Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 09.12.2020 г.
В И МЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на втори декември през две хиляди и двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Хрипсиме Мъгърдичян
мл.с.Димитринка
Костадинова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова
в.гр.дело № 542 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 30.10.2019 г. по гр.д. № 10240/14 г., СРС, ІІІ ГО, 85 с-в е отхвърлил предявените от М.Г.Х., ЕГН **********, изтърпяващ
наказание „доживотен затвор без право на замяна“ в затвора гр.Стара Загора срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр.София, бул.“*****,
искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ЗЗДискр. за признаване
за установено в отношенията между страните, че ответникът е извършил
дискриминация на основата на признака „лично положение“ за периода от време
13.01.2014 г.-06.02.2014 г., изразяващо се в отказ за изплащане на подаваната
от него кореспонденция за сметка на затвора гр.София, за осъждане на ответника
да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения,
за осъждане на ответника да му за плати обезщетение за претърпените
неимуществени вреди в размер на 2 000 лв. за периода от 13.01.2014
г.-30.01.2014 г. Отхвърлил е молбата
на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр.София, бул.“***** за
присъждане на разноски по делото.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ищеца М.Г.Х., ЕГН **********, изтърпяващ наказание „доживотен затвор без право на замяна“ в затвора гр.Стара Загора с
адрес: гр.Стара Загора, затвора в гр.Стара Загора, 2-ра ЗПС, к.н. 1157 с мотиви, изложени в
жалбата. Твърди се, че в решението, съдът е приел за установено, че действително е имало забавяне при изпращане на
част от кореспонденцията на ищеца, но като цяло кореспонденцията на лишените от
свобода се изплащала по едни и същи правила. Ако се установяло, че даден лишен
от свобода има средства, кореспонденцията се изпраща за негова сметка, ако се
установи, че няма средства, кореспонденцията се изпраща за сметка на затвора,
независимо дали даден лишен от свобода изтърпява наказанието си в
затвора-гр.София, или е там като лишен от свобода от друг затвор, т.н. „чужда
делегация“, какъвто е настоящия случай. Счита, че тази констатация е
погрешна. В приложената по делото като писмено
доказателство Докладна записка от 14.06.2019 г., изготвена от М.М.в качеството
й на инспектор „СДВР“ е посочено, че подадената от него кореспонденция за
изпращане по реда на чл.90, ал.4 от ЗИНЗС му е била върната срещу подпис по
реда на чл.90, ал.4 от ЗИНЗС, като на практика тази кореспонденция не е била
изпратена за сметка на затвора, защото ищецът е нямал средства за това, нито е
била само забавена, му е била върната обратно. На 27.01.2014 г. му била върната
обратно подадената от него молба от 15.01.2014 г. до Административен съд,
гр.София, адм.д. № 5471, за чието неизпращане ищецът се е оплакал с жалба рег.
№ 122 от 16.01.2014, г., като с резолюция от 17.01.2014 г., началникът на
затвора е резолирал, „уведомете лишения от свобода, че вече е запознат с причините
и реда, по който следва да изпраща кореспонденцията си“. На 27.01.2014 г. му е била върната обратна
подадената от него жалба от 16.01.2014 г., адресирана до Европейски съд по
правата на човека, за чието неизпращане се е оплакал на началника на затвора
гр.София, с жалба рег. № 123 от 16.01.2014 г., който с резолюция от 17.01.2014
г. е посочил“уведомете лишения от свобода, че администрацията на затвора София…
няма данни дали не разполага с парични средства, от което следва да изпраща
кореспонденцията си от затвора-Стара Загора“. На 28.01.2014 г. му е била върната обратно
подадената от ищеца на 24.01.2014 г. молба, адресирана до Председателя на Софийска
адвокатска колегия. За нейното неизпращане се е оплакал на началника на затвора
с жалба рег. № 227 от 27.01.2014 г., като Началникът на затвора е резолирал на
27.01.2014 г. „многократно уведомен за изискването на ЗИНЗС“. На 30.01.2014 г.
на ищеца е била върната обратно подадената от него на 29.01.2014 г. молба до
Върховен административен съд по адм.д. №
10989/2013 г., за чието неизпращане подал жалба рег. № 258 от 29.01.2014 г. до
началника на затвора, който резолирал „
ИСДВР многократно уведомен“. На 31.01.2014 г. на ищеца била върната обратно
подаденото от него на 30.01.2014 г. писмо, адресирано до сестра му Н.К.в
гр.Бургас, за чието неизпращане се е оплакал до началника на затвора гр.София,
с жалба рег. № 282 от 31.01.2014 г., който на 03.02.2014 г. резолирал „ИСДВР на
1-ва група, за последен път уведомете лишения от свобода, че личната
кореспонденция не се изпраща за сметка на затвора“. Сочи още, че в решение от
3.07.2015 г. по адм. д. № 2237/2014г. на АССГ, отнасящо се до изпращането на
кореспонденцията му за сметка на затвора за същия период е записано следното:
„Следователно, връщането на кореспонденцията на ищеца без да бъде заведена с
входящ регистрационен номер и дата на депозирането й, съставляват
незаконосъобразни фактически действия и бездействия, които не се основават на
закона.“ След като съдът е приел за установено, че за процесния период ищецът
не е разполагал със средства да изпраща кореспонденцията си за своя сметка по
реда на чл.90, ал.3 ЗИНЗС, при наличието на горепосочените доказателства, то е
следвало да бъде установено от съда неравноправното третиране на ищеца в
сравнение с лишените изтърпяващи наказанията си в затвора в София, защото онези
от тях, които са нямали средства, кореспонденцията им е била изпращана за сметка
на затвора по реда на чл.90, ал.4 ЗИНЗС, а по-голямата част от кореспонденцията
на ищеца изобщо не е била изпращана за
сметка на затвора по реда на чл.90, ал.4 от ЗИНЗС, като му е била
връщана без даже да е била завеждана именно защото ищецът бил лишен от свобода
и бил от друг затвор, т.н. „чужда делегация“, което създавало неудобство на
затворническата администрация да установи дали ищецът има или няма средства не
само в затвора в София, но и в затвора Стара Загора, от където е дошъл. Счита,
че именно така администрацията на затвора София и началникът на затвора са го
третирали по-неблагоприято по смисъла на чл.4, ал.2 от ЗЗДискр. и са го
поставили в по-неблагоприятно положение по см. на чл.4, ал.3 ЗЗДискр. по
отношение на лишените от свобода, които не са били от т.н. „чужда делегация“, а
са изтърпявали наказанията си в затвора София. В открито съдебно заседание на
01.12.2020 г. въззивникът М.Х. твърди,
че оплакването му от дискриминация касае неизпращаната, връщаната
кореспонденция от затворническата администрация, което представлява нарушение на негово право,
правото на кореспонденция, като според него неравно третиране е налице,
когато нарушено това негово основно
право, а не приетото от съда..
Моли съда да постанови
решение, с което отмени процесното и да бъде уважена изцяло исковата му
претенция.
Прави доказателствено
искане да бъде представено заверено копие от Доклад от 08.01.2015 г., изготвен
от Ю.В.М., в качеството й на ИСДВР на
1-ва група в затвора-гр.София, изготвен и представен от ГД %ИН“ по адм.д. №
2237/2014 г. на АССГ. Твърди, че чрез него се цели установяването, че за
процесния период най-малко 5 кореспонденции на ищеца са били върнати обратно и
неизпратени по реда на чл.90, ал.4 от ЗИНЗС за сметка на затвора гр.София.
Въззиваемият Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към МП, чрез
пълномощника по делото юрисконсулт М.В. оспорва въззивната жалба. Претендира
присъждане на разноски за настоящата инстанция във вид на юрисконсултско
възнаграждение.
СГС намира, че жалбата е подадена
в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.
На основание чл.269 ГПК въззивният съд с произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
СРС е постанови валидно
и допустимо решение, поради което следва да бъде разгледано по същество.
Предявени са обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1, 2 и т.3 от ЗЗДискр. от М.Г.Х., ЕГН **********,
изтърпяващ наказание „доживотен
затвор без право на замяна“ в затвора гр.Стара Загора срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр.София, бул.“*****,
за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът е
извършил дискриминация на основата на признака „лично положение“ за периода от
време 13.01.2014 г.-06.02.2014 г., изразяващо се в отказ за изплащане на
подаваната от него кореспонденция за сметка на затвора гр.София, за осъждане на
ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни
нарушения, за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за претърпените
неимуществени вреди в размер на 2 000 лв. за периода от 13.01.2014
г.-30.01.2014 г.
Ищецът М.Г.Х., ЕГН **********
твърди, че в затвора в гр.София, където пребивавал в посочения
период, администрацията на затвора отказвала да изплати кореспонденцията му за
сметка на затвора. В посочения период в затвора гр.София, гр.Пловдив и
гр.Бургас, не е отказвано изплащане на кореспонденцията за сметка на затвора. В
този смисъл счита, че е поставен в по-неблагоприятно положение в сравнение с
лишените от свобода, изтърпяващи наказанието си в затвора гр.София, Пловдив и
Бургас. Според ищеца, е налице различна практика по прилагане на разпоредбите
на чл.90, ал.4 от ЗИНЗС от страна на администрацията и началниците на
различните затвори, както и по отношение на различните лишени от свобода,
поради което счита, че е налице пряка и непряка дискриминация, основаваща се на
признак лично и обществено положение и убеждения. Иска установяване на
нарушението и обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на
2 000 лв.
Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
гр.София, бул.“*****, чрез пълномощника по делото юрисконсулт М.В. оспорва изцяло исковете.
Съдът приема следното от
фактическа страна:
По делото е безспорно, че ищецът е бил осъден с влязла в сила присъда на
доживотен затвор без право на замяна, че наказанието е изтърпявано от него в
процесния период в затвора в гр.Стара Загора, че в този период е бил приведен в
затвора в гр.София, първа група като „чужда делегация“. По делото като
свидетели са били разпитани Ж.Г.Г., Ю.В.М. и П.Д.К..
От правна страна:
Предмет на разглеждане в настоящото
производство са искове по чл.71, ал.1 за
установяване на нарушение в третирането на ищеца, представляващо дискриминация/ нарушено
право на равно третиране на основата на признака „лично положение“ за периода от време 13.01.2014г.-06.02.2014 г.,
изразяващо се в отказ за изплащане на подаваната от него кореспонденция за
сметка на затвора гр.София, осъдителен иск с правно
основание чл.71, ал.1,
т.2 от ЗЗДискр.
за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения и за осъждане на
ответника да му за плати обезщетение за претърпените неимуществени вреди в
размер на 2 000 лв. за периода от 13.01.2014 г.-30.01.2014 г.
Законът за защита от дискриминация забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана
на признаците по чл. 4, ал. 1. Според чл. 4, ал. 2 пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице въз
основа на тези признаци, отколкото се третира, било е третирано или би било
третирано друго лице при сравними
сходни обстоятелства, а според чл. 4, ал. 3 непряка дискриминация е поставяне на лице въз основа на същите
признаци в по-неблагоприятно положение в
сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или
практика, освен ако те са обективно оправдани с оглед законовата цел и
средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Както е изяснено в
съдебната практика, от значение за установяване на дискриминация е наличието на
обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността,
проявен в очертаните от ЗЗДскр.
форми на
по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази
дейност са спазени съответните нормативни изисквания – така решение № 231/31.03.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г., решение № 428/13.05.2010 г. по гр. д. №
1207/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 153/14.06.2010 г. по гр.д. № 6/2009 г. на ВКС, III г.о. и др. Настоящият
въззивен състав не намира, че в конкретния случай е налице твърдяното от ищеца
нарушение на забраните по чл.4 ЗЗДискр.
Изхождайки от наведените в исковата
молба оплаквания, като и
извършената конкретизация във въззивната жалба, СГС приема, че се твърди наличието на осъществена
дискриминация, основана на признака "лично положение" и изразяваща се в това, че за времето от 13.01.2014 г. до 30.01.2014 г. ищецът, изтърпяващ наказание "доживотен затвор без право на замяна" в затвора в град Стара Загора е бил поставен в
неравноправно положение, като ответникът е върнал обратно част от кореспонденцията на ищеца без даже
да е била заведена, като подадена от него, като в нарушение на чл.90, ал.4 от ЗИНЗС тези писма не са били изпратени за сметка на затвора гр.София. Ищецът
твърди, че „тъй като бил лишен от свобода от друг затвор, т.н. „чужда
делегация“, това „създавало неудобства на затворническата администрация да
установи дали имам или нямам средства не
само в затвора София, но и в затвора Стара Загора от където съм дошъл.“ От тук
прави извод за по-неблагоприятно положение по см. на чл.4, ал.2 и ал.3 ЗЗДискр.
в сравнение с лишените от свобода, които не са били от т.н. „чужда делегация“, а са изтърпявали
наказанието си в затвора София.
За да бъде налице пряка дискриминация
по смисъла на закона, следва определено лице или лица да се поставят в
по-неблагоприятно положение, което се обосновава с някой от признаците
определени в чл.4, ал.1
от Закона за защита от дискриминация. Неравноправното третиране, в случаите на пряка
дискриминация е не само обективен резултат, но и непосредствена, афиширана цел
на дискриминационните действия. Общото във всички възможни проявления на
пряката дискриминация е, че целта е определена категория лица да се ограничат и
да не получат такъв обем от права, какъвто е предоставен на другите, само
защото дискриминираните са различни от останалите членове на дадена общност. В
резултат се стига до състояние, при което мнозинството се явява облагодетелствано,
тъй като е поставено умишлено в по-благоприятно положение.
От приложените по делото писмени
доказателства не
може да се обоснове извод, че действията на ответника представляват пряка
дискриминация по смисъла на чл.4, ал.1 от Закона
за защита от дискриминация. Законът цели установяване и
санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците,
изброени в разпоредбата на чл.4, ал. 1 ЗЗДискр. или на всякакви други признаци,
установени в закон или в международен договор, по който Република България е
страна. Освен това, защитата срещу пряка или непряка дискримация не е
обусловена от предпоставката единствено ищецът, индивидуално да е подложен на
дискриминационно третиране. Защита по иска не може да бъде отказана по
съображение, че лица в сравнимо с неговото положение са третирани по същия
начин при положение, че той е установено дискриминационен.
Действително, от
показанията на свидетелката М.-инспектор „Социална дейност и възпитателна
работа“ в Софийския затвор и на свидетеля К.-началник на затвора гр.София, се
установява, че за процесния времеви период е имало забава при изпращане на част
от кореспонденцията на ищеца. Но правилата и начинът на изпращане на писмата на
лишените от свобода и изтърпяващи наказанието в затвора в София или приведени
като чужда делегация, с оглед прилагане разпоредбите на чл.90, ал.3 ЗИНЗС-пощенските разходи за
кореспонденцията на лишените от свобода са за тяхна сметка, а съгласно чл.90, ал.4 ЗИНЗС за лишените от свобода, за
които е установено, че нямат средства, разходите за кореспонденция са за сметка
на мястото за лишаване от свобода, са били едни и същи. Била е извършвана проверка дали лицата имат суми по сметките си, за които са разполагали с карти. В случай на
липса на средства, кореспонденцията се изпращала за сметка на затвора. В
процесния период е действала системата Комтел, при която на всички лица,
изтърпяващи наказание лишаване от свобода, са им били издавани карти с лична
сметка на лишения от свобода, по които са постъпвали всички суми, предназначени
за лицето. Картите са издавани от мястото, където осъденият изтърпява
наказанието си, но системата не е била централизирана, тъй като не е можело да
се прехвърлят парите от един затвор в друг. Поради това, по отношение на всички
лица, в т.ч. и приведени от други места за лишаване от свобода, е било
необходимо технологично време за извършване на проверките за наличието на
средства, като съответно са били извършвани проверки за наличието на средства
по сметката на ищеца. Такива проверки са били извършвани и по отношение на
лишените от свобода в гр.София, които протичали по идентичен начин - проверка в
счетоводството дали лицето притежава средства, отбелязване дали такива има или
не, след което кореспонденцията се предавала на началника на затвора. В
случаите, когато е установено наличие на средства, кореспонденцията се изпращала
за сметка на подателя й, а при липса на такива - за сметка на затвора, без
значение дали лицето изтърпява наказанието си или е приведено като чужда
делегация. Както сам отбелязва жалбоподателят, затруднението на администрацията
/създаването на „неудобства на затворническата
администрация да установи дали имам или нямам
средства не само в затвора София, но и в затвора Стара Загора от където
съм дошъл“/ идва от липсата на централизирана система, тъй като не е можело да се прехвърлят парите от
един затвор в друг, което на практика е довело и до забавянето.
Легалната дефиниция на непряката
дискриминация е дадена в
чл.4, ал.3 от ЗЗДискр. Съгласно нея непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на
признаците по, ал. 1 на закона в по -неблагоприятно положение в сравнение с
други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако
тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдана с оглед на законова
цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Следователно в този случай
непосредствената цел на извършващия дискриминационните действия се афишира като
друга, но е налице обективно неравно третиране на определени лица по посочените
в закона признаци. Не е налице и непряка дискриминация спрямо
ищеца по смисъла на чл.4,
ал.3 ЗЗДискр. още
повече, че за последната не се установява да е резултат от привидно неутрална
разпоредба, критерий или практика.
С оглед разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр ищецът следва да установи:
вероятността да е дискриминиран, т.е. да установи факти, които да сочат на
вероятност от дискриминация-неравноправно третиране, претърпените неимуществени
вреди, размер на вредите и причинна
връзка между извършената дискриминация и претърпените вреди. Не са установени
елементите на посочената разпоредба.
Съгласно определение № 424/31.05.2019 г. по дело № 919/2019 г. на ВКС, ГК,
ІІІ г.о., от значение при установяването на дискриминация е обективно
съществуващия недопустим противоправен резултат при упражняване на дейността,
проявен в която и да е от очертаните в ЗЗДискр. форми на нежелано или
по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази
дейност са спазени съответните нормативни изисквания, какъвто резултат не бе
установен по делото.
Изводът е, че ищецът не е бил третиран по-неблагоприятно на основата на
признак „лично положение” като приведен
чужда делегация в затвора гр.София от останалите лица, изтърпяващи наказание
„доживотен затвор без право на замяна” в същия затвор, респективно не е бил
поставен в неравностойно положение в сравнение с тези затворници на базата на
посочените от него признаци, поради което липсва нарушение и не е налице дискриминация по
смисъла на чл.4 от ЗЗДискр.
Въззивникът се позовава на решение от 30.07.2015 г. по адм.д. 2237/14 г.
Следва да бъде отбелязано обстоятелството, че по отношение на допуснатите
административни нарушения във връзка с изпращането на кореспонденцията на
лишения от свобода е налице влязло в сила решение по адм.д. № 2237/2014 г. на
АССГ, с което по административен ред затворническата администрация е била
санкционирана именно във връзка с тези нарушения по изпращането на
кореспонденцията на лишения от свобода. Те от своя страна не представляват дискриминационни
действия, за които да се ангажира отговорност по гражданско правен ред-по реда
на Закона за защита от дискриминация. Цитираното
административно дело, както и адм. дело № 8587/2016г. на ВАС на Р
България-Трето отделение, с което частично е отменено решението на АССГ за
сумата над 150 лв. до присъдената сума от 1500 лв., са приложени към
настоящето, включително и исканата от въззивника/ищец Докладна записка от 15.01.2015 г. на Юлия М.
-ИСДВР, 1-ва, 3-та и 4-та групи, което искане е оставено без уважение от
настоящата инстанция, с определение от 20.01.2020 г., тъй като не са налице
основанията на чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК, а и докладната записка е приложена.
Както бе посочено по-горе, в открито съдебно заседание на 01.12.2020 г. въззивникът М.Х. извършва „уточнение“ на исковата си молба, а
и на въззивната жалба, с твърдението, че оплакването му от дискриминация касае
неизпращаната, връщаната кореспонденция от затворническата администрация, което представлява нарушение на негово право,
правото на кореспонденция, като според него неравно третиране е налице,
когато е нарушено това негово основно
право, а не приетото от съда. Въззивната инстанция намира, че не първоинстанционният
съд неправилно е възприел исковата
претенция на ищеца, а ищецът неправилно интерпретира легалните дефиниции
и законовите текстове от Закона за защита от дискриминация. Както бе
посочено по-горе, Законът за защита от
дискриминация забранява
всяка пряка или непряка дискриминация, основана на признаците по чл. 4, ал. 1. Наличието на пряка дискриминация се
преценява чрез сравнение с начина на третиране на друго лице, намиращо се при сравними сходни
обстоятелства, като наличието на "сравними
сходни обстоятелства" следва да се преценява спрямо конкретното лично положение
на ищеца, т.е. лицата, с които той се сравнява, следва да бъдат в идентично
положение. При извършеното уточнение, ищецът твърди, че му е нарушено правото на
кореспонденция, като конституционно такова, но това излиза извън предметния
обхват на цитираната правна норма, т.е. не е налице пряка дискриминация. Не е налице и непряка дискриминация спрямо ищеца по
смисъла на чл.4, ал.3
ЗЗДискр. още
повече, че за последната не се установява да е резултат от привидно неутрална
разпоредба, критерий или практика.
Предвид изхода на делото
и предявената претенция, въззивникът/ищец следва да заплати на въззиваемия/ответник
направените по делото разноски за настоящата инстанция във вид на
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 30.10.2019 г. по
гр.дело № 10240/2014 г. на СРС, ІІІ ГО, 85 състав.
ОСЪЖДА М.Г.Х., ЕГН **********, изтърпяващ наказание „доживотен затвор без право на замяна“ в затвора гр.Стара Загора с адрес: гр.Стара Загора,
затвора в гр.Стара Загора, 2-ра ЗПС, к.н. 1157 да заплати на Главна дирекция „И. на н.“
към МП, с адрес: бул.“*****, чрез пълномощника по
делото юрисконсулт М.В. направените по делото разноски за настоящата
инстанция във вид на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в
едномесечен срок от връчването преписа на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.