№ 1894
гр. София, 05.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20241110128926 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 422 от ГПК.
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД от Е. М. Д.
срещу „У.Б.“ АД за признаване за установено в отношенията между страните, че
за ищеца съществува правото на парично вземане за сумата 69,75 евро -
главница, представляваща платена на 08.11.2019 г. без основание наказателна
лихва по нищожна клауза на чл. 11.2 от Договор за банков кредит №
TR70653788/10.10.2017 г., ведно със законна лихва от 21.12.2023 г. до изплащане
на вземането, удостоверено в заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело №71588/2023 г. по описа на СРС.
В искова молба са изложени фактически твърдения, че между страните е
сключен Договор за банков кредит № TR70653788/10.10.2017 г. Ищцата е
заплатила сумата 69,75 евро на 08.11.2019 г. за наказателна лихва, начислена на
осн. чл. 11.2 от договора. Ищцата оспорва валидността на клаузата и заявява
връщане на платеното по съображения за нейната неравноправност и
противоречие с чл. 143, т. 5 от ЗПК, в т.ч. не е индивидуално уговорена. Намира,
че се заплаща за едно и също неизпълнение /просрочие/ два вида наказателни
лихви – върху редовен дълг-неизискуема главница, когато има просрочие на
лихва и/или вноска по главницата, която лихва се формира от основната лихва
плюс наказателна надбавка по т. 4.2. от Договора. Лихвата се начислява върху
цялата остатъчна главница, независимо, че същата не е изискуема; и 2/
санкционна лихва по т. 4.3. от Договора, която се изчислява върху просрочената
сума- лихва и главница, предвид което счита, че е предвидено начисляване на
лихви върху лихви; не е предвидено ограничение на периода, през който ще се
начисляват лихвите; стойността на едната лихва е 11,44 %, а на другата 13,44%, и
в този смисъл неустойката е прекомерна и неоснователно висока. Поддържа, че
клаузата противоречи на морала и добрите нрави, тъй като при просрочие,
длъжникът се е забавил само за малката част от главницата и лихвата, но не и за
цялата главница и поради тази причина, ако се начислява наказателна лихва, то
1
тя трябва да е само за падежиралата главница.
Ответникът не възразява по твърдението за сключване на договора и че
сумата е платена за погасяване на наказателна лихва, респ.размер на иска.
Ответникът оспорва иска с доводи, че има право да задържи полученото –ищцата
е била в забава за плащане в цялост на вноската с падеж 17.10.2019 г., и е
погасила частично главница в размер на 179.09 евро, а остатъкът от главницата
във вноската 10,89 евро ищцата е заплатила със закъснение, на 08.11.2019 г.,
когато са заплатени и начислените за периода 17.10.2019-08.11.2019г. лихви за
просрочие: лихва за просрочена главница по т. 4.3. от договора в размер на 0,09
евро и наказателна лихва по т. 4.2. от договора в размер на 69,75 евро.
Поддържа, че 5% от размера на непогасения дълг от 23 915,49 евро се равняват
на 1195,77 евро, като за конкретния период на просрочие от 21 дни, дължимата
сума за наказателна лихва се формира като 1195,77 евро по 21 / 360 = 69,75 евро.
Ответникът счита, че така определеният размер на лихвата не е необосновано
висок, както твърди ищцата, и не излиза извън присъщите на тази лихва
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а твърдението за
противното противоречи и на принципа за свобода на договарянето. Твърди, че
клаузата за възнаградителна лихва е индивидуално уговорена, при положение, че
тя отразява съгласието на страните по размера на лихвата, поради което и
атакуваната наказателна лихва по т. 11.2.1.1. също е индивидуално уговорена. Тя
е част от разпоредбите на индивидуалния договор за кредит, сключен с ищцата и
не е сред разпоредбите на общи условия към него, приложими за този вид кредит
или част от вътрешни правила на банката, поради което не е нищожна на осн. чл.
146, ал. 1 от ЗЗП. Ответникът навежда възражение за изтекла тригодишна
погасителна давност.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
За да възникне правото на парично вземане по иск по чл. 55, ал. 1, пр. I от
ЗЗД необходимо е да се установи, че 1/ процесната сума е излязла от
патримониума на ищеца; 2/ тя е постъпила в имуществения комплекс на
ответника; и 3/ това разместване на блага от имуществото на ищеца в
патримониума на ответника е без правно основание /не е бил налице годен
юридически факт/. В доказателствена тежест на ищеца е да установи първите
две предпоставки. В случай че тези обстоятелства бъдат доказани, ответникът
следва да установи, че за него съществува правно основание да задържи
полученото, в т.ч. че оспорената клауза е индивидуално уговорена; евентуално,
че го е върнал, както и възражението за изтекла давност. Ищецът трябва да
установи факти, водещи до спиране или прекъсване на давностния срок.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3-4 от ГПК, прието е за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че страните по спора Е. М. Д., като
кредитополучател, и „У.Б.“ АД, като кредитор, са сключили Договор за банков
кредит №TR70653788/10.10.2017 г., по който на 08.11.2019 г. е платена от ищцата
в сумата 69,75 евро за наказателна лихва, начислена по чл. 11.2 от договора като
5% от размер на непогасения дълг от 23915,49 евро за допуснато просрочие за
плащане на месечната вноска по кредита с падеж 17.10.2019 г., както и размера
на иска. Посочените обстоятелства се установяват и от събраните писмени
доказателства – договор за банков кредит, информация за сметка и лихвен лист
по кредит. Не се спори по съдържанието на договора, породил процесните
задължения на ищцата. Основният спор между страните се концентрира върху
валидността на оспорените договорни клаузи, въз основа на които ответникът е
начислил и получил процесната сума, евентуално – било ли е налице забава от
2
страна на ищцата като предпоставка за начисляване на наказателната лихва.
Договор за банков кредит №TR70653788/10.10.2007 г., същият е сключен
от една страна – ищцата и Петър Николов Николов, като кредитополучатели, и
от друга – ответника, като кредитодател, съгласно който банката предоставя на
кредитополучателите кредит в размер на 43000,00 евро, от които 23100,00 евро
са предназначени за рефинансиране на ипотечен кредит №4059/28.09.2005 г., и
19900,00 евро – за закупуване на ½ ид.ч. от недвижим имот; като те от своя
страна се задължили да ползват и върнат кредита, ведно с начислените върху
него ливхи и комисионни, в сроковете за погасяване по т. 12, в съответствие с
установеното в договора и условията по кредити на физически лица – ипотечни
кредити, с които кредитополучателите са декларирали, че са запознати и приемат
– арг. от Раздел I „Предмет и цена на договора“, т. 1, т.2 и т. 3 от договора. По
отношение на оспорените клаузи – лихвите в договора, е предвидено следното:
Според т. 11.2.1., вр. т. 11.2. от договора, при неиздължаване от страна на
кредитополучателя съгласно условията по т. 12 от договора, на погасителна
вноска по кредита, съответно частта за главницата от анюитетната вноска (когато
кредитът се погасява на анюитетни вноски), за срока на забавата размерът на
изискуемата лихва се определя, както следва: 11.2.1.1. – цялата неиздължена
част от наличния кредит с ненастъпил падеж (редовен дълг по главница) се
олихвява с лихва в размер на годишния лихвен процент, установен в Раздел I, т.
4.1., буква „а“ или буква „б“ от договора плюс наказателна надбавка в размера по
т. 4.2. от договора; 11.2.1.2. – неиздължената просрочена и изискуема част от
кредита се олихвява с лихва за просрочие в размер на годишния лихвен процент
по т. 4.1., буква „а“ или буква „б“ плюс надбавка по т. 4.2. и т. 4.3. от договора до
окончателното изплащане на просрочената сума. Според т. 11.2.2., вр. т. 11.2. от
договора, при неиздължаване от страна на кредитополучателя съгласно
условията по т. 12 от договора, на лихви – за срока на забавата цялата
неиздълежна част от наличния кредит с ненастъпил падеж (редовен дълг по
главница) се олихвява с лихва за просрочие в размер на годишния лихвен
процент по т. 4.1., буква „а“ или буква „б“ плюс надбавката по т. 4.2. от
договора. Според т. 11.2.3. ако кредитополучателят е в просрочие едновременно
на лихва и на погасителна вноска по главницата, кредитът се олихвява с лихва в
размер на установената в т. 4.1., буква „а“ или буква „б“ плюс надбавките по т.
4.2. и т. 4.3., съобразно установенот в т. 11.2.1.1. и т. 11.2.1.2. от договора. В т.
4.2 от договора е посочено, че надбавката върху лихвата за редовен дълг при
просрочие на лихва по т. 11.2.2. или на главница по т. 11.2.1.1. е 5 пункта, а
съгласно т. 4.3. надбавката върху лихва за просрочена главница по т. 11.2.1.2, при
просрочие на главница по т. 11.2.1. и/или лихва и главница по т. 11.2.3. е 7
пункта.
При заявеното от ищеца оспорване, съдът следва да прецени дали
въпросните клаузи не са неравноправни по смисъла на ЗЗП и дали същите са
действителни, изхождайки от критериите, които са посочени в Тълкувателно
решение № 1 от 2009 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В случая се
касае се за договор за ипотечен кредит от 2007 г., който е изключен от
специалната уредба на потребителския кредит по ЗПК (отм.), но не и от общата
императивна закрила срещу неравноправно договаряне (чл. 12 от ДР на ЗЗП), в
случаите когато кредитополучателят е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР
на ЗЗП – всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които
не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и
всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност. Ищцата безспорно е
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, доколкото по настоящото дело
не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за
3
свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя и по арг.
от т. 3 от договора, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребителите. С оглед на това съдът приема, че за ищцата
намира приложение общата императивна закрила срещу неравноправно
договаряне, а една от типичните хипотези на такова договаряне е възлагането на
потребителя на необосновано завишен размер на неустойка или обезщетение за
неизпълнено задължение спрямо предвидимите при сключване на договора
вреди (чл. 143, т. 5 от ЗЗП). Преценката за неравноправност следва да се направи,
като се съобрази редакцията на ЗЗП към момента на сключване на договора, а
именно 10.10.2007 г. Към тази дата релевантната разпоредба е била чл. 143, ал. 1,
т. 5 ЗЗП, която обявява за неравноправна клауза, задължаваща потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. Съдът счита, че коментираните клаузи от договора
за кредит са неравноправни именно на това основание. Същите са в
необосновано високи размери и неустойката по т.4.2. се формира не на база
забавената вноска, а въз основа на цялата непадежирала главница. Не е налице и
някое от изключенията, предвидени в чл. 144 от ЗЗП, доколкото хипотезата на
чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП не сред предвидените от разпоредбата на чл. 144 ЗЗП
изключения. Клаузите не са и индивидуално уговорени, доколкото същите са
част от общи условия към договора и са били предварително изготвени от
ответника. В случая липсват каквото и да е доказателство за начина, по който
оспорените клаузи са били разяснени на насрещната страна, за да може да се
счита, че потребителят е бил в състояние да възприеме каква тежест ще понесе
при допускане на каквото и да е нарушение на падежи по погасителния план.
Дори да се приеме, че клаузите са част от съдържанието, то не се ангажираха
доказателства, че са индивидуално уговорени, в т.ч. по арг., че не касаят основна
престация по договора. Отделно от това, съдът приема, че процесните клаузи
предвиждащи заплащане на неустойки са нищожни поради нарушаване на
добрите нрави. Според тези уговорки кредитополучателят заплаща лихва върху
редовен дълг (неизискуема главница), когато има просрочие на лихва и/или
вноска по главницата, която лихва се формира от основната лихва плюс
наказателна надбавка по т. 4.2. от договора. Отделно при просрочие се начислява
санкционна лихва по т. 4.3. от договора, която се изчислява върху просрочената
сума. Съдът намира, че няма разумна причина, поради която при просрочие на
вноска лихва за просрочие да се начислява и върху недължимата, неизискуема
част от кредита. Тази лихва не идва да обезщети банката за допуснатата забава в
плащането на опредЕ. сума, тъй като като такова обезщетение е предвидена
лихвата по т. 4.3 от договора, а единствено води до неоснователно обогатяване
на банката. Клаузата на т. 4.2 във вр. чл. 11.2.2 и чл. 11.2.1.1 нарушава
принципите на добросъвествостта и справедливостта и поради това нищожна и
от нея не могат да възникнат никакви правни последици за ответника. Съгласно
задължителното за съдилищата Тълкувателно решение №1 от 2009г. по тълк.д.
№1/2009г. на ОСГТК, ВКС нищожна е тази неустойка, която излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Неустойката
по т. 4.2, предвиждаща начисляване на лихва и върху недължимата и
неизискуема част от главницата по договора за кредит, съдът намира, че излиза
извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функция и има подчертано
санкционна такава, тъй като не репарира вредите от забавата на
кредитополучателя да изпълни задължението си своевременно да заплати
месечната погасителна вноска (за което е предвидена неустойката по т. 4.3 ), а
води до несправедлив правен резултат – неоснователно обогатяване за банката.
Същата се изчислява на база суми, чиито падеж все още не е настъпил (цялата
оставаща главница) и съответно не е налице забава. С оглед начина им на
4
формиране, съдът намира, че посочените договорни клаузи са нищожни като
противоречащи на добрите нрави още към тяхното сключване, като уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя.Нищожността на клаузата за неустойка съставлява отрицателен
юридически факт, който препятствал възникването на вземане за неустойка по т.
4.2, вр. чл. чл. 11.2 от договора в полза на банката, предвид на което събраната
въз основа на същата договорна клауза сума е недължимо получена от банката и
подлежи на връщане на ищеца. Доколкото по делото се установи нищожност на
договорните клаузи, въз основа на които от ищцата е била събрана процесната
сума от 69,75 евро, то без значение за изхода на настоящото делото е дали са
били налице предпоставките за начисляване на неустойката, тъй като този
въпрос би имал значение единствено при валидна, обвързваща страните
договорната клауза, каквато в случая се установи, че не е налице, поради което
обсъждането на представените в тази връзка писмени доказателства не е
необходимо.
По изложените съображения съдът намира, че сумата 69,75 евро е
получена от ответника при първоначална липса на основание, от което следва да
бъде разгледано и своевременно заявеното от ответника възражение за
погасяване на сумата по давност. Съгласно разясненията в т. 7 от Постановление
№1/28.05.1979 г., Пленума на ВС, вземанията, произтичащи от фактическите
състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на
петгодишната давност по чл. 110 от ЗЗД. При първия фактически състав на чл.
55, ал. 1 от ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията
се приема, че давностният срок започва да тече от деня на получаването, като в
случая няма спор, че процесната сума е била удържана от ищцата на 08.11.2019
г., Съгласно чл. 116, ал. 1, б. б от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на
иск за вземането. Искът за установяване на съществуване на правото на парично
вземане, удостоверено в заповед за изпълнение, съгласно чл. 422, ал. 1 от ГПК се
счита предявен от датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, което е сторено на 21.12.2023 г. Към тази дата давностният срок не
изтекъл, а направеното от ответника възражение се явява неоснователно.
При този изход на спора, ищцата има право на съдебни разноски, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в настоящото производство подлежи на
реализация и отговорността за разноски в рамките на заповедното производство.
Ответникът дължи на ищцата сторените от нея разноски за държавна такса и
адвокатско възнаграждение в размер на 425 лв. в ч.гр.д. № 71588/2023 г. и 426,90
лв. в настоящото гр. д. № 28926/2024 г., и двете по описа на СРС, или общо
851,90 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че „У.Б.“ АД, с ЕИК:*********, със
седалище и адрес на управление: ***********, дължи на Е. М. Д., с
ЕГН:**********, с адрес: **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД,
сумата 69,75 евро, представляваща платена на 08.11.2019 г. без основание
наказателна лихва по нищожна клауза на чл. 11.2 от Договор за банков кредит №
TR70653788/10.10.2017 г., ведно със законна лихва от 21.12.2023 г. до изплащане
на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело №71588/2023 г. по описа на СРС.
5
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, с ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление: ***********, да заплати на Е. М. Д., с ЕГН:**********, с адрес:
**********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 851,90 лева – съдебни
разноски по ч. гр. дело №71588/2023 г. и гр. дело №28926/2024 г., и двете по
описа на СРС.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6