Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 25.05.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Д въззивен състав, в
публичното заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря Екатерина Калоянова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр. дело № 10589 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С Решение № 539733 от 20.11.2018 г. по гр. д. № 64087/2017 г. по описа на СРС, ГО, 168 състав съдът е осъдил
на основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД П.И.П., ЕГН **********,
да заплати на "Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, сумата от 5 995,26 лева - главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода 01.08.2014
г. - 30.04.2016 г., и сумата 58,62 лева - главница за извършена услуга за
дялово разпределение за периода от м.06.2014 г. - м.04.2016 г., на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 869,14 лева- обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху стойността на незаплатената топлинна енергия за периода
от 15.09.2015 г. до 02.08.2017 г., ведно със законната лихва върху сумите от
датата на депозиране на исковата молба — 14.09.2017 г. до окончателното
изплащане на задълженията, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 758,38
лева - разноски по делото като е отхвърлил иска с правно основание чл. 79 ЗЗД,
ал. 1 вр. с чл. 149 ЗЕ за разликата от 5 995,26 лв. до пълния предявен размер
от 8 432,69 като погасен по давност и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата от 869,14 лева до пълния предявен размер от 1 540,42 лева
като неоснователен.
Недоволен от решението в отхвърлителната част е
останал ищецът „Т.С.” ЕАД, който в срока по
чл. 259, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника си юрк. Р.С.го обжалва с оплаквания за
неправилност и постановяването му в нарушение на материалния закон.
По-конкретно поддържа, че сумите не са погасени по давност, тъй като съдът не е
взел предвид, че сумите по Обща фактура № **********/31.07.2014 г. стават
изискуеми на 15.08.2014 г., поради което и към датата на депозиране на исковата
молба давността е била прекъсната. Искането му към въззивната инстанция е да
отмени решението на СРС в частта, в която исковете при квалификацията на чл.
79, ал. 1 вр. чл. 149 ЗЕ от ЗЗД са отхвърлени и да уважи претенциите до пълния заявен размер. Претендира
разноски.
Въззивна жалба срещу решението в
уважителната му част е подадена и от ответницата в първоинстанционното
производство П.П., която го обжалва при твърдения, че решението в тази му част
е неправилно и е постановено в противоречие с материалния закон и при наличие
на съществени процесуални нарушения. По-конкретно поддържа, че ищецът не е
установил, че е налице основание за начислява ТЕ на база служебен отчет. На
следващо място заявява, че сумите са определени правилно, доколкото съда е
кредитирал заключението на СТЕ, което е било оспорено. На последно място
твърди, че решението е недопустимо в частта, с която съдът се е произнесъл по
претенцията за обезщетение за забава, тъй като с протоколно определение от
22.10.2018 г. исковата молба е била върната в тази й част на основание чл. 129,
ал. 3 ГПК. Искането към съда е да отмени решението в обжалвана част и да
отхвърли исковете изцяло. Претендира
сторените в производството разноски.
Третото лице - помагач на ищеца „П.С.“ ООД не взема становище по
въззивните жалби и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010
г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията
по чл. 269 от ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е осъдителен при
правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, за осъждане на ответницата за суми,
начислени й като стойност на получена и разходвана от нея топлинна енергия на
процесния адрес.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в исковата молба.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главните
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период въззивникът подава в нея
топлоенергия за битови нужди. По делото не е било спорно между страните, а и от
събраните по делото писмени доказателства се установява, че собственици на
процесния имот са били С.И.С.и И.С.С.и след тяхната смърт единствената им
наследница /ответницата/ е станала съсобственик на същия по закон. Предвид
горното съдът приема, че между страните за процесния период е съществувало
облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия. Договорът
касае доставка на топлинна енергия до обект апартамент № 20, находящ се в гр.
София, бул. „*******с аб. № 205109.
Следователно анализът на събраните по делото
доказателства обосновава извода, че ответницата притежава качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.),
който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е
физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна
енергия. Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42
(отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от
приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за
битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право
на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр
на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла,
който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр
на вещно право на ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията,
дадена в чл.
153, ал. 1 ЗЕ. Тази
разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на
използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега
под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в
режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето,
притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост, от една страна, и
помагача на ищеца, от друга, има действие и по отношение на ответницата. Видно
от приложения по делото протокол от общото събрание на етажните собственици,
същият е подписан от наследодателят на въззивницата П.. Ето защо ответницата в
първоинстанционното производство е ползвател на топлинна енергия и се намира в
облигационно правоотношение с доставчика, по силата на което е задължена към
ищеца да заплаща цената на доставената ТЕ.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответницата по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ,
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответницата. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на осъдителните искове).
Решението е обосновано и правилно и в частта, в която
районният съд приема за доказан размера на задължението за цена на
топлинна енергия в размер на 5 995,26 лева и за периода от
месец август 2014 г. до месец април 2016 г.
Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства, включително чрез
заключенията на съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи.
От
заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд СТЕ, която съдът
кредитира като обективна и компетентна, се установява, че сумите за топлинна
енергия за имота на ответницата са начислени в съответствие с действащата към
съответния период нормативна уредба.
От
заключението на вещото лице по СТЕ се
установява, че ищецът ежемесечно е отчислявал за своя сметка технологични
разходи на топлинна енергия в абонатната станция. Вещото лице е констатирал, че
през исковия период ответницата е ползвала топлинна енергия за отопление на
имот, за сградна инсталация и за доставка на БГВ. ТЕ за отопление е била
начислявана на базата на „служебен отчет“ на показанията на 4 броя ИРРО,
монтирани на 3 броя радиатори и 1 брой лира в банята в имота. Вещото лице е
заявило, че при неосигурен достъп, какъвто е бил процесният случай, консумацията
се изчислява на базата на „служебен отчет“. Уточнява още, че с оглед
спецификата на конкретния вид ИРРО - изпарителни, при неосигурен достъп за
следващия отоплителен сезон ампулата с изпарителя не се подменя и потребената
топлинна енергия също се начислява на база максимална мощност, поради което за
трите отоплителни сезона определянето на потребената топлинна енергия за
процесния топлоснабден имот е на база максимален отчет. Сумите за топла вода за
периода м.05.2013 г. до м.04.2016 г. са определяни на база брой потребители - 3
лица, поради липса на технически изправен и узаконен водомер за топла вода, при
нормативно определен разход за денонощие в размер на 140 л. на брой потребител.
Сумите за топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, са изчислени в
съответствие с разпоредбите на Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. и Методиката
към нея на база пълния отопляемия обем на жилището - 150 куб.м. към пълния
отопляем обем на сградата - етажна собственост - 4476 куб.м. Вещото лице
посочва още, че топломерът в АС е преминавал метрологична проверка през
процесния период, съобразно изискванията на Закона за измерванията и Заповедите
на ДАМТН. От заключението се установява, че стойността на потребената топлинна
енергия за процесния период е в размер на 8 348,39 лева.
Съгласно
заключението на вещото лице по изготвената и приета по делото съдебно - счетоводна експертиза, която
съдът кредитира като обективна и компетентна, се установява, че за процесния
период са изготвени 3 бр. изравнителни сметки, като със сумите за
възстановяване не са били прихванати стари задължения на абоната. Вещото лице е
констатирало, че стойността на реално консумираната топлинна енергия за периода
м.05.2013 г. - м.04.2016 г. е в размер на 8 432,69 лева. Установява се още
и че ответницата не е извършила плащане на дължимата главница за ползвана
топлинна енергия.
Решението
е постановено при съобразяване с направеното правопогасяващо възражение на
ответницата, че част от вземанията по които ищецът претендира да е кредитор са
погасени по давност, поради което исковете при квалификацията на чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ за разликата над 5 995,26 лв. до сумата от 8 432,69
лв. и за периода от м.05.2013 г. до м.07.2014 г. правилно са били отхвърлени
като погасени по давност.
Правилно първоинстанционният съд е отхвърлил иска за главница за
периода м.05.2013 г. – м.07.2014 г. , тъй като падежът за това вземане е
настъпил повече от три години преди датата на предявяване на иска (14.09.2017 г.).
Следва да се отбележи, че
посоченото от въззивника основание на претенциите, а именно - посочване на
дължимата сума в общи фактури и по-конкретно по фактура **********/31.07.2014
г. не променя падежа на общото задължение и същото не се дължи от датата на
издаване на общата фактура, респ. от изтичане на 30-дневен срок от
публикуването й (чл. 33, ал. 2 от ОУ). Това е така, тъй като съгласно чл. 32,
ал. 2 от Общите условия от 2014 г. тази обща фактура обективира месечните
задължения за целия отчетен период, след отчитане на средствата за дялово разпределение
и изготвяне на изравнителните сметки, т.е. при съобразяване на резултата от
изравнителните сметки и добавяне на сумите за доплащане от потребителя, респ.
изваждане на сумите за връщане на потребителя. От изложеното следва, че падежът
на месечните задължения за стойност на потребена топлинна енергия остава
същият, посочен в нормата на чл. 33, ал. 1 ОУ (в 30-дневен срок от датата на
публикуването им), като въз основа на
общата фактура, отчитаща резултата от изравнителната сметка, единствено би
могло да възникне ново вземане за ищеца само за сумата, надхвърляща общия сбор
на фактурираните през целия период задължения (в случай на резултат за
доплащане от потребителя), или ново вземане за потребителя за сумата за връщане,
в случай че фактурираното количество топлинна енергия през целия отчетен период
надхвърля реално потребеното, установено след отчет на уредите за дялово
разпределение.
По отношение на претенциите
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира следното:
Основателността на иска за
мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му.
Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Съгласно Общите условия,
действали за процесния период купувачът е длъжен да заплаща месечната сума за
топлинна енергия в тридесетдневен срок след изтичане на периода, за който се
отнася. При забава в плащането потребителят дължи обезщетение в размер на
законната лихва. Поради това ответникът дължи обезщетение за забава плащането
на главницата за потребена енергия за периода 15.09.2015 г. -02.08.2017 г. в
размер на 869,14 лв.
Неоснователно е възражението
на въззивницата, че решението е недопустимо в частта, с която съдът се е
произнесъл по претенцията за обезщетение за забава, тъй като с протоколно
определение от 22.10.2018 г. исковата молба е била върната в тази й част на
основание чл. 129, ал. 3 ГПК. С протоколното си определение от 22.10.2018 г.
СРС, 168 с-в е върнал исковата молба в частта, с която се претендира
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за предоставената услуга дялово
разпределение, а не за обезщетение за забава в размер на законната
лихва въобще.
Поради изложеното,
настоящият съдебен състав споделя извода на СРС, че размерът на дължимата сума
е 5 995,26 лева, представляваща стойността на незаплатената топлинна
енергия, ползвана за периода м.08.2014 г. -м.04.2016 г., обезщетение за забава
плащането на главницата за потребена енергия за периода 15.09.2015 г. - 02.08.2017
г. в размер на 869,14 лв.; 58,62 лева - дължима цена за предоставена услуга
за дялово разпределение за периода м.06.2014 г. - м.04.2016 г., ведно със
законната лихва върху горните главници от датата на подаване на исковата молба
- 14.09.2017 г. до окончателното плащане.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му
части.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 539733
от 20.11.2018 г. по гр.д. № 64087/2017 г. по описа на СРС, ГО, 168 състав, вкл. в частта за разноските.
Решението
е постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца „П.С.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.