РЕШЕНИЕ
№ ................/05.08.2019 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито
съдебно заседание, проведено на седемнадесети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
при
участието на секретаря Ани Динкова,
като
разгледа докладваното от съдията
гражданско
дело № 16789 по описа на съда за
2018 г.,
за
да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени
от „Е.М.” ЕООД, ЕИК *, с адрес: ***-6, чрез
процесуалния му представител – адв. Росица Маврова, срещу К.Г.М., ЕГН **********, с адрес: ***, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от
ГПК вр. чл.
9, ал. 1 от ЗПК и чл. 99, ал. 1 от
ЗЗД, да бъде прието за установено
в отношенията между страните, че ответницата
дължи на ищеца следните суми: сумата 972,33 лв., представляваща
дължима главница по Договор за
потребителски кредит от 27.07.2012 г., сключен между „*” АД и К.Г.М., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 23.08.2018
г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата 447,58 лв. дължима
възнаградителна лихва за периода 27.07.2012 г. – 18.01.2016
г., които вземания са прехвърлени на ищеца съгласно сключен с * договор за продажба и прехвърляне на вземания от
18.01.2016 г., които суми са предмет на
Заповед № */24.08.2018 г., издадена
по ч. гр. д. № 12701/2018
г. по описа на ВРС.
В исковата си молба ищецът излага,
че в негова полза е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от
ГПК по ч.гр.д. № 12701/2018
г. по описа на ВРС, срещу която
е подадено възражение от страна на
длъжника в срока по чл. 414,
ал. 2 от
ГПК. Ето защо счита, че има правен
интерес от депозирането на настоящата искова молба за установяване
на претендираните вземания. Твърди, че на 27.07.2012 г. между „* (кредитор) и К.Г.М.
(кредитополучател)
е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който
дружеството е предоставило на ответницата потребителски кредит в размер на 990,00
лв. със
срок за връщане
от 60 месеца. С уточняваща молба от 29.05.2019 г. е посочено, че с чл.3, ал.1 от Договора първите дванадесет вноски са определени при
ГЛП от 13,200 % минус 1,20
%, всяка от които в размер от 24,52 лв., а последващите от 25,35 лв. са формирани при ГЛП плюс 0,800 %. Поддържа, че след отпускане на кредита
същият не е обслужван редовно. Твърди, че на
18.01.2016 г. е сключил договор
за продажба и прехвърляне на вземания с кредитора „*, по силата на
който е придобил вземанията по договора
за кредит от 27.07.2012 г. Посочва, че длъжникът е надлежно уведомен на 03.07.2018 г. за извършената цесия, както и че кредитът
е с настъпил редовен падеж. По изложените съображения
моли предявените искове да бъдат
уважени изцяло. Претендира присъждане на сторените
в заповедното и в исковото производство разноски.
В срока по чл. 131, ал.
1 от ГПК е постъпил
писмен отговор от ответницата К.Г.М., чрез процесуалния ѝ представител – адв. Ирина Ангелова.
Оспорва исковите претенции като недопустими и неоснователни.
Поддържа, че датата на съобщението
с указания до заявителя за предявяване
на установителен иск е поправена от 01.10.2018 г., на 04.10.2018
г., поради което исковата молба депозирана по пощата
на 02.11.2018 г. се явява просрочена. Недопустимост на настоящото производство
се твърди и поради липса на
надлежно индивидуализирани
в заявлението по чл. 410 от
ГПК вземания за главница и лихва и непосочване на падежа на отделните
анюитетни вноски, които в евентуалност се поддържат и като основания за отхвърляне на
предявените искове. Възразява да е надлежно уведомена
за извършената цесия, включително с исковата молба, с оглед липсата на
надлежно конкретизация на прехвърленото вземане както в приложеното уведомление, така и в исковата молба. Сочи, че цесионерът
не е редовно упълномощен от цедента с правата по чл. 99,
ал.4 от ЗЗД. Релевира
възражение за изтекла погасителна давност за част
от вноските за главница и лихва
по погасителен план, като сочи,
че първите са погасени с изтичането
на петгодишна, а вторите на тригодишна
давност считано пет, съответно три години, назад
от датата на предявяване на претенцията. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски
в заповедното и исковото производство.
В о.с.з. страните поддържат изразените позиции по
спора, чрез процесуалните си представители.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното от фактическа и правна страна:
Производството е с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, образувано по
искова молба за установяване на вземания, за които в полза на ищеца е издадена
заповед за изпълнение. Едномесечният срок за предявяване на иска е спазен.
От приложения по делото Договор за потребителски
кредит № */ 27.07.2012 г. се установява, че между „* (тогава „*“ АД) и ответницата К.Г.М. е възникнало валидно
облигационно отношение, по силата на което на последната е предоставена сумата от
990,00 лв. за пълно предсрочно погасяване на задълженията по Договор за
кредитна карта * (сключен между същите страни) срещу задължение за
връщането ѝ на 60 месечни вноски в рамките на утвърдения от страните
погасителен план (л. 9-11), при обща стойност на плащанията по кредита от
1511,17 лв. и ГПР от 20,43 %. Съгласно чл. 6 от договора крайният срок на
погасяване на дълга е 27.07.2017 г. В чл. 3, ал.1 е определен размерът на
дължимата възнаградителна лихва – ГЛП от 13,200 % - 1,200
% за първата година, а за всяка следваща ГЛП + 0,800 %.
От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза,
кредитирано като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните, се
установява, че заемната сума в размер на 990,00 лв. е усвоена по банкова сметка
*** ***ицата К.Г. *. Не се е твърдяло друго, а и от заключението на ССчЕ става ясно, че след усвояване на
кредита ответникът е погасил едва сумата от 42,32 лв., от които 17,62 лв. са отнесени за погасяване на главница, 19,68
лв. за договорна лихва и 5,00 лв. за такси. Следователно към крайния срок на
погасяване на дълга – 27.07.2017 г. ответницата е върнала на заемателя незначителна част от усвоената главница и
дължимата възнаградителна лихва, поради което всички
задължения за редовно падежирали към датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Уведомление за настъпване падежа на
отделните вноски кредиторът няма задължение да изпраща до длъжника, по арг. от чл. 84, ал. 1 от ЗЗД, тъй като с договора е
определен реда на погасяване и са фиксирани падежите на отделните анюитетни вноски. Така доколкото е настъпил крайния падеж
на задълженията по договора, а длъжникът не твърди и не доказва да е погасил
дълга, то следва извода, че претенцията за неиздължена главница и възнаградителна лихва са доказани по основание.
В заключение и вземайки предвид становището на вещото лице съдът приема, че
претенцията за главница по кредита е основателна за сумата от 972,33 лв., точно
колкото се претендира с исковата молба
По отношение на договорната лихва вещото лице, изготвило ССчЕ не е констатирало банката да е предприела едностранно
изменение на уговорения лихвен процент. От друга страна съдът констатира, че договореният
размер на възнаградителна лихва и годишния процент на
разходите така както са уговорени не влизат е противоречие с изискването за
добросъвестност при договарянето, като не нарушават и императивни разпоредби на
Закона за потребителския кредит. Ответникът също не е въвел доводи за нищожност
на договорната клауза, с която се определя размера на възнаградителната
лихва, поради което този въпрос не се нужда от детайлно обсъждане. По отношение
конкретния размер на дължимата договорна лихва, вещото лице е изчислило, че за
исковия период 27.07.2012 г. – 18.01.2016 г., отчитайки извършеното плащане, същата се равнява на
сумата от 351,54 лв.
В заключение следва да се приеме, че претенцията е основателна за сумата от
972,33 лв. и за сумата от 351,54 лв. – възнаградителна
лихва, като последният иск следва да се отхвърли до пълния предявен размер от
447,58 лв.
По възраженията срещу
действителността на цесията:
С Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания от 18.01.2016
г. (л.4-75) * е прехвърлило
на „*” ООД срещу уговорена цена общ портфейл вземания, в който видно от Приложение към
потвърждение за извършената цесия (л. 80) фигурира вземане по Договор за потребителски
кредит № */27.07.2012 г., сключен
с К.Г.М.. От текста
на приложението се установява, че
прехвърленото вземане е в достатъчна степен индивидуализирано, противно на
поддържаното от ответницата, чрез
посочване освен на номера на
договора, но така също и на
имената и ЕГН на длъжника, както и на размера на отделните компоненти на вземането, които изцяло съвпадат
с тези, за които на ищеца е издадена заповед за изпъление
по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 12701/2018 г. по описа на ВРС.
Възраженията относно ненадлежното съобщаване на цесията по реда на чл. 99,
ал. 3 от ЗЗД поради недостатъчна индивидуализираност
на вземането в полученото от ответницата уведомление също се преценяват като
неоснователни. Трайно е разбирането в съдебната практика, че целта на уведомяването по чл. 99
ал. 3 ЗЗД, е да позволи на длъжника да се позове на добросъвестно осъществено
от него изпълнение преди узнаването на цесията, а такива възражения изобщо не
се правят в настоящия процес (Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2352/2013 г., II т. о., ТК, Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. по
описа на ВКС, ІІ т. о.). След като ответницата не е релевирала
възржение за извършено погасяване преди датата на иницииране
на съдебния спор, следва настоящата искова молба да се зачете като уведомление
по реда на чл. 99, ал.3 от ЗЗД.
Наред с това цесионерът
е надлежно упълномощен да извърши съобщаване за цесията, видно от проследяване
на упълномощителните и преупълномощителните
сделки обективирани в чл. 5 от Рамковия договор
(л.44) и пълномощни от 05.03.2013 г. и 06.03.2013 г. (л. 82-83, л. 84). Отделно
от това ответницата не може да повдига спор относно представителната власт на
лицата, подписали уведомлението по чл. 99, ал.3 от ЗЗД от именото на цесионера. Доколкото между представляван и представител няма спор относно предмета и
обема на представителната власт, то насрещната страна по договора или трето
лице, не може да предизвиква такива спорове, като черпи права за себе си (в
този смисъл Решение №291/2.08.2011г. на ВКС по гр.д. № 959/2010, IV състав,
г.о.)
В заключение съдът
приема, че договорът за цесия обективира валидно
възникнала облигационна връзка между страните по него и предвид съобщаването на
цесията на длъжника, ищецът се явява материално легитимиран кредитор за
вземанията.
По възражението за давност:
По отношение на главницата приложима е петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Съгласно чл.114 ал.1 от ЗЗД давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. Задължението
поето от ответника е да внася анюитетните вноски за
погасяване на задълженията по договора за кредит и следователно давността тече
отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която
плащането е било дължимо по отношение на финансовата институция. Целта на
института на погасителната давност е да се отрече правото на принудително
изпълнение на кредитор, който в определен в закона период от време е пропуснал
да извърши активни действия за събиране на вземането си. След като кредиторът е
имал възможност да предяви вземанията си веднага след настъпване падежа на
съответната вноски и същият е бездействал в срока по чл. 110 от ЗЗД, вземанията
му по вноските с настъпил падеж повече от 5 години преди подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК следва да се считат за покрити с давност (в този смисул решение по гр.д. № 6629/2013г. ВКС, IV ГО, решение по т.д. № 1153/2014г. на ВКС, II ТО; решение №83/26.05.2017г. по търг. дело № 50394/2016 ГК; решение
№161/08.02.2016 г. по търг. дело №1153/2014, 2 -ро ТК;
Решение по възз.т.д № 1457/2018 г. по описа на ВОС).
При разсрочено плащане на отпуснатия кредит, всяка погасителна вноска става
изискуема с настъпване на съответния падеж, поради което и падежиралите
вноски преди 23.08.2013 г. (5 години преди датата на подаване на заявлението)
се явяват погасени по давност. Така видно от погасителния план размерът на
дължимата главница обхванат от възражението за давност възлиза на сумата от 153,71 лв. До този размер претенцията за главница се явява неоснователна
и следва да бъде отхвърлена и да се уважи за разликата до 972,33 лв. възлизаща на 818,62 лв.
По отношение на възнаградителната лихва
приложение следва да намери също петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, защото
по естеството си възнаградителната лихва представлява
цената, която заемополучателят плаща на
заемодателя за предоставените му парични средства, респ. тя се плаща независимо
от неизпълнението на главното задължение и се дължи и когато заетата сума е
върната от длъжника на падежа. И факта, че погасяването на възнаградителната
лихва е уговорено да става на определени вноски по приет от страните
погасителен план, не му придава характер на периодично вземане по смисъла на
чл. 111, б.“в“ от ЗЗД, за да се приеме, че следва да е приложима кратката
тригодишна давност/ така Решение № 540 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. №
110/2011г., IV ГО, ГК/. Ето защо, следва да се приеме, че възражението за
давност е основателно за част от вземането- вноските, чийто падеж е настъпил на
дата преди 24.08.2013 г. или за сумата от 110,53 лв. До този размер и за
периода 27.07.2012
г. г. до 23.08.2013 г.
претенцията е неоснователна, а следва да се уважи за сумата от 241,01 лв.
По разноските:
С оглед изхода от спора, на страните следва да се присъдят сторените по
делото разноски съобразно уважената, респективно отхвърлената и оттеглената част
от исковете, както и за заповедното производство. Ето защо, при уважен
материален интерес от 1059,63 лв. и общо признати разноски на ищеца за държавна
такса от 100,00 лв. (30,35 лв. в заповедното и 69,65 лв. в исковото
производство) и възнаграждение за вещо лице 250,00 лв., на страната следва да се
присъдят 244,47 лв. Съобразно отхвърлената и оттеглената част от исковете на адв.
Ангелова следва да се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.
2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА в размер на 146,58 лв.
определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 и ал.7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, Варненският районен съд
Р
Е Ш И :
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че К.Г.М., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Е.М.” *, ЕИК *, с адрес: ***, сумата от 818,62 лв.,
представляваща дължима главница по Договор
за потребителски кредит от 27.07.2012 г., сключен между „Юробанк България” АД и К.Г.М.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението в съда – 23.08.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 241,01 лв. дължима възнаградителна
лихва за периода 24.08.2013 г. – 18.01.2016 г., които вземания
са прехвърлени на ищеца съгласно
сключен с „* договор за продажба и прехвърляне на вземания от
18.01.2016 г., които суми са предмет на
Заповед № 6325/24.08.2018 г., издадена
по ч. гр. д. № 12701/2018
г. по описа на ВРС издадена по
реда на чл. 410 от ГПК, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр.
чл. 9, ал. 1 от
ЗПК и чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата над присъдената сума до пълния
претендиран размер от 972,33
лв. и иска за възнаградителна лихва за сумата от 110,53 лв., начислена за периода 27.07.2012 г. до 23.08.2013 г., като
неоснователни.
ОСЪЖДА
К.Г.М., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Е.М.” *, ЕИК *, с адрес: ***, сумата 244,47 лв., представляваща сторените в заповедното производство по ч. гр. д. № 12701/2018 г. по описа
на ВРС и в настоящото производство съдебно-деловодни разноски, на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА
„Е.М.” *, ЕИК *, с адрес: ***
да заплати на адв. Ирина Ангелова Стоянова, ЕГН **********, със служебен адрес: ***, офис 1, сумата 146,58 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за заповедното производство по ч. гр. д. № 12701/2018 г. по описа на
ВРС и настоящото исково,
на основание чл. 78, ал.
3
от ГПК вр.
чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване
пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: