№ 414
гр. Плевен, 27.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА
Членове:РЕНИ В. Г.
ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА
при участието на секретаря Й. СТ. К.
като разгледа докладваното от ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА Въззивно
гражданско дело № 20254400500680 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба, депозирана от „Кредирект“
ЕООД, ЕИК:*** чрез процесуалния им представител адв. Х. М. от САК срещу
решение №131/23.06.2025г., постановено по гр.д.№15/2025г. по описа на РС-
Левски.
Със съдебно решение №131/23.06.2025г., постановено по гр.д.
№15/2025г. по описа на РС-Левски.състав на същия съд е прогласил
нищожността на сключения Договор за потребителски кредит
№1187754/18.11.2024г. по предявения от Н. Л. Н., ЕГН **********, срещу
„КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. Цариградско шосе 115 Е, ет.5, иск с правно основание чл. 26 ЗЗД.
С решението съдът е осъдил „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК***, да заплати
в полза на РС – Левски сумата от 561,35 лв., представляващи държавна такса
и разноски за вещо лице, както и на Еднолично адвокатско дружество Е. И.,
ЕИК ***, адрес: гр. П., ул. Б. №*, ап.*, представлявано от Е. Г. И. адв.
възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА в размер на 300 лв. с ДДС.
В депозираната срещу решението въззивна жалба се излага становище за
недопустимост, неправилност и незаконосъобразност на
първоинстанционното решение. Сочи се, че предявеният иск е недопустимо,
поради липса на правен интерес от предявяването му. Жалбоподателят излага
становище, че договорът за кредит е изцяло погасен, поради което за ищеца
1
липсва правен интерес от депозиране на установителен иск за прогласяване на
нищожността на договора за кредит. Прави искане съдът да обезсили
обжалваното решение, като постановено по недопустим иск и да прекрати
производството по делото. В алтернативност излага становище за
неоснователност на исковите претенции. Прави искане, ако съдът приеме, че
искът е допустим, то същият да се отхвърли като неоснователен.
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна Н. Н. депозира отговор на
въззивната жалба чрез процесуалния си представител адв. Е. И., в която се
изразява становище за неоснователност на жалбата. Сочи се, че правилно
съдът е уважил исковата претенция и е прогласил нищожността на договора за
кредит. Прави се искане съдът да потвърди обжалвания съдебен акт.
В откритото по делото съдебно заседание въззивната страна не се явява
и не се представлява. В постъпила по делото молба процесиалният
представител на въззивника адв. Х. М. поддържа въззивната жалба и моли
съдът да отмени обжалваното съдебно решение и да постанови ново, с което
да отхвърли предявения иск. Прави се искане за присъждане на разноски.
Въззиваемата страна Н. Л. Н. не се явява и не се представлява в
откритото по делото съдебно заседание. В молба излага становище за
неоснователност на въззивната жалба. Прави се искане съдът да потвърди
обжалвания съдебен акт, като правилен и законосъобразен. Прави се искане за
присъждане на разноски.
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, като обсъди доводите на страните
и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от
ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно
решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се
разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част.
Разгледана по същество ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА е НЕОСНОВАТЕЛНА,
поради следните съображения:
За да прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит
№1187754/18.11.2024г. сключен между Н. Л. Н., ЕГН ********** и
„КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК*** съдът е приел, че в конкретния случай е
посочено, че ГПР е 63,28%, а лихвеният процент – 50%, като според съда от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, което според съда
поставя потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като
2
неспазено изискване на посоченото законово основание. Съдът е взел предвид
заключението на назначената ССЕ, в което е посочено, че в ГПР от 63,28% са
включени сумата на главницата и договорната лихва. ГПР с включена
неустойка се оскъпява с 541,53% и достига размер от 604,81%. Съдът е приел,
че в настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 50%
годишно, към която следва да се прибави скритата лихва под формата на
неустойка надхвърляя с над 10 пъти законната, което представлява нарушение
на добрите нрави, тъй като надвишава четирикратния размер на законната
лихва, и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради
което същата се явява нищожна. Според съда процесната клауза на договора,
обективирана в чл. 18 от договора, накърнява договорното равноправие между
страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна.
Съдът е приел също, че така въведените изисквания в цитираните клаузи от
договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчители) и срока за
предоставянето му (тридневен), създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства,
като непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да съобрази възможността за предоставяне
обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора. Според съда в случая е предвидено и неустойката по договора да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване
на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, съдът е приел,
че неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и
представлява сигурна печалба за заемодателя. Поради тази причина съдът е
приел, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10
ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.10 от нея води до
неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, като този
пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият договор е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 26, ал.1 пр.1 ЗЗД.
Настоящият въззивен съдебен състав счита, че правилно
първоинстанционният съд е достигнал до извод за наличие на основания за
прогласяване на процесния договор за нищожен, но при други мотиви.
В настоящия случай съдът кредитира изготвеното и прието по делото
заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза като компетентно
изготвено, неоспорено от страните, изготвено от вещо лице, в чиято
компетентност няма основания да се съмнява. Въз основа на него се
установява, че в ГПР от 63,28% са включени сумата на главницата и
договорната лихва. При включване в ГПР на уговорената между страните
неустойка за непредставяне на обезпечение, то ГПР се оскъпява с 541,53% и
достига размер от 604,81%.
Уговорената в чл.18 от Договора неустойка представлява скрит разход за
потребителя по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, респ.
увеличава цената на финансовата услуга и същата следва да бъде включена в
3
годишния процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя.
Съдът счита, че уговорената неустойка, която заемодателят начислява на
заемателя при непредставяна не обезпечение, няма присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а
преследва друга цел, като същата санкционира неизпълнението на едно
акцесорно непарично задължение на потребителя да представи на кредитора
обезпечение на паричното вземане. От непредставянето на обезпечение не
произтича пряка вреда за кредитора. Същата, обаче, не следва да се включва
към възнаградителната лихва, както е приел първоинстанционният съд, тъй
като същата не представлява възнаграждение за използването на паричния
заем, а санкционира неизпълнението на договора.
В контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано
поставянето на кратък 2-дневен срок от усвояването на сумата, в който
потребителят да обезпечи кредита, след което това негово задължение се
замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е загубил
интерес да получи обезпечението. Освен това се оказва, че ако потребителят
не представи обезпечение или го представи, но след срока, той би дължал
неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък
срок и възможността задължението за неустойка да възникне при редовен
кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да
гарантира неговото връщане, а да получи сумата от неустойката.
Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да
оскъпи кредита за сметка на потребителя. Ето защо съдът счита, че
процесната неустойката представлява скрита печалба за кредитора, увеличава
цената на кредита и води до възникването на допълнителни разходи за
потребителя, които би трябвало да са включени в годишния процент на
разходите.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя това
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
В настоящия случай действителният размер на ГПР за процесния
потребителски кредит е различен от посочения в договора и значително
превишава максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК. Изискването на
чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК е нарушено и договорът за кредит е
недействителен на основание чл.22 ЗЗП.
4
По постъпилата частна жалба срещу определението на районния
съд по чл. 248 ГПК.
По делото е постъпила частна жалба от „Кредирект“ ЕООД, ЕИК:***
срещу чрез процесуалния им представител адв. Х. М. от САК срещу
постановеното по чл.248 от ГПК определение №640/17.07.2025г., постановено
по гр.д.№15/2025г. по описа на РС-Левски, с което съдът е изменил решение
№131/23.06.2025г., постановено по гр.д.№15/2025г. по описа на РС-Левски в
частта за разноските, като е осъдил „Кредирект“ ЕООД, ЕИК:*** да заплати
на ЕАД Е. И. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер на
1560лв.
Настоящият въззивен съдебен състав съобрази спецификите на
конкретното дело, отчитайки правната и фактическа сложност на делото,
инстанцията, пред която се явява процесуалният представител,
продължителността на процеса, процесуалната дейност и активност на
процесуалния представител на ответника в първоинстанционното разглеждане
на делото, в съответствие с практиката на СЕС, в това число Решение от
28.07.2016г по дело C-57/2015г, както и в решение от 25.01.2024 г по дело
С438/22г., като счита, че справедливият размер на адвокатското
възнаграждение се явява сумата от 600лв. Отчитайки и минималният размер
на адвокатското възнаграждение, уредено в чл. 7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - дв, бр. 14 от
2025 г.) то следва да се приеме, че възнаграждение в размер на 600лв. не е
прекомерно.
С оглед изхода на делото, съдът следва да присъди на въззивната страна
разноски за въззивното разглеждане на делото в размер на 480лв.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал.1, пр.2 ГПК,
съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №131/23.06.2025г., постановено по гр.д.
№15/2025г. по описа на РС-Левски.
ИЗМЕНЯ Определение №640/17.07.2025г., постановено по гр.д.
№15/2025г. по описа на РС-Левски, с което съдът е изменил решение
№131/23.06.2025г., постановено по гр.д.№15/2025г. по описа на РС-Левски в
частта за разноските, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА на основание чл. 248 от ГПК ИЗМЕНЕНИЕ на решение
№131/23.06.2025г., постановено по гр.д.№15/2025г. по описа на РС-Левски в
частта за разноските, като
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК***,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Цариградско шосе 115 Е,
ет.5 да заплати на адвокат ЕАД Е. И., Булстат ***, адрес: гр. П., ул. Б. №*,
5
ап.*, представлявано от Е. Г. И., адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от
ЗА в размер на 600,00 лева с ДДС.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК***,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Цариградско шосе 115 Е,
ет.5 да заплати на ЕАД Е. И., Булстат ***, адрес: гр. П., ул. Б. №*, ап.*,
представлявано от Е. Г. И. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА за
въззивното разглеждане на делото в размер на 480 лв. с ДДС.
Решението, в частта, в която съдът се е произнесъл по иска по чл.26 от
ЗЗД, подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок
от съобщението на осн. чл.280, ал.3, т.1 от ГПК. Решението, в частта, в която
съдът се е произнесъл по реда на чл.248 от ГПК, имащо характер на
определение, подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от съобщението на осн. чл.248, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6