№ 49
гр. Русе, 20.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на двадесет и четвърти
януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Татяна Черкезова
при участието на секретаря Ева Димитрова
като разгледа докладваното от Татяна Черкезова Гражданско дело №
20234500100320 по описа за 2023 година
Предявен е иск с правно основание чл.240 от ЗЗД, и акцесорен иск по чл.
86 от ЗЗД.
В исковата молба от М. К. К., чрез адв.Е. М., срещу П. В. И. се твърди, че
след постигане на съгласие помежду им ищцата предоставила на ответницата
в заем паричната сума 78 000 лева, за което на 30.01.2020г. последната
саморъчно написала и подписала документ, озаглавен „ Споразумение за
заем“. В документа, подписан от всяка от страните, било отразено, че П. В. И.
се задължава в срок от 3 години, считано от 01.01.2020г. до 01.01.2024г., да
върне дадената й от М. К. К. сума от 78 000 лева, по 26 000 лева годишно.
Тъй като ответницата не връщала съответни вноски от заетата сума,
съгласно договореното, на 27.03.2023г. ищцата отправила до нея нотариална
покана, връчена на 07.04.2023г., за връщане в 14-дневен срок на дължимата
сума.
Иска съдът да осъди ответницата да заплати сумата от 52 000 лева, ведно
със законната лихва върху тази сума от завеждането на иска до
окончателното изплащане, като тази сума представлява първа и втора вноски,
всяка по 26 000 лева, от общата дадена в заем сума от 78 000 лева.
Претендират се разноски по делото.
В депозирания отговор на исковата молба от П. В. И., чрез пълномощник
адв.В. В., се взема становище за допустимост, но неоснователност на
исковете. Твърди се, че не е вярно изложеното в исковата молба - че
ответницата е молила ищцата да й даде в заем сумата от 78 000 лева, както и
че на 30.01.2020г. ищцата е удостоверила получаването на тази парична сума
в документ, озаглавен Споразумение за заем. Твърди се, че документът е
изпълнен от ответницата, под диктовката на ищцата, както и че към момента
1
на съставяне на документа в края му не е имало изписани имена и не е бил
положен подпис от ищцата. Въведени са възражения, че споразумението е
нищожно, тъй като противоречи на закона, накърнява добрите нрави, има
невъзможен предмет, липсва съгласие, както и основание за сключването му,
поради което и не поражда права и задължения за посечените в него лица.
Твърди се, че между страните съществуват отношения, свързани с
участие че ищцата като вложител в чуждестранно небанково финансово
дружество - ,,ABA PLUS’’ Ltd , по сметка на което същата имала внесени над
300 000 евро и описаните в исковата молба и Споразумението финансови
отношения са свързани единствено с това дружество, и авоарите на ищцата в
него.
Ответницата иска съдът да отхвърли предявените искове и й присъди
разноските, сторени в производството.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за
установено от фактическа страна следното:
Между страните по делото е сключен договор за заем за сумата от 78 000
лева. Сумата е преведена от сметка на ищцата в ОББ АД по сметка на
ответницата в „ Първа инвестиционна банка“АД - на 4 пъти – на 18.10.2019г.,
28.10.2019г., 11.11.2019г. и 22.11.2019г., всеки превод в размер на 19 500
лева. На 30.01.2020г. ответницата П. И. саморъчно написала документ,
озаглавен „ Споразумение за заем“, в който било отразено, че е получила от
М. К. 78 000 лева, които се задължава да й върне в срок от 3 години, от
01.01.2020г. до 01.01.2024г. – по 26 000 лева на година. В края на документа
същата отново саморъчно написала двете си имена, срещу които се
подписала. Под тях в споразумението двете си имена и подпис положила М.
К..
До 27.03.2023г. ответницата не върнала съответна част от заетата сума /
съгласно уговореното в споразумението/ и на същата дата ищцата й
отправила нотариална покана, връчена на 07.04.2023г., за връщане в 14-
дневен срок на дължимата сума.
Това не било сторено и на 23.05.2023г. ищцата инициирала настоящото
производство с искане ответницата да бъде осъдена да й върне заетата сума,
ведно със законната лихва от депозирането на исковата молба.
Съдът приема за безспорно установена изложената фактическа
обстановка, доказваща се от приложените документи – за банков превод,
нотариална покана, споразумение за заем от 30.01.2020г., както и от
заявеното от ищцата и ответницата пред съда при изслушването им по реда на
чл. 176 от ГПК.
По отношение на документа, озаглавен Споразумение за заем, съдът
счита, че е истински и удостоверява както кои са страните по него, така и
заемното правоотношение. Направеното от процесуалния представител на
ответницата оспорване на документа е недоказано. Самата ответница заявява
пред съда, че саморъчно е написала документа и се е подписала. Доколкото е
налице признание на този факт, като явно неизгоден, е без значение дали М.
К. е написала името си и се е подписала по –късно, както твърди от адв.В.,
2
или е сторила това в присъствието на ответницата, тъй като законът не
въвежда изискване каква да е последователността при договора за наем –
между постигане на съгласие и реално предаване на заемната сума.
Анализът на установеното от фактическа страна налага следните правни
изводи :
Предявеният иск е с правно основание чл.240 от ЗЗД, и акцесорен по чл.
86 от ЗЗД.
Договорът за заем е реален - счита се реално сключен в момента, в който
се осъществят и двата елемента от фактическия му състав – постигането на
съгласие между страните и предаването реално на сумата - предмет на
договора, от заемодателя на заемателя.
Съдът намира за доказани по делото фактите, за които носи
доказателствена тежест ищцата- постигането на съгласие за сключването на
договор за заем, предаването на заемната сума, настъпването на падежа на
задължението на заемателя за връщане на претендираните две от три вноски
от цялата заета сума. Доказаното съществуване на заемно правоотношение
между страните и предаването на заетата сума са породили за ищцата правото
да търси връщането й, което тя е поискала с отправянето на нотариална
покана до заемателя.
Доколкото ищцата като страна, която търси изпълнение по договор за
заем, е установила по пътя на пълно и главно доказване както наличието на
съгласие за сделката с насрещната страна, така и предаване на обещаната
сума, ответницата следва да установи възраженията си срещу това вземане,
като последните могат да бъдат както абсолютни, касаещи формата и/или
съдържанието на изпълнителното основание, така и лични, свързани с
конкретните отношения длъжник- кредитор, каквито са например
твърденията, че задължението е погасено.
По делото не са ангажирани доказателства, в съответствие с указаната от
съда доказателствена тежест на ответницата, че относно възражението за
нищожност на споразумението - като противоречащо на закона, на добрите
нрави, невъзможен предмет, сключено при липса на съгласие и основание,
следва да докаже всеки от заявените пороци.
По отношение на формата и основанието, както бе посочено по-горе,
ответницата не е доказала възраженията си. Същата не отрече пред съда, че е
получила в заем от ищцата по сметката си в ПИБ АД сумата от 35 000 евро / с
равностойност 78 000 лева /, на траншове, както и че възнамерява да върне
сумата, ако й бъде „разблокирана „ сметката в компания, в която ги е
вложила. Не се доказва и споразумението да е подписано под натиск. Макар
първоначално П. И. да твърди, че ищцата я заплашила, че ако не й върне
парите, ще разпространи, че има връзка с мъж, след това изрично уточнява
пред съда, че не я е карала чрез принуда да подписва споразумението и че
идеята е била да има написан документ, удостоверяващ предаването на
сумата и уреждане връщането й на вноски. Ответницата не е доказала,въпреки
указанията на съда, и твърденията си в отговора на исковата молба, че между
страните съществуват отношения, касаещи членството им като вложители в
3
чуждестранно небанково финансово дружество, във връзка с които получила
парите от К.. Но дори и да е доказано това твърдение, само по себе си то не
обуславя извод, оборващ наличието на заемно правоотношение. Съгласно
разпоредбата на чл. 26 ал.2 изр.последно от ЗЗД, основанието на договора се
предполага до доказване на противното.
Разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД гарантира на страните правото свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави. Очевидно постигнатата
между страните по делото договореност не противоречи на закона, тъй като с
нея не се преследва забранена от закона цел, нито се нарушават/заобикалят
императивни разпоредби. Ако е налице накърняване на добрите нрави, то
договорът ще бъде нищожен на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД. Доказаното
заемно правоотношение между страните по делото не накърнява и добрите
нрави / неписани правила за поведение, установени от обществото,
кореспондиращи с минималния необходим морал / - както по начина на
сключване, така и със съдържанието си. Съставът на чл. 26 ал. 1 пр. 3 от
ЗЗД е бланкетен, т.е. при прилагането му следва да се конкретизира неписано
правило, което се нарушава, и да се прецени дали то се включва в тесния
обхват на понятието „добри нрави“ по смисъл на закона. Не е допустимо
общо позоваване на накърняването на добрите нрави без конкретизация,
както в настоящия случай, поради което и това възражение се явява
неоснователно.
Съгласно възприетото с ТР №3/2014г. ОСГК, ВКС, ако към момента на
постигне на съгласието предметът на сделката е фактически или правно
невъзможен, сделката е нищожна поради невъзможен предмет. Фактическата
невъзможност на предмета означава, че той не съществува в реалната
действителност при сключване на сделката и не може да възникне, както и
ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди
постигане на съгласието, т.е налице е начална невъзможност на предмета.
Правната невъзможност на предмета е налице когато за неговото възникване
или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка –
нормативно уредени забрани или ограничения за извършване на сделката.
Изложеното сочи, че в настоящия казус, с оглед конкретното заемно
правоотношение, не е налице невъзможен предмет както от фактическа, така
и от правна страна.
Съдът намира за доказано по делото, че ответницата е длъжник на
ищцата, по силата на сключения между тях договор за заем, че е настъпил
падежът на задължението, както е претендирано - за сумата от 52 000 лева / от
общата заета сума 78 000 лева/, и че се дължи лихва за забава, претендирана
от депозирането на исковата молба – 22.05.2023г., което обуславя
основателността на претенцията по чл. 240 от ЗЗД, и акцесорната по чл.86 от
ЗЗД.
С оглед уважаване на предявените искове, на основание чл. 78 ал. 1 от
ГПК, направените от ищцата разноски по делото в размер на 4 110 лева /
държавна такса – 2 080 лева и адвокатско възнаграждение - 2 030 лева,
съгласно приложения списък по чл. 80 от ГПК, са в тежест на ответницата.
4
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА П. В. И., ЕГН **********, от гр.Русе, пл.“*** ДА ПЛАТИ на
М. К. К., ЕГН **********, от гр.Русе, ул.“ *** съд.адрес – гр.Русе, ул.“*** –
адв.Е. М., по сметки : *** и ***, на основание чл. 240 от ЗЗД, и чл. 86 от ЗЗД,
сумата от 52 000 лева, представляваща първа и втора вноски от по 26 000
лева от общата сума 78 000 лева - предмет на договор за заем, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от депозирането на исковата
молба – 22.05.2023г., до окончателното изплащане, както и разноски в
производството в размер на 4 110 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Великотърновския апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Русе: _______________________
5