, по който се е произнесъл - посочени са
страните, но не е посочена правната квалификация на предявените установителни
искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК/ в случая точната правна квалификация на
спорното материално право е чл.41 ЗС, вр. чл.38, ал.2 ЗУЕС, вр. чл.6, ал.1, т.10 ЗУЕС/.
От друга страна, диспозитивът на първоинстанционното решение не съответства и не е
в отговор на петитума на исковата молба, който от своя страна е напълно съобразен с
наведеното с обстоятелствената част на исковата молба, основание на предявените по
реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителни искове. Предметът на иска се
индивидуализира със страни, правопораждащи юридически факти и петитум, и той
следва да е ясно посочен в резултативната част на съдебното решение. В т.18 от ТР №
1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по
реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само
решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на
иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно
спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК , съдът се
произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността
респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и
законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото
на спора". Релевираните възраженията на страните, било правоизклюващи,
правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск,
безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към
решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по
същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за
несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното
право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност.
Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението
по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като
предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното
право, а изложеното в мотивите – само по изключение досежно възраженията за право
на задържане и прихващане/чл.298, ал.4 от ГПК/. В процесния случай, съдът приема, че
обжалваното решение е недопустимо, тъй като не е постановено в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съдът е задължен да се
произнесе по предмета на спора, с който е сезиран, така както той е заявен от ищеца в
6
исковата молба, с изложените в нея обстоятелства и петитум. Както ищеца, така и
ответника има правен интерес от решение, което да се ползва със сила на пресъдено
нещо по отношение на заявеното в исковата молба спорно материално право.
Разглеждането на иск, който не е предявен, и не разглеждането на предявения иск,
представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес, което има за
последица обезсилване на недопустимото решение.
С оглед на изложеното, обжалваното решение, като процесуално недопустимо
следва да се обезсили изцяло, включително и в частта за разноските на основание
чл.270, ал.3, изр.3-то от ГПК и делото да се върне на СРС за ново разглеждане от друг
състав на същия съд и произнасяне по предявените установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.41 ЗС, вр. чл.38, ал.2 ЗУЕС, вр. чл.6, ал.1, т.10
ЗУЕС, и по предмета на делото. Новото разглеждане би следвало да започне от стадия
на изготвяне на доклад по делото по чл.146 от ГПК.
С оглед цената на предявените установителни искове и дадените задължителни
за съдилищата указания в т.8 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС
решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване - арг. чл. 280, ал. 3,
т.1 от ГПК.
Предвид изхода по делото и липсата на произнасяне по съществото на спора
разноски в настоящето производство при спазване на чл.78 от ГПК не следва да бъдат
присъждани. Такива следва да присъди СРС при новото разглеждане на делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА изцяло решение № 20054558 от 23.08.2022 г., постановено по
гр.дело № 31407/2020 г. по описа на СРС, І Г.О., 30 състав.
ВРЪЩА делото на СРС, за ново разглеждане от друг състав на същия съд, за
произнасяне по предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1
ГПК, вр. чл.41 ЗС, вр. чл.38, ал.2 ЗУЕС, вр. чл.6, ал.1, т.10 ЗУЕС, с които е сезиран,
съгласно мотивите на настоящето решение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
7
2._______________________
8