Р Е Ш Е Н И Е
№……../……….10.2019г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на
осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА
ХЕКИМОВА
при
секретаря Нели Катрикова
като
разгледа докладваното от съдия Кирякова
въззивно
търговско дело № 1055 по описа за 2019г.,
за да
се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД с ЕИК ********* и седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к. „Мотописта“, бул. „България“ №49, чрез пълномощник юрисконсулт Р.И.И. срещу Решение № 1504 от
11.04.2019г., постановено по гр.д.№ 3191 по описа на ВРС за 2018г., в частта, в
която
1. прекратено
производството по гр.д.№
3191/2018г. по
описа на Варненски районен съд, 43 състав, в частта относно претенцията на
ищеца срещу С.П.С. ЕГН ********** с адрес: ***
за неизплатено договорно възнаграждение в размер на 1851,00 лв., съставляващо
договорна (възнаградителна лихва) по смисъла на чл. 240, ал. 2 ЗЗД, на осн. чл. 130 ГПК;
2. е отхвърлен предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК:
********* срещу С.П.С. ЕГН **********, иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК за приемане за установено, че ищецът има подлежащо
на изпълнение вземане срещу ответника по Заповед за изпълнение на парично
задължение № 8675/24.10.2017г.,
издадена по частно гражданско дело № 15955/2017
г., по описа на ВРС за сумата от 3771.00
лева, представляваща неизплатено възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги, които
суми са претендирани по договор за потребителски кредит № ********** от
24.03.2017 г. и Споразумение за доставяне на допълнителен пакет от услуги от 24.06.2016,
като неоснователен.
В жалбата се излага, че решението на ВРС е неправилно и
необосновано. Конкретно развитите доводи са за неправилност на изводите на
съда, че споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги се
явява нищожно поради противоречие със закона на осн.чл.10а, ал.1-4 от ЗПК, при
което задължението е прието като недължимо от длъжника по договора. В тази
насока се сочи, че сключването му е предоставено на личната преценка на
кредитополучателя, доколкото за него е налице интерес от приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителски кредит, възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски, възможност за смяна на датата на падеж, улеснена процедура
за получаване на допълнителни парични средства. На следващо място се изтъква,
че на длъжника е дадена възможност по силата на чл.7.1 от ОУ към договора да се
откаже от него, без да дължи неустойка. Сключването на споразумението е
опционално, по избор на потребителя и зависи от неговата воля и не е
задължително за отпускането на кредита. Сочи се, че възнаграждението не е
цената на услугите, а е дължимо за наличието им, за възможността длъжникът да
поиска промяна в договора във всеки един момент в срока на неговото действие.
Изтъква се, че доколкото втората част от определението за договор за
потребителски кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК предоставя известна свобода за
кредитора да предоставя допълнителни услуги, които са извадени от договора за потребителски
кредит, то законодателно е допустимо уговарянето на такива. Изтъква се, че в
обхвата на общите разходи, които следва да се отчитат при формирането на ГПР,
попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването
на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора
за кредит, т.е. дължимото възнаграждение се дължи от кредитополучателя отделно
и независимо от цената на самия кредит и не следва да се включва при
изчисляването на ГПР и не противоречи на чл.19, ал.4 от ЗПК. Оспорва се извода
на исковия съд, че е налице липса на идентичност между вземането в заповедното
и това – в исковото. Настоява се, че е налице идентичност между страните и
правопораждащият факт – касае за вземане по договор за потребителски кредит,
което е индивидуализирано като главница в заявлението, а в исковата молба, вкл.
с конкретизация на отделните му компоненти в рамките на заповедта. Сочи се, че
в този смисъл не е налице нередовност на исковата молба, в която вземането е
вече индивидуализирано по отделни пера, размер и основание. Настоява се за
отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и уважаване на иска в
цялост с присъждане на сторените разноски в заповедното и исковото
производство.
В срока по чл.263 ГПК,
въззиваемата страна депозира писмен отговор, като развива доводи за
неоснователност на въззивната жалба. Моли за потвърждаване на обжалвания
съдебен акт и присъждане на сторените във въззивната инстанция
съдебно-деловодни разноски.
Страните не са направили искания
по доказателствата.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД
като взе предвид направените оплаквания с жалбата, изложените доводи и
съображения на страните, както и събраните по делото доказателства намира за
установено следното:
Въззивната жалба
е редовна по смисъла на чл. 267, ал. 1 ГПК, подадена е в срок от надлежна
страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Правомощията на
въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК са : да се произнесе
служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост
първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от
посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на
решението.
Постановеното
решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно.
Наличието на
всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във
връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване
на съдебното решение, обуславя неговата допустимост.
Ищецът „Профи Кредит България“ ЕООД гр.София
заявява за разглеждане пред Районен съд гр.Варна установителен иск, с който
настоява да бъде признато за установено между страните задължението на
ответника С.П.С. за сумата от 8622
лева, възникнало на основание неизпълнение на Договор за потребителски кредит №
********** от 24.03.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението в съда до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №
8675/24.10.2017г. по ч.гр.д. №15955/2017г. по описа на ВРС.
Видно от приложеното заповедно производство,
ч.гр.д. №15955/2017г. по описа на ВРС е образувано въз основа на заявление на
„Профи Кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу С.П.С. за сумата от 8622 лева – главница по Договор за потребителски
кредит № ********** от 24.03.2017г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и за сумата от 16.79
лева – законна лихва за забава от 11.05.2017г. до 18.07.2017г.
Постановената от ВРС заповед за изпълнение
на парично задължение № 8675 от 24.10.2017г. удовлетворява изцяло искането на
заявителя, като са присъдени и сторените съдебно-деловодни разноски.
В депозираната в срока по чл.415, ал.4 от ГПК искова молба ищцовото дружество, чрез пълномощник, излага фактически
твърдения относно обстоятелствата, от които произтича вземането му, като
конкретизира, че претендираната сума в общ размер от 8622 лева се разпределя по
пера, както следва : главница по кредита в размер на 3000 лева, главница по
договор за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 3771 лева и 1851
лева – възнаградителна лихва по договора за кредит.
Предмет на иска е установяване
на материално притезание на заявител, легитимиран по оспорено изпълнително
основание. Искът по чл. 422 от ГПК не е просто установителен, а цели
стабилизиране на вече наличното изпълнително основание. Касае се за специален
установителен иск, чийто предмет е нормативно ограничен до онези вземания,
съответно акцесорни претенции, за които заявителят вече е снабден с
изпълнително основание. Установителното решение не може да внася промени в
заповедта. Предмет на установяване по делото е вземането, обективирано в
издадената заповед за изпълнение. Основанието на вземането, за което е издадена
заповедта, трябва да бъде идентично с основанието на установителния иск,
посочено в обстоятелствената част на исковата молба.
В разглеждания случай липсва
идентичност между основанието, посочено в заповед за изпълнение от 24.10.2017г.
по частно гражданско дело № 15955/2017г. на ВРС, и основанието на
установителния иск, въведено в обстоятелствената част на исковата молба на
„Профи Кредит България“ ЕООД. В
заявлението цялата сума е заявена за плащане като дължима главница, а в
исковата молба е посочено, че част от нея – за сумата от 1851 лева - основанието
е договорна възнаградителна лихва.
В т.11б от ТР № 4/18.06.2014
г. по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГК и ТК на ВКС е прието, че в производството по
иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, въвеждането на друго основание, от което
произтича вземането, различно от това въз основа, на което е издадена заповедта
за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при
условията на евентуалност. Това е единствената хипотеза, която ВКС е обсъдил и
за която е приел, че е допустимо да се извърши промяна в основанието на
заявеното вземане - съединяването на положителния установителен иск, предявен
по реда на чл. 422 от ГПК с осъдителен иск в рамките на същото
производство при условията на евентуалност. Настоящият случай не се обхваща от
тази хипотеза.
Съдебно предявеният по реда на
чл.422 от ГПК дълг за сумата от 1851 лева е различен от вземането, за което
ищецът се снабдил със заповед за изпълнение, а наличието на идентичност на
материалноправното основание на заповедта и предявената установителна претенция
е процесуална предпоставка за редовността на иска, респ. за надлежното сезиране
на иска, която в настоящия случай липсва. Изводът се подкрепя както от закона –
чл.415 от ГПК, съгласно която разпоредба на установяване подлежи именно
вземането по заповедта за изпълнение, така и от постановките в мотивите на ТР
№4/2013г. на ОСГТК, т.8, че правният интерес от исковото производство по чл.422
от ГПК произтича от оспорване с възражение вземането, за което вече е издадена
заповед за изпълнение в заповедното производство.
Дори в заявлението да е допусната техническа грешка, последиците й следва да се понесат от заинтересованата страна, която не е очертала твърденията и исканията си ясно и недвусмислено, съобразно действителното фактическо положение. Този пропуск не може да бъде саниран в настоящото производство.
Ето защо, установителната претенция в частта
относно сумата от 1851 лева – договорна възнаградителна лихва е недопустима и
на основание чл. 130 ГПК, исковата молба следва да бъде върната, с оглед необходимостта
от пълен идентитет на вземанията в настоящото и
заповедното производство / Решение № 18/16.02.2016 г. по т. д. № 1880/2014 г.,
I т. о., на ВКС, пост. по реда на чл. 290 ГПК; Решение № 169/04.01.2016 г. по
т.д. № 700/2011 г. на ВКС, II т.о; Решение № 43 от 11.03.2013 г. на ВКС по т.
д. № 325/2012 г., II т. о., Решение № 171 от 24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №
801/2011 г., IV г. о. и др., пост. по реда на чл. 290 ГПК/.
В този смисъл решението с характер на
определение, в частта, в която исковият съд е прекратил производството по
установителния иск за неизплатено договорно възнаграждение в размер на 1851
лева, е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Съгласно т.13 от ТР 4/2013 от 18.06.2014г.
по тълк.дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС при прекратяване на производството по
делото не се формира сила на присъдено нещо относно вземането. В разпоредбата
на чл.422, ал.3 от ГПК не е предвидено изрично прекратяване на изпълнението при
прекратяване на производството по иска. С прекратяване на производството по
делото се заличават с обратна сила последиците, които законът свързва с
предявяването на иска. В този смисъл последиците при прекратяване на
производството по делото следва да са аналогични на предвидените в чл.415, ал.5
от ГПК, ако искът не беше предявен в срока по чл.415, ал.4 от ГПК. При тези
съображения при прекратяване на производството по делото по иска по чл.422 от ГПК /с изкл. на случая при постигната спогодба и след преценка, че ЗИ е влязла
в сила/ издадената заповед за изпълнение /съотв. ИЛ/ подлежат на обезсилване.
Компетентен да обезсили заповедта по чл.410, съотв.чл.417 от ГПК е съдът в
исковото производство, който е постановил определението за прекратяване.
Съгласно представените пред исковия съд писмени доказателства и от
заключението на вещото лице по приетата ССчЕ, се установява, че въз основа на Договор
за потребителски кредит „Стандарт” с № ********** от 24.03.2017г. сключен между
Профи Кредит България ЕООД, като кредитор, С.П.С., като клиент, последният е
получил сума по кредита в размер на 3000 лева за срок от 30 месеца, с размер на
вноската от 161.70 лева с падеж на вноската десети ден от месеца, годишен
процент на разходите (ГПР) от 49.89 %, годишен лихвен процент от 41.17 %,
Лихвен процент на ден - 0.11%. Дължимата от кредитополучателя сума по договора
е посочена изрично в договора в размер на 4851 лева.
В т.5 и т.6 от договора страните са постигнали съгласие за закупуване на
пакет от допълнителни услуги, по който се дължи възнаграждение в размер на 3771
лева, която сума се разсрочва на месечни вноски за периода на действие на
договора /за 30 месеца/ всяка по 125.70 лева, като общата месечна вноска по
договора ведно със сумата по възнаграждението възлиза на 287.40 лева, при което
общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги е посочено в
размер на 8622 лева.
Постигнатото в договора съгласие е обективирано в споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 24.03.2017г. Видно от текста на
споразумението услугите биха могли да бъдат : приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски; възможност за смяна на дата на падеж; улеснена процедура за получаване
на допълнителни парични средства.
Вещото лице констатира, че плащане по кредита от страна на длъжника не е
извършвано.
Ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР
на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), според който потребител е всяко физическо
лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност. В случая с отпускането на кредит
в размер на 3000 лева в полза
на ответника като
физическо лице му е
предоставена „финансова
услуга” по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на
ЗЗП.
На първо място, доколкото не се твърди, а и по делото не се
представят доказателства за ползване на допълнителните услуги, заплащане на
възнаграждение по споразумението не се дължи.
На следващо място уговореното заплащане на възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги в размер на 3771 лева е прекомерно и противоречащо на
законовите изисквания.
В споразумението е
вписано, че тази сума е изцяло дължима от клиента при сключване на договора, но
заплащането й е разсрочено за срока на кредита и е част от вноските по
закупения пакет от допълнителни услуги. Така формулираната регламентация на
съотношението между общата стойност на пакета, цената на една от услугите и
начина на плащане на възнаграждението за допълнителни услуги е напълно
неразбираемо и объркващо за обикновения потребител. Доколкото тази клауза в
споразумението, съответно липсата на ясно и точна регламентация на правата и
задълженията на всяка една от страните по него, не позволява
на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора,
респ. на споразумението /чл.143, т.8 от ЗЗП/, то същото следва да се прецени
като сключено във вреда на потребителя, т.к. не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя.
Аргумент в тази
насока е и съотношението в размера на предоставените за ползване парични
средства в размер на 3000 лева и стойността на пакета допълнителни услуги от
3771 лева, при което цената на допълнителните услуги надвишава размера на предоставената основна
услуга. Едновременно с това чрез възнаграждението за допълнителни услуги ГПР по
договора надвишава многократно определения с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, а съгласно ал.5 подобна клауза е нищожна.
Едновременно с това
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договор за
потребителски кредит от 24.03.2017г. е нищожно и поради противоречие с добрите
нрави, доколкото за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг.
На осн.чл.272 от ГПК въззивният съд
препраща към мотивите на първоинстанционният съд, като счита, че обосновано е
посочено от съда, че предоставените за тази цена услуги не са изчерпателно
изброени в договора за потребителски кредит, в каквото смисъл е изискването на
императивните разпоредби на закона. Отчетено е, че не е формирана цена за всяка от услугите поотделно, каквито
са изискванията заложени в разпоредбата
на чл.10а, ал.4 от ЗПК, в която е
предвидено, че видът, размерът на действието, за което се събират такси и/или комисиони,
трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Въз
основа на това, правилен и законосъобразен е извода на първоинстанционният съд,
че в случая в противоречие с императивното правило на чл.10 ал.4 от ЗПК в
процесния договор за различните видове допълнителни услуги е определено едно
общо възнаграждение за плащане в размер на 3771 лв. Районният съд е отчел и
факта, че заплащането на това възнаграждение от потребителя е предварително,
тоест същото е дължимо само за възможността за предоставянето на изброените
услуги, както е без значение дали някоя
от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на сключения между
страните договор. В Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги от 24.03.2017г. е уговорено, че изискуемостта на задължението за
заплащане на възнаграждението за предоставяне на допълнителни услуги в размер
на 3771 лв. настъпва от датата на сключване на самото Споразумение и е включено
в размера месечните погасителни вноски по кредита, които са с краен размер от
287.40 лв. Анализирайки всички тези
обстоятелства, първоинстанционният съд е достигнал до правилния и
законосъобразен извод, че уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет от
допълнителни услуги в размер на 3771 лв. се явява нищожна, като противоречаща
на императивни правни норми – разпоредбите на чл.10, ал.2 предл. второ и
чл.10а, ал.З и ал.4 от Закона за потребителския кредит/ЗПК/.
Липсва основание за дължимост на възнаграждението по нищожното
споразумение, поради което отхвърлянето на установителния иск е законосъобразен
резултат по повдигнатия спор. В тази част като правилно и законосъобразно
решението следва да бъде потвърдено.
По изложените съображения, СЪДЪТ
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 1504 от
11.04.2019г., постановено по гр.д.№ 3191 по описа на ВРС за 2018г., в частта, в
която 1. прекратено производството по гр.д.№ 3191/2018г. по описа на
Варненски районен съд, 43 състав, в частта относно претенцията на ищеца срещу С.П.С.
ЕГН ********** с адрес: *** за неизплатено договорно възнаграждение в размер на
1851,00 лв., съставляващо договорна (възнаградителна лихва) по смисъла на чл.
240, ал. 2 ЗЗД, на осн. чл. 130 ГПК; и 2. е
отхвърлен предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: ********* срещу С.П.С. ЕГН **********, иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК за приемане за установено, че ищецът има подлежащо на изпълнение
вземане срещу ответника по Заповед за изпълнение на парично задължение №
8675/24.10.2017г., издадена по частно гражданско дело № 15955/2017 г., по описа
на ВРС за сумата от 3771.00 лева, представляваща неизплатено възнаграждение за
закупен допълнителен пакет от услуги, които суми са претендирани по договор за
потребителски кредит № ********** от 24.03.2017 г. и Споразумение за доставяне
на допълнителен пакет от услуги от 24.06.2016г.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване, на осн.чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.