Решение по дело №18/2019 на Районен съд - Бяла Слатина

Р   Е  Ш  Е  Н  И   E

 

гр.Б.С., 19.12.2019 г.

 

В    ИМЕТО    НА     НАРОДА

 

БЕЛОСЛАТИНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Първи граждански състав, в публично съдебно заседание на 26 ноември, Две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                                                  РАЙОНЕН СЪДИЯ:  КАТЯ  ГЕРДОВА

 

 При секретаря Таня Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Гердова гр.д.№ 18/2019 г. по описа на РС – Б.С., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Постъпила е искова молба от “А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и  адрес на управление ***, представлявано от Т.Я.К., в качеството му  на управител, чрез  пълномощника юрисконсулт Д.А., с която се иска да се установи наличието на претендираните от ищцовото дружество вземания, като съдът издаде изпълнителен лист срещу ответника Г.Т.Г., с ЕГН **********,***, за сумата от 444,43 лв. главница, дължима на основание сключен договор за паричен заем № 2738002 от 01.02.2017г., договорна лихва в размер на 61,18 лв. за периода от 01.03.2017г. до 27.09.2017г., неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 397,46 лв., такса разходи за извънсъдебно събиране на задължението в размер на 45,00  лв., законна лихва за забава в размер на 15,10 лв. за периода от 28.09.2017г. до 30.11.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК – 08.12.2017г до окончателното изплащане на вземането, както и направените съдебни разноски по двете производства/заповедно и исково/.

ИСКОВЕ С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ чл.422 от ГПК, вр.чл.415 от ГПК, вр.чл.79,ал.1 от ЗЗД, чл.86 от ЗЗД и чл.92 от ЗЗД.

В срока указан в разпоредбата на чл.131 от ГПК ответника не е депозирал писмен отговор във връзка с предявената искова молба, не е взел становище по молбата, не е направил своите  възражения и не е ангажирал доказателства, поради което правата му да направи това по-късно в процеса са преклудирани, изводимо от разпоредбата на чл.133 от ГПК.  

Същият е получил съобщението по чл.131 от ГПК лично, след залепване на уведомление по чл.47 от ГПК и е отказал да го получи, като съдът е приложил разпоредбата на чл.44 от ГПК и същото се смята за връчено.

По делото са събрани писмени доказателства. Приложено е ч.гр.д. № 1815/2017г. на РС-Б.Слатина.

 Съдът като взе предвид доводите изложени в исковата молба и след преценка на доказателствата по делото по отделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

 

 Видно от приложеното ч.гр.д. № 1815/2017г. на РС-Б.Слатина срещу длъжника Г.Т.Г., с ЕГН **********,*** и настоящ адрес *** е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 1190/11.12.2017г. в полза на кредитора “А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и  адрес на управление ***, п.к.1527, представлявано от Р. Г. А. и Т.Я.К., в качеството им на управители, чрез  пълномощника юрисконсулт Н.А.С., гр.С., за сумата от 444,43 лв. главница, дължима на основание сключен договор за паричен заем № 2738002 от 01.02.2017г., договорна лихва в размер на 61,18 лв. за периода от 01.03.2017г. до 27.09.2017г., неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 397,46 лв., такса разходи за извънсъдебно събиране на задължението в размер на 45,00  лв., законна лихва за забава в размер на 15,10 лв. за периода от 28.09.2017г. до 30.11.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК – 08.12.2017г до окончателното изплащане на вземането, както и направените съдебни разноски в размер на 25,00 лв. заплатена държавна такса и 200,00 лв. съгласно чл.78,ал.8, изр.второ от ГПК и чл.37 от ЗПрП вр.чл.26 от НЗПрП.

Заповедта на длъжника Г.Т.Г. е връчена по реда на чл.47 от ГПК.

На заявителя са дадени указания да предяви иск за установяване на вземането си, тъй като заповедта е връчена на длъжника при условията на чл.47,ал.5 ГПК и такъв е предявен, въз основа на който е образувано настоящето исково производство по гр.д.№ 18/2019г. по описа на БСлРС.

В исковата молба ищецът твърди, че съгласно Договор за  паричен заем № 2738002 от 01.02.2017г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предоставило на  Г.Т.Г. заем в размер на 500,00 лева, като последният се е задължил да върне същата  на 8 бр. месечни  погасителни вноски, всяка от които в размер на 77,84 лева, като първата падежна дата е 01.03.2017г. и последна падежна дата е 27.09.2017г., като на тази дата е изтекъл и срокът на договора. Видно от чл.3 на договора, сумата от 500.00 лв. е била получена от заемателя при подписването на договора, поради което и последният в тази част има характер на разписка. В договора са вписани: фиксиран годишен лихвен процент по заема – 40,00%; лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора -0,11%, годишен процент на разходите  на заема– 49,01 %.  Общият размер на всички дължими плащания по договора е 577,84 лева.

Ето защо съдът приема, че заемодателят е изправна страна по този договор, тъй като е изпълнил задължението си да предостави на заемателя посочената в договора главница, при посочените условия относно заема. Твърдения в обратна посока няма наведени от ответника.

В чл.4,ал.1 от договора е описано задължението на заемателя в три дневен срок от датата на сключване на договора да предостави едно от следните  обезпечения на заемодателя: две физически лица-поръчители или банкова гаранция. Съгласно чл.4, ал.2 при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в уговорения срок заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 454,24 лева, която страните са постигнали споразумение да бъде разсрочена заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските се добавя и сумата от 56,78 лева, дължими на падежните дати на погасителните вноски по договора за заем.

Предвид обстоятелството, че заемателят не е представил на заемодателя нито едно от договорените обезпечения, е начислена неустойка за неизпълнение в размер на 397,46 лева. Този размер се претендира с исковата молба.

Подписвайки договора, страните са постигнали съгласие, че при забава за плащане на някоя от погасителните вноски, се дължи законна лихва за забава за всеки ден забава. На длъжника е начислена лихва за забава за периода от 28.09.2017г. до 30.11.2017г. в общ размер на 15.10 лв., който е съвкупност от лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала неплатена погасителна вноска.

Ответника Г.Т.Г. е погасил част от компонентите на дълга в общ размер от 129.01 лв.

Към исковата молба е приложено заверено копие от Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен на 31.01.2017 г. между "Изи Асет Мениджмънт" АД и “А.З.К.Н.П.З.” ООД, с който страните са се споразумели, че продавачът „Изи Асет Мениджмънт" АД ще прехвърля на купувача “А.З.К.Н.П.З.” ООД,  станали ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания, произхождащи от договори за потребителски кредити, сключени от продавача с физически лица, които не изпълняват задълженията си по тях, като тези вземания ще бъдат инидивдуализирани в Приложение № 1/01.10.2017г., представляващо неразделна част от договора за цесия.

 Представени са също потвърждение за сключена цесия на основание чл.99, ал.3 ЗЗД от "Изи Асет мениджмънт" АД, както и пълномощно от изпълнителния директор на същото дружество, с което упълномощава "“А.З.К.Н.П.З.” ООД, да уведоми от името на цедента всички длъжници по вземанията на дружеството, възникнали по силата на договори за кредит, които дружеството е цедирало съгласно рамковия договор.

От представеното препис-извлечение от Приложение № 1/01.10.2017 г. се установява, че "Изи Асет мениджмънт" АД е прехвърлило н. “А.З.К.Н.П.З.” ООД, вземанията си по договор за паричен заем № 2738002 от 01.02.2017г. против Г.Т.Г..

В заявялението по чл.410 от ГПК заявителя „А.З.К.Н.П.З.” ООД, посочва в т.11 от заявлението, че длъжника Г.Т.Г. е уведомен за извършената цесия по чл.99 от ЗЗД на 04.10.2017г. от „Изи Асет Мениджмънт“ АД посредством писмо с обратна разписка, но такова не е приложено нито със заявлението, нито с исковата молба.

Поради това към исковата молба прилага копие от уведомлението за извършената цесия,  което е връчено на ответника, ведно с исковата молба и приложенията към нея.

За събиране на вземането си "А.З.К.Н.П.З.” ООД, подал заявление по реда на чл. 410 от ГПК. По образуваното ч. гр.д. № 1815/2017 г. по описа на РС- Б.Слатина е издадена Заповед за изпълнение срещу длъжника. Длъжникът не е намерен на установеният в заповедното производство адрес, заповедта за изпълнение е връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, последният не се е явил в Кметство с.Б. и Софийски градски съд да получи книжата, което от своя страна обуславя правния ни интерес от търсената съдебна защита.

Ответника Г.Т.Г., не се явява в с.з., не се представлява и не е ангажирал доказателства.

В хода на процеса, преди първото по делото с.з. проведено на 29.10.2019г. с писмена молба с вх. № 7330/28.10.2019г. депозирана от „А.з.с.н.в.“ ЕАД-С., с приложените към нея писмени доказателства, чрез юрк. Ц.П., е поискала конституирането й на основание чл.226 от ГПК в качеството на трето лице-помагач на ищеца „А.з.к.н.п.з.“***, съгласно приложеният договор за цесия от 03.05.2019г. сключен между „А.з.с.н.в.“ ЕАД-С. и „А.з.к.н.п.з.“***. С този договор процесното вземане срещу ответника Г.Т.Г. е прехвърлено н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД-С., съгласно Приложение № 1, неразделна част от договора за цесия в хода на настоящето производство.

Сключения между двете дружества договор за цесия е от 03.05.2019г., а исковата молба е заведена на 08.01.2019г. Следователно  договора за цесия от 03.05.2019г. е сключен след образуване на настоящето дело, т.е. в хода на висящ  процес.

С определение постановено в с.з от 29.10.2019г. съдът е конституирал на основание чл. 226,ал.1 от ГПК „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и  адрес на управление ***, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4,  чрез  пълномощника юрисконсулт Ц.П., в процедурното качество на трето лице-помагач на ищеца “А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и  адрес на управление ***, представлявано от Т.Я.К., в качеството му на управител, за доказване основанието и размера на вземането срещу ответника Г.Т.Г., с ЕГН  **********,***.

Препис от исковата молба и приложените към нея писмени доказателства са изпратени на третото лице -помагач, което депозирало становище вх.№ 7948/20.11.2019г. С него изразява основателност на исковата молба на ищеца и желае да се уважат исковите претенции, с всички законни последици, като се присъдят на „АСВ“-С. направените по делото разноски в размер на 350.00 лв. за юрисконсултско възнаграждение. При наличие предпоставките на чл.238 и чл.239 от ГПК желае да се постанови неприсъствено решение спрямо ответника.

При така изложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

I.ОТНОСНО иска с правно основание чл.422 от ГПК, вр.чл.415 от ГПК, вр.чл.79,ал.1 от ЗЗД.

Предявената искова претенция е с правно основание чл.422 от ГПК, вр.чл.415 от ГПК, вр.чл.79,ал.1 от ЗЗД за установяване съществуването на   парично задължение в размер на 444,43 лв. главница, дължима на основание сключен договор за паричен заем № 2738002 от 01.02.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК – 08.12.2017г до окончателното изплащане на вземането,  за която сума е издадена заповед по чл.410 от ГПК за изпълнение на парично задължение № 1190/11.12.2017 г. по ч.гр.дело № 1815/2017 г. по описа на Районен съд гр. Б.С..

Приетият за разглеждане иск е допустим, на основание чл.415  от ГПК, като предявен в предвидения срок, от и спрямо надлежните страни.

Разгледан по същество, същият се явява основателен, по следните съображения:

За да бъде уважен предявения положителен установителен иск по чл. 422 ГПК  е необходимо ищецът да установи по безспорен начин неговото съществуване спрямо ответника – длъжник, а именно  сключването на валиден договор за кредит между "Изи Асет Менджмънт" АД и Г.Т.Г., чрез реално предоставяне на определена парична сума на ответника, в качеството му на заемател; поемане на задължение от заемателя за връщане на заетата сума и договорените лихви в претендираните размери; сключването на валиден договор за цесия, по силата на който заемодателят е прехвърлил на ищеца вземанията си по сключения с ответника договор за потребителски кредит. 

При извършеното оспорване на предявените искове в тежест на ответника е да докаже недължимост на претендираните суми изцяло или отчасти, като установи изпълнение на задълженията си по договора или докаже наличието на правопогасяващи, правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи факти.

В случая, предмет на предявеният иск е вземане произтичащо от сключен договор за паричен заем № 2738002 от 01.02.2017г., от който безспорно по делото се установи, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника Г.Т.Г., е налице твърдяното договорно отношение. По делото няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър на БНБ по чл.3а ЗКИ се установява, че посоченият в договора кредитор "Изи Асет Мениджмънт" АД е регистриран като  финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя дружеството и като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК.

По силата на този договор посоченото дружество е поело задължение да предостави на ответника паричен заем в размер на 500.00 лв. срещу задължение на ответника да върне заетата сума на 8 бр. месечни погасителни вноски, като последната е с падеж е 27.09.2017г. С подписването на договора се установява, че заемателят е получил от заемодателят изцяло и в брой заемната сума в размер на 500.00 лв. на датата на подписване на договора-01.02.2017г., като това обстоятелство не е спорно.

В случая отпуснатият заем на ответника като физическо лице представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП и същият  има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.

С получаване на сумата по заема за заемателят е възникнало задължение да върне заемната сума в посочения в договора срок, на погасителни вноски в размер и падежи отразени в договора за заем. Не е спорно, че ответника е върнал сумата 129.01 лв., като с това той признава плащане по процесният договор.

Установено е, че с договор за цесия от 30.01.2017г. и Приложение № 1/01.10.2017г. към него, процесното вземане е прехвърлено от цедента на ищцовото дружество, заедно с всички принадлежности към него.Т.е. вземанията съществуват и понастоящем техен титуляр е ищецът в качеството на частен правоприемник, а с приложеното към исковата молба уведомление е изпълнена и процедурата по чл. 99 ЗЗД. В тази връзка следва да бъде посочено ,че съгласно Решение № 3/16.04.2014 г., постановено по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. , ТК , изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3, пр.1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД; Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл.235, ал.3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника. И на последно място следва да бъде посочено , че и съгласно Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, предишният кредитор има право да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник и това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД.

Предвид така изложеното и на основание цитираната съдебна практика съдът счита, че е налице надлежно съобщаване на цесията по отношение на ответника.

Съдът намира, че исковата претенция за сумата 444,43 лв. представляваща главница е дължима от ответника на ищеца съгласно сключен договор за паричен заем № 2738002 от 01.02.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК – 08.12.2017г до окончателното изплащане на вземането,  за която сума е издадена заповед по чл.410 от ГПК за изпълнение на парично задължение № 1190/11.12.2017 г. по ч.гр.дело № 1815/2017 г. по описа на Районен съд гр. Б.С..

II. Относно иска с правно основание чл.92 от ЗЗД- НЕУСТОЙКА.

Уговорената в чл.4.2 от договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение, съдът намира за неравноправна клауза и недействителна както по арг. на чл.143, т.5 ЗЗП, така и по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД.

Видно от разпоредбата на текста на чл.4, ал.2 от процесния договор за кредит заемателят се е задължил в срок до три дни,считано от датата на сключване на договора да предостави на заемателя едно от следните обезпечения:две физически лица-поръчители или банкова гаранция с бенефициер-заемодателя, като неизпъленинето на това задължение е санкционирано със задължение за плащане на неустойка в размер на 454,24 лв., която се заплаща от заемателя на части, заедно с всяка погасителна вноска.

С исковата молба се претендира неустойка в размер на 397,46 лв.

По правило, неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват по размер.

Тази клауза от договора за кредит визирана в чл.4,ал.2 обаче, е нищожна поради противоречие с добрите нрави – обстоятелство, за което съдът следи служебно. Като потребител ответникът разполага със защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори е налице категорично установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г., І т.о. на ВКС/, която задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни. /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. на ВКС и определение № 751/17.08.2010 г. по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о. на ВКС и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП/.

Със задължителната практика в ТР ОСТК №1/2009г., т.3, е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като се вземат предвид естеството и размера на задълженията, които се обезпечават с неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.

В конкретния случай уговорената в чл.4,ал.2 от договора неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидено е тя да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителна си функция. Включена по този начин в погасителните вноски тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца-заемодател и го обогатява неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. В конкретния случай, от една страна неустойката е включена като падежно вземане-обезщетение на кредитора, а от друга- същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е почти съизмерима с предоставената сума по кредита. Освен това, от  начина, по който е уредено в чл.4,ал.2 от договора задължението на кредитополучателя, може да се направи извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения.  Изискванията, на които следва да отговорят поръчителите са такива, че за някои от тях длъжникът трудно би могъл да се снабди с информация в краткия три дневен срок, посочен в договора. Така оформена тази клауза от договора поставя заемателят в особено затруднение да изпълни условията в три дневен срок и така се създават предпоставки за начисляване на неустойката предвидена в чл.4. При това положение съдът намира, че клаузата за неустойка по чл.4,ал.2 от договора е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл.92 от ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 от ЗЗД. Съдът намира, че тази неустойка не се дължи и с оглед  приложение на разпоредбата на чл.143 т.5 от ЗЗП, съгласно която  неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

 Недействителността на отделни клаузи от договора не води до недействителност на целия договор, а само е налице частична недействителност, в частта на неустойката по чл.4 от договора и тази част договора не е породил правно действие и за ответника не е възникнало задължение да заплаща неустойка за непредставяне на обезпечение в претендираният размер от 397,46 лв.

III.Относно иска за ДОГОВОРНА ЛИХВА.

По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в ЗЗП и ЗПК. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.

Според нормата на чл. 19 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР.

Процесният договор за кредит е сключен след изменението на чл.19 ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което по отношение на същия е приложимо изискването на чл.19,ал.4 от ЗПК, като Годишният процент на разходите/ГРП/ не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Към датата на сключване на договора за потребителски кредит, размерът на законната лихва е 10%, при основен лихвен процент, определен от БНБ 0% плюс десет пункта отгоре. В случая, определеният в договора размер на ГПР от 49.01 % не надвишава пет пъти размера на законната лихва, а договореният годишен лихвен процент е 40.00 %, Следователно посочената клауза не е нищожна поради противоречие със закона - чл.19, ал.5 ЗПК.

В случая претендираната от ищеца договорната лихва в размер на 61.18 лв. за периода от 01.03.2017г. до 27.09.2017г. се дължи от ответника на ищеца.

IV.Относно претендираната сума от 45.00 лв. за ТАКСА РАЗХОДИ.

Ответника Г. не дължи на ищеца и сумата от 45.00 лв. – такса разходи за събиране на вземането, тъй като клаузата от договора, предвиждаща начисляването на подобни суми, съдът също преценя като такава с неравноправен характер, т.е. като нищожна по мотивите, изложени по-горе. Отделно от това, по делото не са представени никакви доказателства във връзка с доказване на основанието за начисляването на тази суми – не се доказва извършването на каквито и да било разходи(напомнителни писма, електронни съобщения, телефонни разговори и посещения на адрес) във връзка със събиране на вземането /извънсъдебни/. Единствено от третото лице- помагач „АСВ“ ЕАД-С. е представена тарифа на „Изи Асет Мениджмънт“ АД за разходите по събирането на вземанията, но доказателства за извършени такива няма по делото. В никакъв случай не може да се приеме, че тези суми са винаги безусловно дължими от длъжника.

 Разходите и таксите за извънсъдебно събиране на задължението също са уговорени в противоречие със закона. Ищецът се позовава на чл. 10а от ЗПК като правно основание на това задължение. Съгласно чл. 10а, ал.2 от ЗПК:  Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Разходите за извънсъдебно събиране на кредита всъщност представляват разходи по управление на кредита, които са забранени, поради което клаузата, която предвижда заплащане на тези разходи от заемателя е нищожна. На следващо място чл.10а, ал.1 от ЗПК (на който се позовава ищеца) предвижда, че кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги. Разходите по събирането на кредита не са „услуга“ за потребителя, доколкото такава може да е само услуга, която е в интерес на потребителя. Действията по събирането на кредита не са услуга за потребителя.

В исковата молба липсва изложение на обстоятелствата, на които се основава вземането, чрез посочване на източника му - какво включва и в какво се изразява извънсъдебното събиране на просрочените задължения и как е формирана претендираната сума, т.е. вземането следва да бъде индивидуализирано така, че да може да гарантира упражняването на правото на възражение на ответника.

След като по делото липсват данни за горепосочените обстоятелства, то съдът намира,че претендираната сума в размер на 45,00 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение е неоснователна и не следва да се присъжда.

V.Относно иска с правно основание чл.86 от ЗЗД-ЛИХВА ЗА ЗАБАВА.

В чл.8 от договора страните са уговорили, че при забава на плащането, на която и да е погасителна вноска, кредитополучателят дължи на кредитодателят законната лихва за всеки ден забава.

Претендираната с исковата молба сума в размер на 15,10 лв. за периода от 28.09.2017г. до 30.11.2017г. представляваща лихв за забава върху главницата, съдът преценя като дължима на основание чл.8 от договора за кредит.

В обобщение на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото доказателства е установено сключването на валиден договор за кредит, по силата на който "Изи Асет Мениджмънт" АД, в качеството си на кредитодател, е предоставил на Г.Т.Г.  в качеството му на кредитополучател, паричен заем в размер на 500,00 лева, а ответника се е задължил да върне заема в срок до 27.09.2017 г., за заплаща възнаградителна лихва в уговорен процент, както и обезщетение за забавено плащане.

От събраните по делото доказателства се установи, че между кредитора по договора  "Изи Асет Мениджмънт" АД и ищеца "А.З.К.Н.П.З.” ООД  е сключен валиден договор на 30.01.2017г. за прехвърляне на вземания, по силата на който цедентът е прехвърлил вземания произтичащи от сключени с физически лица договора за потребителски кредити, сред които и вземанията си, произтичащи от сключения договор с ответника Г.Г.. Налице е последащо прехвърляне/цесия/ обективирано с договор за цесия сключен н.03.05.2019г. между А.З.К.Н.П.З.” ООД и „А.з.с.н.в." ЕАД .

Неоснователно е искането н. „А.з.с.на в." ЕАД –трето лице помагач на ищеца „А.З.К.Н.П.З.” ООД, за постановяване на неприсъствено решение спрямо ответника Г.Г. на основание м.238 и л.239 от ГПК по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл.238,ал.1 от ГПК,  Ако ответникът не е представил в срок отговор на исковата молба и не се яви в първото заседание по делото, без да е направил искане за разглеждането му в негово отсъствие, ищецът може да поиска постановяване на неприсъствено решение срещу ответника или да оттегли иска. Законодателят е имал предвид ищецът, а не третото лице-помагач, което е допълнителна стана в процеса, а не главна страна. 

Освен това предявените искове не са изцяло вероятно основателни, тъй като от изложените по-горе мотиви в решението се установи, че иска за договорна неустойка и за такса разходи за извънсъдебно събиране на вземането не се дължат поради тяхната нищожност. Така описаните в и.м. доказателства не установяват (по начина, предвиден в чл. 239, ал. 1, т. 2 от ГПК) фактите от фактическите състави на предявените искове, за които е разпределена и доказателствена тежест на ищеца.

Следователно не е налице основние за постановяване на неприссътвено решение по реда н.чл.238 и чл.239 от ГПК поискано от „А.з.с.на в." ЕАД трето лице-помагач на ищеца спрямо ответника.

Ето защо предявеният иск по чл. 422 от ГПК е частично основателен и следва да се уважи за следните суми, предмет на издадената заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 1815/2017г. по описа на БСлРС, а именно: сумата от 444,43 лв. главница, дължима на основание сключен договор за паричен заем № 2738002 от 01.02.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК – 08.12.2017г до окончателното изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 61,18 лв. за периода от 01.03.2017г. до 27.09.2017г. и лихва за забава в размер на 15,10 лв. за периода от 28.09.2017г. до 30.11.2017г., а за сумите от 397,46 лв.- неустойка за неизпълнение на договорно задължение и 45.00 лв. - такса разходи за извънсъдебно събиране на задължението, искът по чл. 422 от ГПК следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.

VI.РАЗНОСКИ:

При произнасяне по исковете по чл.422 ГПК, исковият съд дължи произнасяне по сторените разноски, както за исковото, така и за заповедното производство съгл. т.12 от ТР №3/2014г. на ОСГТК на ВКС.

Ищеца е поискал с исковата молба присъждане на разноски в заповедното и исковото производство.

По заповедното производство са присъдени 25.00 лв. заплатена държавна такса и 200.00 лв. юрисконсултско възнаграждение.

По исковото производство е внесена държавна такса в размер на 175.00 лв. и е поискано присъждане 350,00 лв. юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.

С оглед разпоредбите на чл.78, ал.8 от ГПК, вр. с чл.37 от ЗПрП и чл.25 и сл. от Наредба за заплащане на правната помощ, съдът намира, че претендирания размер за възнаграждение на юрисконсулта, следва да бъде намалено, като от претендираните 350.00 лв. за производството по чл.422 ГПК, се редуцира до 300.00 лева за това производство пред първата инстанция.

В настоящия случай ответника Г.Т.Г., следва да заплати на основание чл.78,ал.1 от ГПК на ищеца „“А.З.К.Н.П.З.” ООД направените по ч.гр.д. № 1815/2017г. по описа на БСлРС разноски в размер на 121,64 лв.(225,00 лв. х 520,71/963,17 = 121,64 лв.) съразмерно с уважената част от исковете.

Ответника Г.Т.Г., следва да заплати н. “А.З.К.Н.П.З.” ООД, направените в настоящото исково производство по гр.д. № 18/2019г. по описа на БСлРС разноски в размер на 256,80 лв.(475,00 лв. х  520,71/963,17  = 256,80 лв.), съразмерно с уважената част от исковете.

При този изход на спора на „АСВ“ ЕАД, като трето лице-помагач не му се дължат разноски.

Воден от гореизложените мотиви, съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника Г.Т.Г., с ЕГН **********,***, ЧЕ СЪЩИЯТ ДЪЛЖИ н. “А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и  адрес на управление ***, представлявано от Т.Я.К., в качеството му на управител, чрез  пълномощника юрисконсулт Д.А., сумата от 444,43 лв. главница, дължима на основание сключен договор за паричен заем № 2738002 от 01.02.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК – 08.12.2017г до окончателното изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 61,18 лв. за периода от 01.03.2017г. до 27.09.2017г. и лихва за забава в размер на 15,10 лв. за периода от 28.09.2017г. до 30.11.2017г., за които суми е издадена заповед по чл.410 от ГПК за изпълнение на парично задължение № 1190/11.12.2017г. по ч.гр.д.№ 1815/2017г. по описа на РС-Б.С..

ОТХВЪРЛЯ предявеният от “А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и  адрес на управление ***, представлявано от Т.Я.К., в качеството му  на управител, чрез  пълномощника юрисконсулт Д.А. против Г.Т.Г., с ЕГН **********,***,  иск с правно основание чл.422 ГПК за установяване дължимостта на следните суми: 397,46 лв.- неустойка за неизпълнение на договорно задължение и 45.00 лв. - такса разходи за извънсъдебно събиране на задължението, претендирани по договор за паричен заем № 2738002 от 01.02.2017г. сключен между„Изи Асет Мениджмънт“ АД и Г.Т.Г., с ЕГН **********, вземането по което е прехвърлено в полза на от “А.З.К.Н.П.З.” ООД по силата на Приложение № 1/01.10.2017 г. към Рамков договор за прехвърляне н.вземания /цесия/ от 30.01.2017г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и “А.З.К.Н.П.З.” ООД, а впоследствие вземането против Г.Т.Г. е прехвърлено от  “А.З.К.Н.П.З.” ООД н. "А.з.с.на в.“ ООД, с договор за цесия от 03.05.2019г., за които суми е издадена заповед по чл.410 от ГПК за изпълнение на парично задължение № 1190/11.12.2017г. по ч.гр.д.№ 1815/2017г. по описа на РС-Б.С., като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.

   ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, Г.Т.Г., с ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ н. “А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и  адрес на управление ***, представлявано от Т.Я.К., в качеството му  на управител, чрез  пълномощника юрисконсулт Д.А., направените разноски по настоящото исково производство по гр.д.№ 18/2019г. по описа на БСлРС в размер на 256,80  лв.(Двеста петдесет и шест лева и 80 стотинки), както и сторените от ищеца разноските в заповедното производство по ч.гр.д.№ 1815/2017г. по описа на БСлРС в размер на 121,64 лв.(Сто двадесет и един лева и 64 стотинки) съразмерно с уважената част от исковете.

Решението е постановено при участието н. „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и  адрес на управление ***, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4,  чрез  пълномощника юрисконсулт Ц.П., трето лице-помагач на ищеца “А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и  адрес на управление ***, представлявано от Т.Я.К., в качеството му на управител.

Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок пред ВрОС от уведомяването на страните по делото, че е изготвено.

На основание чл.7,ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните.

Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д.№ 1815/2017г.по описа на РС-Б.Слатина.

                                                                           

 

                                                               РАЙОНЕН  СЪДИЯ: