РЕШЕНИЕ
№ 114
гр. Пловдив, 31.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело
№ 20225300503148 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК, образувано по въззивна жалба на ищеца по
спора Агенция за събиране на вземания ЕАД, ЕИК *** срещу Решение от 31.08.2022 г.,
пост. по гр.д. № 2 451/2020 г. на РС – Асеновград в частта, с която е отхвърлен предявеният
от жалбоподателя срещу Н. Г. М., ЕГН – ********** иск за признаване за установено
съществуването на парични вземания на дружеството срещу М., произтичащи от Договор за
потребителски кредит РLUS – *** от *** г. в размер на 13 711, 58 лв. – договорна лихва за
период 20.05.2016 г. – 20.09.2018 г. и в размер на 6 886, 33 лв. – обезщетение за забава за
период 19.03.2016 г. – 12.03.2020 г. – за които вземания издадена по ч.гр.д. № 1361/2020 г.
по описа на РС – Асеновград Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК.
Въззивникът поддържа оплаквания за неправилност на решението в обжалваната
част и искане за отмяна в тази му част и постановяване на въззивно решение за уважаване на
отхвърлените претенции. Претендира направените за две инстанции разноски.
Въззиваемата страна Н. М. не е депозирал отговор по жалбата.
Съдът установи следното:
Производството пред районния съд е образувано по предявен от Агенция за събиране
на вземания ЕАД, ЕИК *** срещу Н. Г. М., ЕГН – ********** иск с правно основание чл.
422 от ГПК за признаване за установено съществуването на парични вземания на
дружеството срещу М., произтичащи от Договор за потребителски кредит РLUS – *** от ***
г. както следва: Главница по Договор за потребителски кредит РLUS – *** от *** г.,
съставляваща незаплатени месечни погасителни вноски за период 18.03.2016 г. – 20.09.2018
1
г.,частично претендирана в размер на 3 313, 78 лв.; непогасена Договорна/възнаградителна
лихва по същия договор в размер на 13 711, 58 лв. за период 20.05.2016 г. – 20.09.2018 г.,
ведно със законната лихва от 06.07.2020 г. / подаване на заявлението в съда / и Обезщетение
за забава върху горните вземания по договора в размер на 6 886, 33 лв. за период 19.03.2016
г. – 12.03.2020 г. – за които вземания издадена по ч.гр.д. № 1361/2020 г. по описа на РС –
Асеновград Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
Ищецът основава правата си досежно процесните вземания по казания договор за
кредит с кредитодател БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД на качеството си на цесионер
съгласно сключения между него и кредитодателя Договор за цесия от *** г. и Приложение
№ 1 към същия от *** г. – представени по делото, ведно с връчените на основание чл. 42 ал.
2 от ГПК чрез ЧСИ уведомления до длъжника и от цедента, и от цесионера – при условията
на чл. 47 от ГПК.
Ответникът чрез назначения му особен представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК адвокат
М. И. К. оспорва иска. В отговора по чл. 131 от ГПК поддържа, че договорната клауза,
определяща размера на възнаградителната лихва е неравноправна, тъй като не е договорена
индивидуално. Поддържа още да не е получавал уведомление от кредитора – както цедента,
така и цесионера, за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Заявява възражение за
изтекла 3 – годишна погасителна давност по чл. 111 б.б. „б „ и „в „ от ЗЗД по отношение на
претендираните договорна лихва и обезщетение за забава в размер на законната лихва.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата и
възраженията на страните и след дължимата служебно преценка за неравноправни клаузи,
районният съд е уважил иска досежно главницата, ведно със законната лихва, считано от
06.07.2020 г. / датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК / и го е отхвърлил
досежно претендираните възнаградителна лихва и обезщетение за забава в размер на
законната лихва, като е намерил за основателно възражението за изтекла 3 – годишна
погасителна давност, приемайки че началният момент на течението на този давностен срок е
падежа на всяка месечна вноска. Така за отхвърлените претенции погасителната давност по
чл. 111 б.б. „б „ и „в „ от ЗЗД е изтекла на 06.07.2017 г., а заявлението по чл. 410 от ГПК е
подадено в съда на 06.07.2020 г.. За периода 06.07.2017 г. до 20.09.2018 г., съответно до
12.03.2020 г. претенциите за договорна лихва и обезщетение за забава са отхвърлени като е
прието, че същите не са доказани по размер – при лежаща върху ищеца доказателствена
тежест.
В частта, с която искът е уважен – главницата, ведно със законната лихва от
предявяването му, решението е влязло в сила като необжалвано.
Предмет на въззивната проверка по жалбата на ищцовото дружество е решението в
неговата отхвърлителна част. Въззивникът поддържа, че извода на районния съд за
погасяване на претенцията за договорна лихва е в противоречие с материалния закон.
Конкретно че приложимата в случая погасителна давност не е кратката тригодишна,
считано от падежа на всяка месечна вноска – както неправилно е приел съда, а общата 5 –
годишна с начален момент крайния падеж по договора. В тази насока развива доводи, че
връщането на кредита на погасителни вноски / в т.ч. и съответната част от договорената
възнаградителна лихва / не представляват повтарящи се периодични плащания по смисъла
на чл. 111 от ЗЗД, а разсрочено връщане на едно задължение чрез вноски с различни падежи
по изрично съгласие на кредитора да приеме от длъжника изпълнение на части – по
аргумент на противното основание от чл. 66 от ЗЗД. Цитира съдебна практика в подкрепа на
тези му възражения.
При извършена служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.
269, предложение 1 от ГПК, въззивният съд намира че същото е валидно и допустимо.
Съгласно чл. 269, предложение 2 от ГПК относно проверката за неговата правилност съдът е
2
ограничен от възведените с въззивната жалба доводи, като при иск с предмет изпълнение на
задълженията, произтичащи от договор дължи и служебна проверка относно допуснати
нарушения на императивни материално – правни норми при сключването на договора, а
когато договорът е за потребителски кредит – какъвто е настоящия случай, и служебна
проверка за неравноправни клаузи по ЗЗП и ЗПК, като в горните рамки разрешава по
същество правния спор между страните.
По силата на процесния договор за потребителски кредит № *** от *** г. БНП Париба
Пърсънъл Файненс ЕАД е предоставила на Н. Г. М., ЕГН – ********** заемни средства в
размер на 18 000 лв. за срок до *** г., като е договорено че кредитът, ведно с договорената
възнаградителна лихва се изплаща на равни месечни вноски съгласно приложения към
договора и съставляващ неразделна част от него погасителен план. Годишния лихвен
процент по кредита е договорен в размер на 35,90 % . ГПР е определен в размер на 42, 79%.
Договорено е че при забава в плащането се дължи обезщетение /неустойка/ за забава в
размер на законната лихва върху просрочените суми за периода на забавата. Кредитът не е
обезпечен.
С Рамков договор за прехвърляне на вземания от *** г. и Приложение № 1 към същия
от *** г. – представени по делото, всички произтичащи от договора вземания са
прехвърлени от БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД на Агенция за събиране на вземания
ЕАД, ЕИК ***. Връчени са на основание чл. 42 ал. 2 от ГПК чрез ЧСИ уведомления до
длъжника - и от цедента, и от цесионера, за цесията – при условията на чл. 47 от ГПК,
възражения от него относно уведомяването му за цесията не се заявяват.
Неоснователно е възражението клаузата относно договорения размер на
възнаградителната лихва да е неравноправна, тъй като не е индивидуално договорена. Тази
лихва съставлява възнаграждението на търговеца за предоставените на кредитополучателя
на основание облигацията парични средства, тоест цената на продадената стока –
предоставения за временно ползване капитал. Съгласно разпоредбата на чл. 145 ал. 2 изр. 1
от ЗЗП преценяването на неравноправна клауза в договора не включва определянето на
основния негов предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението от
една страна, и стоката или услуга, която ще бъде доставена или извършена, от друга страна,
като единственото изискване досежно тези клаузи е те да бъдат ясни и разбираеми. Предвид
така дадената законодателна уредба и тъй като претенцията относно възнаградителната
лихва е изцяло в основния предмет на облигацията, тъй като чрез нея се търси заплащане на
цената – която е ясно и разбираемо посочена в договора, преценка за неравноправност на
тази цена - възнаграднителната лихва, на възведеното основание не се дължи. Освен това,
видно е от самото съдържание на клаузите по основния предмет на облигацията, вида и
предмета на стоката и дължимото се за нея възнаграждение са договорени индивидуално,
ясно и разбираемо, като твърдението на ответника да не са ясни и разбираеми е голословно
и не намира подкрепа в самия договор.
Неотносимо в случая е възражението на ответника за липса на уведомление за
обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем, тъй като процесните вземания – за
главница и лихви, не се основават на обявена предсрочна изискуемост на кредита.
Неправилен е извода на районния съд че претенцията за договорна/възнаградителна
лихва е погасена поради изтекла 3 – годишна погасителна давност, тъй като началния
момент тече от падежа на съответната месечна погасителна вноска, в която е включена тази
лихва. Съгласно трайно установената съдебна практика / напр. Решение № 50 173/13.10.2022
г. по гр.д. № 4674/2021 г. на ВКС, Трето г.о., Решение № 38/26.03.2019 г. по т.д. №
1157/2018 г. на ВКС, Второ т.о., Решение № 65 от 06.07.2018 г. по т.д. № 1556/2017 г. на
ВКС, Първо т.о. / уговореното между страните връщане на предоставен паричен заем /
кредит / на погасителни вноски / включващи съответните части от главницата и
договорената възнаградителна лихва/ не превръща този договор в такъв за периодични
3
плащания, а уговорка за изпълнение на поетото едно само задължение на части - каквато
възможност предвижда разпоредбата на чл. 66 от ЗЗД, като крайният срок на погасяването
му е падежът на последната вноска или датата на която кредитът е обявен за предсрочно
изискуем - когато настъпва и изискуемостта му по смисъла на чл. 114 ал. 1 от ЗЗД. Отделно
от това, договорната / възнаградителна / лихва по предоставен паричен кредит съставлява
възнаграждението на търговеца за предоставените на кредитополучателя на основание
облигацията парични средства, а не лихва за забава с обезщетителен характер при
просрочие на изпълнението на паричните задължения. Следователно приложимата по
отношение на претенцията за договорна лихва погасителна давност е 5 - годишната, считано
от крайния падеж – *** г., тъй като процесния кредит не е бил обявен за предсрочно
изискуем. Т.е. основателно е възражението на въззивника че тази претенция не е погасена
по давност.
Въпреки това решението за отхвърлянето й е като краен резултат правилно. Клаузата
относно възнаградителната лихва е в случая нищожна на самостоятелно основание. Според
трайно установената съдебна практика на ВКС максималния размер на лихвата /
възнаградителна или такава за забава / следва да е ограничен до двукратния размер на
законната лихва при обезпечените кредити и до трикратния размер на законната лихва при
необезпечените кредити и уговорена над този размер лихва противоречи на добрите нрави /
напр., но не само Р № 1270/2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г.о.; О № 901/2015 г.
по гр.д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г.о. /, съответно уговорена над този размер
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26 ал. 1
от ЗЗД. Уговорения в процесния договор размер възнаградителна лихва е над моралния
приемливия / в случая възлизащ на 30 % /, а именно 35, 90 % , което обосновава извод за
нищожност на тази клауза.
Относно обезщетението в размер на законната лихва.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Предвид нищожността на клаузата потребителят дължи връщане само на главницата
– предоставените в заем парични средства. Според заключението на ССчЕ – неоспорено от
страните, престираните от него плащания в изпълнение на договора са за период 27.04.2015
г. – 21.03.2018 г. и като общ размер възлизат на сумата 7 080 лева. Предвид недължимостта
на договорната лихва тези плащания следва да са отнесат изцяло за погасяване на
главницата. Съгласно съдържащия се в заключението погасителен план, включващ
посочване на главницата и на възнаградителната лихва в отделните погасителни вноски, с
така платени 7 080 лв. въззиваемият е погасил изцяло главниците по погасителните вноски
до 20.12.2019 г. включително, както и частично главницата по погасителната вноска с
падеж 20.01. 2020 г. – до размер на 121, 85 лева. Следователно обезщетението/неустойка за
забава в размер на законната лихва се дължи върху частично непогасената главница от 135,
69 лв. за периода 21.01.2020 г. – 12.03.2020 г. и е в размер на 1,96 лева. Обезщетение за
забава в размер на законната лихва до 12.03.2020 г. се дължи и върху главницата по
вноската с падеж 20.02.2020 г. / 265, 25 лв. / и същото, считано от 21.02.2020 г. възлиза на
сумата 1, 55 лева.
Следователно жалбата в частта й досежно отхвърлената претенция за обезщетение за
забава е основателна до така посочените размери и периоди. Съответно в останалата й част
правилно – като краен резултат, е отхвърлена.
Предвид изложеното съдът
РЕШИ:
4
Отменя Решение от 31.08.2022 г., пост. по гр.д. № 2451/2020 г. на Районен Съд –
Асеновград в частта, с която е отхвърлен предявеният от Агенция за събиране на вземания
ЕАД, ЕИК *** срещу Н. Г. М., ЕГН – ********** иск за признаване за установено
съществуването на парични вземания на дружеството срещу М., произтичащи от Договор за
потребителски кредит РLUS – *** от *** г. в размер на сумата 1,96 лева / един лев и
деветдесет и шест стот. /, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода 21.01.2020 г. – 12.03.2020 г. и в размер на сумата 1,55 лева / един лев и петдесет
и пет стот./, представляваща обезщетение за забава за период 21.02.2020 г. – 12.03.2020 г. –
за които вземания издадена по ч.гр.д. № 1361/2020 г. по описа на РС – Асеновград Заповед
№ 662/24.08.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, вместо което
Постановява:
Признава за установено че на основание Договор за потребителски кредит РLUS –
*** от *** г. Н. Г. М., ЕГН – ********** дължи на Агенция за събиране на вземания ЕАД,
ЕИК *** сумата 1,96 лева / един лев и деветдесет и шест стот. /, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 21.01.2020 г. – 12.03.2020 г. и
сумата 1,55 лева / един лев и петдесет и пет стот./, представляваща обезщетение за забава за
период 21.02.2020 г. – 12.03.2020 г. – за които вземания издадена по ч.гр.д. № 1361/2020 г.
по описа на РС - Асеновград Заповед № 662/24.08.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК.
Потвърждава Решение от 31.08.2022 г., пост. по гр.д. № 2 451/2020 г. на Районен
Съд – Асеновград в останалата обжалвана част - с която е отхвърлен предявеният от
Агенция за събиране на вземания ЕАД, ЕИК *** срещу Н. Г. М., ЕГН – ********** иск за
признаване за установено съществуването на парични вземания на дружеството срещу М.,
произтичащи от Договор за потребителски кредит РLUS – *** от *** г. в размер на 13 711,
58 лв. – договорна лихва за период 20.05.2016 г. – 20.09.2018 г. и в размер на 6 882, 82 лв. –
обезщетение за забава за период 19.03.2016 г. – 21.01.2020 г. – за които вземания издадена
по ч.гр.д. № 1361/2020 г. по описа на РС – Асеновград Заповед № 662/24.08.2020 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
Решението може да се обжалва пред Върховен Касационен Съд в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5