№ 281
гр. София, 17.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Наталия П. Лаловска
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20211100513157 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ответника „Х.Г.“ ЕООД, чрез представителя
му, срещу решение № ІІ-55-20102253/22.04.2021 г. на СРС, 55 с - в, по гр. д. №
14538/2020 г., с което „Х.Г." ЕООД, ЕИК *******, е осъдено да заплати на „П.С." АД,
ЕИК *******, на основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД - сумата 5 796 лв. - неплатено
възнаграждение за наем на вещ - асфалтополагаща машина рег.№ ******* по договор
за наем от 19.06.2015 г., за което са издадени фактури № 10130/30.06.2015 г. и №
11650/31.07.2015 г., ведно със законната лихва от 19.10.2019 г. до окончателното
плащане, а на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД - сумата 1 738 лв. - неустойка по чл. 13 от
договора за периода 18.10.2016 г. - 18.10.2019 г., както и сумата 1 616. 36 лв. - разноски
по делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
В жалбата се излагат съображения за нарушения на материален закон при
постановяване на решението. За да уважи претенцията неоснователно съдът е приел, че
асфалтополагащата машина е предоставена за ползване на ответника по договор за
наем, както и че вземането не е погасено по давност, тъй като били налице изрични
признания на дълга от страна на ответника, които прекъсвали давността. Позовава се
на непълнота на доклада при разпределение на доказателствената тежест относно
презумцията по чл. 301 ТЗ, като поддържа, че едва от решението е станало ясно, че
съдът ще разгледа счетоводното отразяване като релевантен факт относно
приложението на чл. 301 ТЗ, след като ответникът е оспорил авторството на
счетоводното признание. Сочи, че съдът е следвало да укаже на ответника освен
плащане на търсената сума, че носи тежестта да докаже погасяване на вземанията. В
1
доклада не са включени конкретните възражения на ответника срещу възникване на
вземането. Сочи, че съдът не е следвало да изгражда изводите си на снимки, справки от
GPS система и отчети на водача, за да приеме, че е налице договорно отношение с
ответника, понеже това са частни документи без материална доказателствена сила,
като ответникът е оспорил съдържанието, а не авторството им. Излага доводи, че в
производството не е доказано ползване на процесната техника от ответника.
Процесните фактури също не отразяват вземанията понеже са отписани от
счетоводството на ответника. Излага съображения, че вземанията са погасени по
давност, тъй като безспорно вземания по договор за наем са погасяват с 3 годишна
давност. Неправилно съдът приема, че са налице обстоятелства, прекъсващи
давностния срок – признание на вземането с писмо от 25.01.2017 г. и нарочно
потвърждение на счетоводните салда от 31.12.2017 г. Сочи, че т. н. признание
представлява изявление за извънсъдебно прихващане на сумата с прехвърлено на
ответника вземане от „В и Д Инвестмънт“, което се оказва, че не е било реално
прехвърлено. Сочи, че не имало нито признание за вземане, нито прехвърляне на
вземане с въпросната покана от 25.01.2017 г., както е отбелязано в отговора на
исковата молба. Поддържа, че не са налице предпоставките по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, за
прекъсване на давността посредством изявленията направени от ответника в
посоченото писмо. Понеже с посоченото изявление по същество не се признава дълга,
а се прави изявление относно съществуването на задължението и погасяването му чрез
прихващане, което не се е състояло. Счита, че това изявление не представлява
признание по смисъла на ЗЗД. Не е налице и признание от гледна точка на счетоводно
отразяване, понеже фактурите са отписани от счетоводството, а осчетоводяването им
не представлява факт, прекъсваш давността. Излага и доводи, че не установено
главният счетоводител да е действал като лице, натоварено от управителя на
дружеството да прави изявления за признание на задължения. По тези и допълнителни
съображения, моли да се постанови решение, с което да се отмени оспорения акт, като
се отхвърлят исковете изцяло. Претендира разноски само за държавна такса за
въззивното производство. Прави възражение за прекомерност на разноските на
насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемата страна - ответникът „П.С.“ АД е оспорил жалбата в писмен
отговор, подаден в срока по чл. 263 ГПК. Излага съображения, че решението е
законосъобразно и съобразено с материалния закон и събраните пред СРС
доказателства. Неоснователно е възражението на ответника, че съдът е допуснал
нарушения на процесуалния закон в доклада по делото, в който липсва разпределение
на доказателствената тежест в процеса. Съдът е обсъдил всички твърдения на страните
и е разпределил доказателствената тежест за релевантните за спора факти.
Представителят на ответника не е оспорил доклада в съдебно заседание и не е
направил възражения в смисъла, изложен в жалбата. Напротив, съдът е уважил всички
доказателствени искания на ответника. Оспорват се и твърденията за допуснати
нарушения на материалния закон. Съдът е обсъдил всички направени от ответника
оспорвания - че не налице договорно отношение и ползване под наем на техниката, че
процесните фактури не доказват вземанията, защото са отписани от счетоводството му,
че вземанията са погасени по давност, като изводите му са обосновани и съответстват
на материалния закон. Моли да се потвърди решението на СРС. Претендира разноски
съгласно списък.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на
доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема за установено
2
следното :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася
служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното
решение е валидно и процесуално допустимо.
По отношение на законосъобразността на решението, съдът е обвързан от
доводите по въззивната жалба.
СРС е сезиран и се е произнесъл по обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.
Пред СРС е представен договор от 19.06.2015 г., по който ищецът „П.С.“ АД,
като наемодател, предоставя на „Х.Г.“ ЕООД, като наемател, за временно и възмездно
ползване асфалтополагаща машина Vogele Super boy с per. № ******* срещу
насрещното задължение на наемателя да заплаща наемна цена в размер на 490 лв. за
всяка осемчасова машиносмяна и 20 лв. на ден за машиниста, който ще оперира с нея,
който е служител на намодателя.
Според уговореното по договора плащането на наемната цена се извършва в
десетдневен срок, след извършване на услугата и подписване на фактура, като
просрочието в плащането с повече от пет дни е свързано с право на наемодателя да
начисли мораторна неустойка в размер на 0. 25 % върху просрочената сума на ден, но
не повече от 30 % от нея - т. 13 от договора.
Пред СРС е приета е фактура № 10130/30.06.2015 г., на стойност 1 080 лв. с
ДДС, с посочено основание - наем на машината, както и фактура № 11650/31.074.2015
г. за сумата от 4 716 лв. с ДДС, издадена по същия договор. Общата стойност на
задължението по двете фактури е 5 796 лв., като няма доказателства и не се твърди
сумата да е била платена от наемателя.
По двете фактури не е положен подпис на получател, единствено е изписано
име - инж. Трифонов. Ответникът е оспорил фактурите като неподписани от негов
представител, но се е отказал от допуснатата от СРС СГрЕ във връзка с оспорването и
същата е била заличена.
Представена са отчети на машиниста, управлявал асфалтополагащата машина,
относно извършвана с нея работа на обект на наемателя в гр. Сопот, както и извадка от
GPS системата на ищеца, поддържана за установяване местоположението на машината,
с което удостоверява движението й за процесния период.
Пред СРС като доказателство е приета покана изх. № РД-14-24 от 23.01.2017 г.,
с която наемодателят (ищец) е поканил наемателя (ответник) да заплати задължението
си по двете фактури, ведно с лихва за забава, като е посочил банкова сметка за
плащане.
Поканата е надлежно получена от адресата на 25.01.2017 г., за което е
приложено известие за доставяне. Получаването се потвърждава и от последвалото в
отговор писмо – покана на наемателя изх. № 2 от 25.01.2017 г., с което „Х.Г.“ ЕООД
прави изявление, че прихваща дължимата към „П.С.“ АД сума от 6 675. 55 лв.
(включваща главница и лихва за забава) с насрещно вземане, което има към
наемодателя. Писмото е подписано от представляващия наемателя и е адресирано до
наемодателя, който го е получил на 27.01.2017 г.
Представено е и писмо от 19.01.2018 г. от „П.С." АД до „Х.Г." ЕООД, с което се
иска потвърждаване на задължението от 5 796 лв. във връзка с осъществяван одит на
дружеството-наемодател. Според писмо - отговор, подписано от представляващ
наемателя, с положен печат на дружеството „Х.Г." ЕООД, наемателят направи
3
изявление, че в счетоводството на дружеството към 31.12.2017 г. се води задължение
към „П.С." АД в размер на 5 796 лв.
Във връзка с спорните факти относно осчетоводяването на фактурите, издадени
в изпълнение на процесния договор, пред СРС е прието е заключение на ССчЕ, което
не е оспорено от страните и съдът кредитира. След преглед на счетоводните
записвания в двете дружества вещото лице е посочило, че процесните фактури са
надлежно осчетоводени в счетоводствата и на двете страните по спора, като при
ответника са проверени Дневникът за покупки, справките – декларации за периода,
аналитичния регистър, сметка 401 доставчици в периода 01.01.2015 г. - 26.10.2020 г.
Според експертизата ответникът е включил фактурите в справките-декларации по
ЗДДС за съответния период и е ползвал данъчен кредит по тях.
В заключението е посочено, че с мемориален ордер от 15.01.2020 г. при
ответника със счетоводна статия дебит 401 Доставчици (доставчик П.С. АД)
задължението от 5 796 лв. е отписано като погасено по давност.
Според експертизата, мораторната неустойка, определена на база уговореното
по т. 13 от договора за времето на забава, считано от 10.07.2015 г. по фактурата от
30.06.2015 г. и от 10.08.2015г. по фактурата от 31.07.2015г. (при зачитане на
постигнатата уговорка за отложен падеж на плащането по фактурите) до датата на
подаване на исковата молба е 1 738. 80 лв., при 0. 25 % на ден върху главницата, но не
повече от 30 %. По първата фактура от 30.06.2015 г. към 12.11.2015 г. неустойката е
324 лв., а по фактурата от 31.07.2015 г. към 13.11.2015 г. неустойката върху дължимата
главница възлиза на 1 414, 80 лв. Вещото лице е посочило, че общият размер на
неустойката върху дължимата общо сума от 5 796 лв., при ограничение не - повече от
30 %, е 1 738, 80 лв. за периода 18.10.2016 г. – 18.10.2019 г.
Като съобрази установените по делото обстоятелства и възраженията и доводите
на страните във въззивното производство, настоящият състав намира следното от
правна страна :
По общите правила за разпределяне на доказателствената тежест (чл. 154, ал. 1
от ГПК), ищецът следва да докаже наличието на валидно сключен договор за наем за
определена вещ и на определена цена, предаването на вещите на ответника за
ползване, предпоставките за реализиране отговорността на ответника за плащане на
неустойка за забава и размера на претенциите си. По иска за неустойка за забава следва
ищецът да е изправна страна - да установи, че е изпълнила своите задължения по
договора, респективно - че ответната страна е неизправна - не е изпълнила в срок
конкретни задължения, с които е свързано възникване на правото на неустойка.
Доказването на посочените обстоятелства, пълно и главно, отново е в тежест на ищеца.
В тежест на ответника е да установи правоизключващите и правопогасяващите си
възражения, включително, ме е заплатил претендираните суми. Ответникът е този,
които следва да прецени какви доказателства ще ангажира за доказване на
оспорванията и възраженията си.
Въззивният състав намира за неоснователни възраженията на ответника, че СРС
не е разпределил доказателствената тежест в производството съобразно твърденията на
страните в исковата молба и в отговора. Съдът е указал на страните с доклада по
делото по чл. 146 ГПК, кои факти, релевантни за спора, следва да установят в
производството, като е допуснал всички поискани от ответника доказателства, вкл.
СГЕ за оспорване подписа на договора за наем. Ответникът се е отказал от тази
експертиза в първото по делото съдебно заседание.
Предвид изложеното въззивният състав намира за изцяло неоснователни
възраженията на ответника в жалбата за допуснати от СРС нарушения при събиране на
4
доказателствата и разпределение на доказателствената тежест на страните в процеса по
чл. 146 ГПК.
От приетите доказателства в съвкупност се установява сключването на договор
за наем на посочената асфалтополагаща машина Vogele Super boy с per. № *******
срещу насрещното задължение на наемателя – ответник да заплаща наемна цена в
размер на 490 лв. за всяка осемчасова машиносмяна и 20 лв. на ден за машиниста.
Както е посочил и СРС, възнаграждението е определяемо и зависи от времето на
ползване на машината, като в наемната цена е включена и ставка командировъчни
разходи за машиниста, който я управлява и който се осигурява от наемодателя.
По отношение другият спорен въпрос относно предаването на машината от
наемодателя и ползването й от наемателя.
За да приеме, че е било налице ползване на вещта СРС не се е позовал само на
отчетите на водача на машината, водени във връзка с начисляване на наемната цена,
както и приложените извлечения от GPS системата за проследяване
местонахождението и движението на вещта, според които същата е била използвана за
обекти на наемателя в гр. Сопот, а и на отразеното в счетоводната експертиза
обстоятелство, че в счетоводството си ответникът е водил задължението по договора за
ползване на машината именно за обект в гр. Сопот. Заключението на експертизата не е
оспорено от ответника, както твърди в жалбата.
Следва да се посочи освен това, че доколкото страните по сделката са търговци,
в общата норма на чл. 301 ТЗ е въведена законова презумпция, че ненадлежно
представляваният търговец е потвърдил предприетите от негово име действия, ако
веднага след тяхното узнаване не се е противопоставил на извършването им.
Независимо дали става въпрос за сключване на сделка от името на търговец или за
изпълнението й, и в двете хипотези при търговските сделки, законодателят е приравнил
мълчанието на съгласие, респ. потвърждаване на сделката, при липса на изрично
противопоставяне веднага след узнаване на извършените правни действия. (решение №
60027 от 06.08.2021 г. по т. д. № 2609/2019 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС). За да се приложи
чл. 301 ТЗ е достатъчно да се докаже, че търговецът е манифестирал мълчаливо
одобрение на извършените без представителна власт действия или намерение да се
ползва от целения с тях правен резултат. (решение № 89 от 12.06.2013 г. на ВКС по т. д.
№ 431/2012 г., II т. о., ТК и др.)
В обобщение настоящият състав се солидаризира с изводите на СРС, съобразени
с практика на ВКС по въпроса, че ползването на вещта по договора от наемателя, за
което са издадени оспорените от ответника фактури, се доказва от обстоятелството, че
фактурите, с които е начислена дължимата наемна цена, са били осчетоводени от
ответника, включени в справките - декларации по ДДС и за тях е ползван данъчен
кредит по тях. С тези действия наемателят е признал съществуването на договорното
правоотношение и вземането на ищеца.
Настоящият състав споделя и извода на СРС, че ответникът дължи на ищцовото
дружество заплащане на наемната цена по договора.
Изцяло в тежест на ответника е да установи, по пътя на пълното и главно
доказване, по правилата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, че е изпълнил поетите с договора
задължения. В случая ответникът не е ангажирал доказателства за плащане на
дължимият наем в указания в договора срок, нито твърди че има такова плащане.
Предвид изложеното основателно СРС е приел, че по делото е установено, че
наемната цена за ползване на вещта от наемателя - ответник е в общ размер на 5 796
лв., според заключението на ССчЕ и претенцията е основателна, както е заявена.
5
По иска по чл. 92 ЗЗД – за заплащане на неустойка, съдът намира следното:
С нормата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД се предвижда възможност за заплащане в полза
на изправната страна по облигационната връзка на неустойка, уговорена между
страните, която обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение
за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Неустойката изпълнява
две функции - да обезпечи изпълнението и да обезщети кредитора, както за пълно
неизпълнение, така и за забавено изпълнение.
Както се посочи и по - горе, според договора плащането на наемната цена се
извършва в десетдневен срок след извършване на услугата и подписване на фактура,
като просрочието в плащането с повече от пет дни е свързано с право на наемодателя
да начисли мораторна неустойка в размер на 0. 25% върху просрочената сума на ден,
но не повече от 30 % от нея - т. 13 от договора.
Според ССчЕ общият размер на неустойката върху дължимата общо сума от
5 796 лв., при ограничение не - повече от 30 %, е 1 738, 80 лв. за периода 18.10.2016 г. -
18.10.2019 г.
При направени изводи за доказване по основание и размер на исковете, съдът
основателно се е произнесъл по направеното от ответника възражение за погасяване на
вземанията по давност – по чл. 111 б. „б“ и „в“ ЗЗД.
Задълженията за наем и неустойка се погасяват с изтичане на тригодишна
давност, както основателно приема и СРС – по чл. 111, б. „б“ и „в“ ЗЗД. Давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, по смисъла на нормата
на чл. 114 от ЗЗД. Понеже в договора за наем страните са определили датите на
плащане на наемната цена, изискуемостта ще настъпи с настъпване на падежите по
двете фактури – съответно 10 дни от 30.06.2015 г. и от 31.07.2015 г. – съответно на
11.07.2015 г. и 11.08.2015 г.
Следователно и от тези дати е започнала да тече погасителната давност за всяко
едно от вземанията, при което давността би изтекла на 11.07.2018 г. и 11.08.2018 г.
Спорен е въпросът дали са предприети действия по прекъсване на давността.
В отговор на възраженията в производството по този въпрос, въззивният съд
намира следното :
Съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от
длъжника, като от този момент тече нова давност - чл. 117 ЗЗД.
Според възприетото в ТР № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. Д. № 4/2019 г., ОСГТК на
ВКС становище, което обобщава практиката по въпроса и е задължително за съда,
„прекъсващо погасителната давност по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е всяко поведение на
длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието
му за съществуване на дълга, ако начинът, по който и обстоятелствата, при които е
осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора“.
ВКС приема, че понеже „признаването на вземането е законодателно уредено като
обективен факт с правно значение, меродавен за началния момент на прекъсване на
давността е обективният факт на изявлението или действието на длъжника, в което се
обективира признаването, а не моментът на узнаване от страна на кредитора на
направеното от длъжника признаване на вземането“. Приема се още, че признаването
на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД следва да се отнася до съществуването
на задължението и следва да бъде направено, след като е започнала да тече
погасителната давност и преди нейното изтичане. То може да бъде обективирано
изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия. Условието
6
е, ясно и недвусмислено в изявлението да се признава наличие на конкретен дълг.
СРС приел, че ответникът е направил изрично признание на задължението към
ищеца с писмото (покана) изх. № 2 от 25.01.2017 г., отправено до ищеца в отговор на
негова покана за плащане изх. № РД-14-24/23.01.2017 г. В писмото (покана)
ответникът, чрез представителя си, изрично е посочил, че прихваща задължението си
към ищеца в размер на 5 796 лв. главница и 879, 55 лв. лихва за забава - или общо
6 675, 55 лв. с друго вземане, което ответникът има към ищеца.
Във въззивната жалба ответникът е оспорил изявлението с твърдения, че
приетото от съда признание всъщност представлява изявление за извънсъдебно
прихващане на сумата с прехвърлено на ответника вземане от „В и Д Инвестмънт“,
което се оказва, че не е било реално прехвърлено. Независимо как ще бъде наречено
изявлението, дали изявление за извънсъдебно прихващане или потвърждение за
съществуващо задължение, съдът споделя изводите на СРС, че изявлението съдържа
признание от представляващият ответното дружество, че към датата на подаването му
- 25.01.2017 г. е налице вземане на ищеца към ответника в посочения в него размер.
Дори да се приеме, че става въпрос само за изявление за прихващане, без съмнение то
съдържа в себе си изявление, че вземане в посочения в писмото размер се признава от
ответника. Без правно значение за настоящият процес е обстоятелството, дали е
извършено реално извънсъдебно прихващане или не, каквито са твърденията на
ответника в жалбата. След като ВКС приема за признание и това, което е извършено с
конклудентни действия, на по - голямо основание следва, че направеното с писмено
изявления получено от кредитора също съставлява признание на вземането.
Основателно СРС е съобразил и обстоятелството, че наличието на задължение
към 31.12.2017 г. е потвърдено и с нарочно изявление на ответника (лист 20 от делото
на РС – Добрич). Това волеизявление, което също носи подпис на представляващия и
печат на „Х.Т.“ ЕООД не е оспорено, но по отношение на него също ще намери
приложение презумпцията на чл. 301 ТЗ, щом представляващият търговеца не се е
противопоставил на веднага след узнаването му. (арг. от чл. 301 ТЗ).
Както е посочил и СРС обстоятелството, което е от правно значение за спора е,
че признанието е недвусмислено, направено е в рамките на давностния срок, отправено
е до кредитора и е получено от него и се отнася до съществуването на процесното
задължение.
Обосновано СРС е приел, че са налице изявления, които съставляват признание
на задълженията от длъжника, които прекъсват давността, по смисъла на чл. 116, б. „а“
ЗЗД. От прекъсване на давността на 25.01.2017 г. е започнала да тече нова давност за
вземанията за главница и неустойка за забава, която не е изтекла към момента на
завеждане на делото на 18.10.2019 г.
Тъй като мотивите на настоящия състав съвпадат с тези на СРС, решението
следва да се потвърди, така както е постановено - при правилно приложение на
материалния закон, включително в частта по присъдените разноски.
По разноските пред СГС :
С оглед изхода от спора, право на разноски има ищецът. Същият е представител
доказателства за реално заплатен адвокатски хонорар в размер на 720 лв. с ДДС.
Ответникът е направил възражение за прекомерност, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Като съобрази размерите на претенциите, фактическата и правна сложност на спора,
извършените от представителя процесуални действия и нормите на чл. 7, ал. 2 НРАВ,
към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие, съдът намира за
неоснователно направеното възражение за прекомерност.
7
Така мотивиран СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № ІІ-55-20102253/22.04.2021 г. на СРС, 55 с -
в, по гр. д. № 14538/2020 г..
ОСЪЖДА „Х.Г.“ ЕООД, ЕИК *******, със съдебен адрес: гр. София, ул.
„******* *******, офис 3, чрез адв. Г. М., да заплати на „П.С." АД, ЕИК *******, с
адрес: гр. ******* *******, чрез адв. Б. К., адвокатски хонорар в размер на 720 лв. с
ДДС, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8