Р Е Ш Е
Н И Е
№ ………
гр.
София, 11.08.2023 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, III-В въззивен състав, в
открито заседание, проведено на осми март две хиляди двадесет и трета година, в
състав:
Председател: НИКОЛАЙ ДИМОВ
Членове: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.
съдия ТЕОДОРА И.
при участието на секретаря Юлия Асенова
разгледа докладваното от мл. съдия Теодора И. въззивно гражданско дело № 9538
по описа на съда за 2020 година.
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 9673 от 13.01.2020 г. по гр.д. № 59489/2018 г. на СРС, ГО, 141 състав: 1/. е допусната съдебна делба, на основание чл. 34 ЗС, между И.П.В. и Д.В.В., на недвижим имот – апартамент № *********“, гр. София, с площ от 46,30 кв.м., заедно с прилежащото му избено помещение № 21 и с 0,557% ид.ч. от общите части на сградата, нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор 68134.612.1086.3.76 по КККР на гр. София, при дялове: ¼ ид.ч. за И.П.В. и ¾ ид.ч. за Д.В.В.; 2/. е отхвърлен е предявеният от И.П.В. срещу Д.В.В. иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН, за намаляване дарението, извършено от З.Б.Х., в полза на Д.В.В., с нотариален акт № 50/30.05.2008 г. по описа на нотариус Р. Д. и възстановяване запазената част на И.В.В. от наследството на майка й З.Б.Х.; 3/. е отхвърлен предявеният от Д.В. В.ава против И.П.В., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, насрещен иск за признаване за установено, че Д.В.В. е придобила по давност притежаваната от И.П.В. ¼ ид.ч. от описания апартамент; 4/. е осъдена Д.В.В., на основание чл. 344, ал. 2 ГПК, да заплаща на И.П.В. ежемесечно сумата 95 лв. обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения апартамент, считано от влизане в сила на решението до окончателно извършване на делбата или до изменение или отмяна на същото.
Решението е обжалвано с въззивна жалба, подадена от Д.В.В., в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея, по реда на чл. 211 ГПК, насрещен положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, както и в частта, с която е уважен искът по чл. 34 ЗС. Твърди се необоснованост на извода на съда, че въззивницата не е упражнявала владение върху притежаваните от И.П.В. ¼ ид.ч. от апартамента в продължение на повече от 10 години преди предявяване на иска, както и че изводите на съда противоречат на чл. 68 и чл. 79, ал. 1 ЗС. Сочат се и допуснати процесуални нарушения – необсъждане на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и недопускане на двама от поисканите трима свидетели при режим на довеждане. Иска се отмяната му в посочените части, уважаване на насрещния иск и отхвърляне на иска за делба.
Д.В.В. е подала и частна жалба срещу решението в частта му по чл. 344, ал. 2 ГПК, с характер на определение в тази част. Поддържа се недопустимост на решението поради постановяването му по непредявена претенция. Твърди, че предявеният иск е по чл. 31, ал. 2 ЗС и подлежи на разглеждане във втората фаза на делбеното производство, съгласно чл. 346 ГПК.
Подаден е отговор на частната жалба от И.П.В., с който се изразява становище за допустимост на определението и постановяването му в съответствие с разпоредбите на чл. 344, ал. 2 ГПК и чл. 31, ал. 2 ЗС.
Срещу решението е подадена въззивна жалба и от ищцата И.П.В. в частта му, с която е отхвърлен предявеният от същата иск по чл. 30, ал. 2 ЗН. Твърди се, че приемането на наследството по опис е право, а не задължение на наследника освен за наследниците по чл. 61, ал. 2 ЗН, че целта на описа е да ограничи отговорността на наследника за задълженията на наследодателя до размера на полученото наследство, че и след изтичане на установения в чл. 61, ал. 1 ЗН срок наследникът може да приеме наследството направо и да защити правото си на запазена част като предяви иск по чл. 30, ал. 1 ЗН. Иска се отмяна на решението в посочената част и уважаване на предявения иск по чл. 30, ал. 1 ЗН.
Подаден е отговор на въззивната жалба от съделителката Д.В.В., с който се изразява становище за правилност на решението, в частта му, с която е отхвърлен искът по чл. 30, ал. 1 ЗН. Твърди се, че приемането на наследството под опис е материална предпоставка за уважаване на иска за намаляване на дарението, предявен по отношение на лица, които не са наследници по закон, както съгласно чл. 30, ал. 2 ЗН, така и съгласно разясненията, дадени с ТР № 1 от 04.02.2005 г. по т.д. № 1/2005 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3 от 19.12.2013 г. по т.д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС.
Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК,
след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки
основанията за неправилност, посочени във въззивните жалби, прие следното:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
1. По въззивната жалба на Д.В.В. срещу първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният от същата, по реда на чл. 211 ГПК, насрещен положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и е уважен предявеният от И.П.В. иск с правно основание чл. 34 ЗС:
По делото е установено от фактическа страна, че с констативен нотариален акт № 7/20.07.2000 г. по описа на нотариус А.Д., са признати за собственици на процесния апартамент, на основание наследство и съдебна делба, З.Б.Х. – на ½ ид.ч., В.П.В. – на ¼ ид.ч. и И.П.В. – на ¼ ид.ч.
С нотариален акт № 50/30.05.3008 г. по описа на нотариус Р. Д., З.Б.Х. е дарила на внучката си Д.В.В. собствената си ½ ид.ч. от процесния апартамент, а В.П.В. е дарил на дъщеря си Д.В.В. собствената си ¼ ид.ч. от апартамента.
С нотариален акт за дарение № 07/08.02.2006 г. и с нотариален акт за продажлба № 09/14.02.2006 г. и двата по описа на нотариус А.Д., З.Б.Х. е дарила 1/10 от собствените си 4/6 ид.ч., след което е продала останалите й 3/5 ид.ч., на внука си В.В.Г., за който не се спори, че е син на ищцата И.П.В., от апартамент находящ се във вх. В на същата жилищна сграда, в която се намира и процесния апартамент – от апартамент № *********“, гр. София, с площ от 84,43 кв.м.
З.Б.Х. е починала на 16.09.2017 г. и е оставила за наследници децата си И.П.В. и В.П.В., видно от удостоверение за наследници № 7211/25.06.2018 г., издадено от район „Подуяне“, Столична община.
От показанията на свидетелите Н.А.М., В.П.В. и Д.Л.М. се установява, че между И.В., В. В. и З.Х. е постигнато съгласие процесният апартамент да остане изцяло в собственост на Д.В., а тристайният апартамент в съседния вход да остане за другия внук (сина на И.В.). Още от 2004 г., след абитуриентския си бал, Д.В. се е нанесла да живее в жилището и от тогава до сега само тя упражнява фактическа власт върху същото. Извършвала е следните основни ремонти и преустройства, установени от заключението на експертизата: външна топлоизолационна система, поставяне на ПВЦ дограма, кухненският бокс е изнесен във входното антре, а кухнята се ползва като маломерна спалня - детска, подменени са настилките (теракот и ламинат), банята е основно ремонтирана. Не се спори, че само тя има ключ от апартамента. Само тя е вписана като собственик в домовата книга. Демонстрирала е собственическо отношение върху целия апартамент по отношение на всички, включително и по отношение на ищцата И.В.. И.В. не е имала никакви собственически претенции към жилището, напротив - пред свидетели е заявявала, че апартаментът е на Д.В.. Според показанията на свидетелката М., при ремонта на жилището, извършван след абитуриентския бал на Д.В., свидетелката помагала на Д.В. при сваляне на тапетите. При излизане от входа двете с Д.В. видели на пейката пред блока баба й З.Х. и леля й И.П., които ги попитали как върви ремонтът. Тогава леля й казала: „Браво, Д., прави си го. То си е твое жилище.“ Бабата на Д.В. все повтаряла, че апартаментът е на Д.В. и че леля й не трябва да има претенции, защото така са се разбрали.
Показанията на свидетеля В.П.В., баща на съделителката Д.В., настоящият състав кредитира при условията на чл. 172 ГПК, като съобрази, че същите са ясни, последователни, съответстват на събраните по делото писмени доказателства, не противоречат и на останалите гласни доказателства.
При така установените факти настоящият състав намира, че предявеният от Д.В. срещу И.В., по реда на чл. 211 ГПК, насрещен положителен установителен иск за собственост – за признаване за установено в отношенията между страните, че Д.В. е придобила по давност ¼ ид.ч. от процесния имот, е основателен.
Съвкупната преценка на събраните по делото гласни и писмени доказателства води до извода, че Д.В. е придобила, на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, по давност, притежаваната от И.В. ¼ ид.ч. от апартамента, като е владяла същата непрекъснато, явно, спокойно, постоянно от 2004 г. до предявяване на иска.
Към установяване на владението през 2004 г. същата не е била съсобственик на процесния имот, поради което презумпцията, установена в чл. 69 ЗС е приложима.
Презумпцията не е оборена от събраните по делото доказателства. Обстоятелството, че Д.В. се е съгласила през 2008 г., преди да изтече десетгодишният придобивен давностен срок, да придобие ¾ ид.ч. от собствеността на друго основание - по дарените от баба й и баща й, тъй като означава, че съща не е имала намерение за своене на имота до 2008 г., особено – за притежаваната от И.В. ¼ ид.ч., която не е била предмет на прехвърлителите сделки. Съзнанието на владелеца, че преди изтичане на придобивния давностен срок не може да стане собственик и изразената от същия воля да придобие собствеността в момент предхождащ изтичане на давностния срок на производно основание /сделка/ не изключва анимуса му да продължи да свои вещта и да упражнява фактическа власт върху нея като върху своя и за себе си, нито представлява признание на обстоятелството, че не е имал намерение за своене, тоест, че е бил държател, а не владелец на същата (решение № 82 от 1.06.2015 г. по гр. д. № 6873/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 578 от 8.09.2010 г. по гр. д. № 1188/2009 г. на ВКС, I г. о.) Поради изложеното настоящият състав намира, че сключването на договора за дарение през 2008 г. нито оборва презумпцията по чл. 69 ЗС, нито прекъсва течението на придобивния давностен срок за спорната ¼ ид.ч. от процесния имот.
Дори да се приеме, че Д.В. е започнала да владее притежаваната от И.В. ¼ ид.ч. от апартамента след сключване на договора за дарение на 30.05.2008 г., то по делото е доказано, че същата е владяла притежаваната от И.В. ¼ ид.ч. от правото на собственост. Установено е, че владението й е било предадено доброволно от тримата съсобственици на жилището – З.Х., И.В. и В. В., във връзка със съществуваща между тях устна уговорка процесното жилище да остане за Д.В., а другото жилище на З.Х. и съпруга й да остане за сина на И.В., както и че Д.В. е демонстрирала пред И.В. намерение да свои нейната идеална част (само тя е имала ключ от апартамента и е използвала същия за жилищни нужди, извършвала е в имота значителни преустройства, основни ремонти и подобрения).
По изложените съображения предявеният от Д.В. срещу И.В. насрещен положителен установителен иск за собственост е основателен и подлежи на уважаване.
Искът по чл. 34 ЗС е неоснователен, тъй като изключителен собственик на процесния апартамент е Д.В., която е придобила ¾ ид.ч. от същия на основание договор за дарение, сключен с нотариален акт № 50/30.05.2008 г., а ¼ ид.ч. – на основание придобивна давност, чрез владение на имота от 2004 г. до предявяване на иска.
Поради несъвпадение между изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен насрещният иск и е уважен искът за делба, вместо което бъде постановено решение, с което бъде признато за установено по отношение на И.П.В., че Д.В.В. е собственик по давност на ¼ ид.ч. от процесния апартамент и бъде отхвърлен предявеният от И.П.В. против Д.В.В. за допускане на съдебна делба на процесния апартамент.
2. По частната жалба на Д.В.В. срещу първоинстанционното решение в частта му с характер на определение, с което същата е осъдена, на основание чл. 344, ал. 2 ГПК, да заплаща на И.П.В. ежемесечно сумата 95 лв. обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения апартамент, считано от влизане в сила на решението до окончателно извършване на делбата или до изменение или отмяна на същото.
Предвид липсата на съсобственост върху процесния апартамент между Д.В. и И.В. и неоснователността на иска за делба, неоснователна се явява и претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК. Първоинстанционното решение в тази част, имаща характер на определение, следва да бъде отменено и претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК – отхвърлена.
3. По въззивната жалба, подадена от И.П.В. срещу първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлен е предявеният от същата против Д.В.В. иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН, за намаляване дарението, извършено от З.Б.Х., в полза на Д.В.В., с нотариален акт № 50/30.05.2008 г. по описа на нотариус Р. Д., и възстановяване запазената част на И.В.В. от наследството на майка й З.Б.Х..
Искът по чл. 30, ал. 1 ЗН е неоснователен.
Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗН, когато наследникът, чиято запазена част е накърнена, упражнява това право спрямо лица, които не са наследници по закон, необходимо е той да е приел наследството по опис.
Съгласно указания по приложението на посочената правна норма, дадени с ТР № 3 от 19.12.2013 г. по т.д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, т. 4, приемането на наследството по опис е материална предпоставка за реализиране правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството спрямо заветник или надарен, който не е призован към наследяване.
В случая ищцата упражнява правото си по чл. 30, ал. 1 ЗН срещу лице, което не е наследник по закон на дарителката З.Х.. Същата не е приела наследството по опис, видно от съдебно удостоверение изх. № 9000930/05.04.2019 г. на СРС, поради което искът се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Първоинстанционното решение ще следва да бъде потвърдено в частта, с която този иск е отхвърлен.
Въззивницата Д.В.В. заявява в проведеното пред настоящата инстанция открито съдебно заседание, че не претендира присъждане на съдебни разноски в случай на уважаване на жалбите й.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9673 от 13.01.2020 г. по гр.д. № 59489/2018 г. на СРС, ГО, 141 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от И.П.В. срещу Д.В.В. иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН, за възстановяване на запазената част на И.П.В. от наследството на З.Б.Х., чрез намаляване до размера необходим за допълване на запазената й част, на дарението на недвижим имот – апартамент № *********“, гр. София, с площ от 46,30 кв.м., заедно с прилежащото му избено помещение № 21 и с 0,557% ид.ч. от общите части на сградата, нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор 68134.612.1086.3.76 по КККР на гр. София, извършено от З.Б.Х., в полза на Д.В.В., с нотариален акт № 50/30.05.2008 г. по описа на нотариус Р. Д..
ОТМЕНЯ решение №
9673 от 13.01.2020 г. по гр.д. № 59489/2018 г. на СРС, ГО, 141 състав, в
частта, с която е отхвърлен предявеният от Д.В.
В.ава против И.П.В., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, насрещен иск за признаване
за установено, че Д.В.В. е собственик, на основание придобивна давност, на
¼ ид.ч. от недвижим имот – апартамент № *********“, гр. София, с площ от
46,30 кв.м., заедно с прилежащото му избено помещение № 21 и с 0,557% ид.ч. от
общите части на сградата, нанесен като самостоятелен обект на собственост с
идентификатор 68134.612.1086.3.76 по КККР на гр. София, в частта, с
която е допусната съдебна делба, на основание чл. 34 ЗС, между И.П.В. и Д.В.В.,
на недвижим имот – апартамент № *********“, гр. София, с площ от 46,30 кв.м.,
заедно с прилежащото му избено помещение № 21 и с 0,557% ид.ч. от общите части
на сградата, нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор
68134.612.1086.3.76 по КККР на гр. София, при дялове: ¼ ид.ч. за И.П.В.
и ¾ ид.ч. за Д.В.В., както и в частта, с която е осъдена Д.В.В.,
на основание чл. 344, ал. 2 ГПК, да заплаща на И.П.В. ежемесечно сумата 95 лв.
обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения апартамент, считано от
влизане в сила на решението до окончателно извършване на делбата или до
изменение или отмяна на същото, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Д.В.В. срещу И.П.В., по реда на чл. 211 ГПК, положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, че Д.В.В. е придобила по давност, на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, правото на собственост върху ¼ ид.ч. от недвижим имот – апартамент № *********“, гр. София, с площ от 46,30 кв.м., заедно с прилежащото му избено помещение № 21 и с 0,557% ид.ч. от общите части на сградата, нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор 68134.612.1086.3.76 по КККР на гр. София.
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.П.В. против Д.В.В. иск с правно основание чл. 34 ЗС, за допускане съдебна делба между И.П.В. и Д.В.В. на недвижим имот – апартамент № *********“, гр. София, с площ от 46,30 кв.м., заедно с прилежащото му избено помещение № 21 и с 0,557% ид.ч. от общите части на сградата, нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор 68134.612.1086.3.76 по КККР на гр. София.
ОТХВЪРЛЯ претенцията на И.П. И. за осъждане на Д.В.В., на основание чл. 344, ал. 2 ГПК, да заплаща на И.П.В. ежемесечно сумата 95 лв. обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения апартамент, считано от влизане в сила на решението до окончателно извършване на делбата или до изменение или отмяна на същото.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.