№ 3799
гр. София, 14.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Теодора Иванова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Теодора Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20221100500219 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответницата по иска С. Д. Ж. срещу
решение № 20100289 от 20.04.2021 г. по гр.д. № 31032/2020 г. на СРС, 178 състав, в частта
с която е признато за установено, по реда на чл. 422 ГПК, в отношенията между страните,
че ответницата С. Д. Ж. дължи на ищцовото дружество „Т.С.“ ЕАД следните суми: 1/. на
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ - сумата 481,43 лв.,
представляваща цена на доставена за периода 01.05.2016 г. - 30.04.2018 г., от дружеството,
топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, общ. Връбница, ж.к.
„Връбница-1“, бл. ****, ведно със законната лихва от 29.01.2019 г. до окончателното й
изплащане; 2/. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата 21,33 лв. обезщетение за забава за
периода от 14.09.2017 г. до 18.01.2019 г.; 3/. на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 200,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ - сумата 30,14 лв., представляваща цена на извършена в периода
01.05.2016 г. - 30.04.2018 г. услуга за дялово разпределение, ведно със законната лихва от
29.01.2019 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 5376/2019 г. на СРС, 178 състав, както и в
частта, с която ответницата С. Д. Ж. е осъдена да плати на дружеството съдебни разноски.
Твърди се недължимост на сумата за доставена от дружеството топлинна енергия, тъй като
не било доказано наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по
делото - подписът, положен върху представената молба-декларация за откриване на партида,
1
не бил на ответницата. Твърди се и недължимост на законна лихва върху главниците от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното им изплащане, предвид установителния характер на исковете. По отношение
на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се сочи, че не е доказано изпадането на ответницата в
забава. Твърди се и недължимост на претендираната сума за дялово разпределение, поради
недоказаност на размера, периода и падежа на задължението, както и поради недоказаност
на обявяването по подходящ начин на клиентите на реда и начина за заплащане на услугата
„дялово разпределение“, съгласно чл. 36, ал. 2 ОУ от 11.07.2016 г. и поради недоказаност на
плащане на сумата за дялово разпределение, от страна на „Т.С.“ ЕАД на дружеството за
дялово разпределение. С въззивната жалба не се претендира присъждане на разноски.
Не е подаден отговор на въззивната жалба от ищцовото дружество „Т.С.“ ЕАД. С
молба вх. № 67794/19.10.2022 г. се иска потвърждаване на първоинстанционното решение и
присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 200 лв.
Решението е влязло в сила в отхвърлителната част, като необжалвано.
Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК,
след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки
основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми.
На осн. чл. 272 ГПК настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния
съд, касаещи фактическата и правна страна на спора. В допълнение към изложеното от СРС
и като съобрази доводите във въззивното производство, съдът намира следното:
Налице са предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, за
уважаване на иска за сумата 481,43 лв., представляваща цена на доставена за периода
01.05.2016 г. - 30.04.2018 г., от ищеца, топлинна енергия за процесния топлоснабден имот.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в чл. 149 и сл. ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и
водно регулиране (КЕВР). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а
форма за доказване. Съгласно чл. 150, ал. 2 ЗЕ общите условия влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
клиентите.
Страна по това неформално правоотношение е собственикът или титулярят на
вещното право на ползване (съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.), или облигационният ползвател на имота, в случай че между последния и
топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за
2
битови нужди за същия имот (съгласно задължителните разясненията, направени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г., ОСГК на ВКС.) Тоест,
потребител (клиент) на топлинна енергия, е всеки собственик на имота, титуляр на вещно
право на ползване на имота или ползвател по силата на облигационно право на ползване на
имота в сграда - етажна собственост, присъединен към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Липсата на подадена от потребителя молба за откриване на
партида не означава, че няма облигационни отношения между страните, тъй като тези
отношения се презумират от закона (в този смисъл решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по
гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., ГК). Клиентът на топлинна енергия е длъжен да монтира
средство за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имота си и
да заплаща цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната
наредба (чл. 153, ал. 1 ЗЕ).
В случая страните са обвързани от действително неформално договорно
правоотношение, по силата на което ищецът - енергийно предприятие се е задължило да
предоставя топлинна енергия, а ответникът - потребител се е задължил да заплаща цената за
същата, при договорените условия и срокове. Не се спори, че процесният недвижими имот –
апартамент в сграда в режим на етажна собственост е бил топлоснабден от „Т.С.“ ЕАД.
Ответницата С. Д. Ж. е собственик на процесния имот, видно от представения и неоспорен
по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот № 129 от 09.03.1995 г. по описа на
СРС и няма данни в исковия период друго лице да е било титуляр на вещното право на
ползване на имота или да е бил ползвател на облигационно основание, със сключен с
топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди.
В спорния период (01.05.2016 г. - 30.04.2018 г.) са действали различни общи условия:
от 01.05.2016 г. до 09.08.2016 г. вкл. – ОУ публикувани на 10.02.2014 г., одобрени с решение
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г.; от 10.08.2016 г. до 30.04.2018 г. – ОУ
публикувани на 11.07.2016 г., одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от
10.08.2016 г. По делото няма данни и твърдения въззивницата – ответница, в срока и по реда
на чл. 150, ал.3 от ЗЕ, да е възразила срещу ОУ и да е подписано индивидуално
споразумение за доставка на топлинна енергия между страните.
Неоснователно е възражението, че между страните не е възникнало договорно
правоотношение, тъй като ответницата не е подала и подписвала молба- декларация за
откриване на партида на нейно име. Липсата на подадена от потребителя молба за откриване
на партида не означава, че няма облигационно отношение между страните - наличието на
такова се презумира от Закона за енергетиката. В тази хипотеза собственикът на имота не се
освобождава от задълженията си на потребител на топлинна енергия (решение № 35 от
21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., ГК).
Налице е изправност на ищеца – доставяне, в процесния период, на топлинна енергия
в претендираното количество и стойност. В отговора на исковата молба ответницата
изрично е посочила, че не оспорва тези обстоятелства и не желае назначаването на
експертизи за установяването им.
3
Налице е и виновно неизпълнение на задължението на ответницата за заплащане
цената на доставената топлоенергия – по делото няма наведени твърдения за плащане на
дължимите суми, нито са доказани такива плащания.
Горното налага извод за дължимост от ответницата по иска на сумата 481,43 лв.,
представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, общ. Връбница, ж.к. „Връбница-1“, бл. ****, за периода от
01.05.2016 г. до 30.04.2018 г.,
Възражението на ответницата за погасяване по давност на посоченото вземане на
ищеца е неоснователно. Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение №
3/18.05.2012 г., по тълкувателно дело № 3/2011 г., на ОСГТК на ВКС, процесните вземания
представляват периодични плащания и се погасяват с изтичане на тригодишния давностен
срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Изискуемостта на вземанията, възникнали при действието на ОУ
от 2014 г. (вземанията, дължими за времето от 01.05.2016 г. до 09.08.2016 г. вкл.), е
настъпила, съответно давността е започнала да тече, от датата, на която задължението е
възникнало, тъй като е налице хипотезата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД – уговорено е в чл. 33, ал. 2
ОУ от 2014 г., че вземането за цената на доставена топлоенергия става изискуемо в 30-
дневен срок от датата на публикуване от кредитора на фактурата на интернет страницата на
продавача, тоест след покана от кредитора. Изискуемостта на вземанията, възникнали при
действието на ОУ от 2016 г. (тези от 10.08.2016 г. до 30.04.2018 г. вкл.) е настъпила,
съответно давността е започнала да тече, с изтичане на 45 дни след месеца, за който е
възникнало задължението (чл. 114, ал. 1 ЗЗД). Това е така, защото съгласно чл. 33, ал. 1 ОУ
от 2016 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в
45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, тоест падежът на тези
задължения е определен. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на
29.01.2019 г., към който момент тригодишният погасителен давностен срок не е изтекъл
нито за вземанията, дължими за периода 01.05.2016 г. - 09.08.2016 г., нито за вземанията,
дължими за периода 10.08.2016 г. - 30.04.2018 г.
Налице са предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, за
уважаване на иска за сумата 30,14 лв., представляваща цена на извършена в периода
01.05.2016 г. - 30.04.2018 г. услуга за дялово разпределение.
Съгласно чл. 139 ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Дяловото разпределение на
топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се извършва от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или
чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Клиентите в сграда в
режим на етажна собственост избират, с писмено съгласие и с минимално изискуемо
мнозинство две трети от собствеността в сградата, лице, регистрирано по реда на чл. 139а
ЗЕ, за извършване на услугата дялово разпределение (чл. 139б, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ). Съгласно чл.
149б, ал. 3 ЗЕ, в договора за продажба на топлинна енергия от доставчик на клиенти в сграда
– етажна собственост, услугата дялово разпределение се извършва от и за сметка на
4
доставчика самостоятелно или по сключен от него договор с лице, регистрирано по реда на
чл. 139а ЗЕ.
В случая, видно от протокол от 21.10.2012 г. от общото събрание на етажните
собственици, за извършване на услугата дялово разпределение е избрано дружеството „Т.С.“
ЕАД. В чл. 36 ОУ от 2014 г. и 2016 г. е предвидено, че клиентите заплащат услугата дялово
разпределение на „Т.С.“ ЕАД.
С оглед горното и предвид обстоятелството, че ответницата не оспорва реалното
извършване на услугата, нито претендираната стойност на същата, искът е основателен за
сумата 30,14 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за
периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г.
Неоснователно е възражението на С. Ж. за недължимост на законната лихва върху
главниците (481,43 лв. - цена на доставена топлинна енергия и 30,14 лв. - цена на услугата
дялово разпределение), считано от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до
окончателното им изплащане, тъй като исковете за главниците били установителни, а не
осъдителни. Законната лихва върху двете главници, от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК – 29.01.2019 г., до
окончателното им изплащане, е присъдена със заповедта по чл. 410 ГПК и е предмет на
установителния иск по чл. 422 ГПК. А предпоставките за дължимостта й са предвидени в чл.
86 ЗЗД и в случая са налице – забавено изпълнение на парично задължение. Видът на иска,
предявен за защита на вземането, е без значение при преценка основателността на
претенцията за законна лихва от предявяването му, съответно от подаването на заявлението
за издаване на заповед по чл. 410 ГПК.
Налице са предпоставките на чл. 86, ал. 1 ЗЗД за уважаване на акцесорния иск за
присъждане на сумата 21,33 лв. обезщетение за забавено плащане, за периода 14.09.2017 г.
- 18.01.2019 г., на част от претендираната главница, представляваща цена на доставена
топлинна енергия – забавено изпълнение на парично задължение в посочения период и
установен размер на обезщетението.
За забавата на длъжника за заплащане на цената на доставена топлинна енергия,
дължима за периода 01.05.2016 г. - 09.08.2016 г. вкл., обезщетение не се дължи, тъй като в
този период страните са били обвързани от действието на ОУ от 2014 г., според които
длъжникът изпада в забава само ако не изпълни задължението за плащането й в 30-дневен
срок от публикуване на фактурата за потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период на интернет страницата на ищеца (чл. 33, ал. 2 и ал. 4 ОУ от 2014 г.). Ищецът, в
чиято тежест е било да установи датата на публикуване на фактурите за потребено
количество топлинна енергия, изготвени за периода 01.05.2016 г. - 09.08.2016 г., не е
ангажирал никакви доказателства за това, поради което и съгласно цитираните разпоредби
ответницата не е изпаднала в забава за сумите, дължими за посочения период. От
приложените на л. 25 от делото на СРС кредитни известия към фактури за прогнозно
начислена топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г. се установява, че за
времето от 01.05.2016 г. до 09.08.2016 г. е потребена топлинна енергия на стойност 108,90
5
лв. За забавено плащане на тази част от главницата обезщетение за забава не се дължи.
За забавата на длъжника за заплащане на частта от главницата, дължима за периода от
10.08.2016 г. до 30.04.2018 г. обаче претенцията за обезщетение за забава е основателна. В
този период между страните са действали ОУ от 2016 г., според чл. 33, ал. 4 от които,
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва за задълженията за
заплащане на доставена топлинна енергия, ако не са заплатени в 45-дневния срок след
изтичане на периода, за който са начислени. За посочения период е потребена топлинна
енергия на стойност 372,52 лв. За забавено плащане на тази част от главницата се дължи
обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на 50,83 лв., поради което искът следва да бъде
уважен за пълния предявен размер от 21,33 лв.
Поради съвпадение между изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд,
първоинстанционното решение ще следва да бъде потвърдено изцяло в обжалваните части,
включително в частта за разноските.
По отношение на разноските, направени пред настоящата инстанция, съдът намира,
че на въззиваемото дружество „Т.С.“ ЕАД не следва да се присъжда претендираната сума от
200 лв. за юрисконсултско възнаграждение. От името на същото във въззивното
производство не са били предприети никакви процесуални действия, освен подадената
молба за разглеждане на делото в отсъствие на процесуален представител на дружеството, за
потвърждаване на първоинстанционното решение и за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. Не е подаден отговор на въззивната жалба, дружеството не е
представлявано в проведеното по делото открито съдебно заседание, не са изразявани
мотивирани становища, касаещи основателността на въззивната жалба.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20100289 от 20.04.2021 г. по гр.д. № 31032/2020 г. на
СРС, 178 състав, в частта, с която е признато за установено, по реда на чл. 422 ГПК, в
отношенията между страните па делото, че ответницата С. Д. Ж. дължи на ищцовото
дружество „Т.С.“ ЕАД следните суми: 1/. на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 200,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ - сумата 481,43 лв., представляваща цена на доставена за периода
01.05.2016 г. - 30.04.2018 г., от дружеството, топлинна енергия за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, общ. Връбница, ж.к. „Връбница-1“, бл. ****, ведно със законната
лихва от 29.01.2019 г. до окончателното й изплащане; 2/. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД –
сумата 21,33 лв. обезщетение за забава за периода от 14.09.2017 г. до 18.01.2019 г.; 3/. на
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ - сумата 30,14 лв.,
представляваща цена на извършена в периода 01.05.2016 г. - 30.04.2018 г. услуга за дялово
разпределение, ведно със законната лихва от 29.01.2019 г. до окончателното й изплащане, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 5376/2019
г. на СРС, 178 състав, както и в частта за разноските.
6
В останалите части първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7