Р
Е Ш Е Н И Е
№
……../……….11.2019 год., гр. Варна
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският окръжен съд, гражданско
отделение, четвърти състав, в открито съдебно заседание на двадесет и осми
октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВЕЛИНА СЪБЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОНСТАНТИН ИВАНОВ
ФИЛИП РАДИНОВ – Мл. съдия
при
участието на секретаря П. ПЕТРОВА, разгледа докладваното от съдията К. Иванов в.
гр. дело № 1316 по описа на съда за 2019 година и за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета от ГПК.
Образувано е по две въззивни жалби, както следва:
І. Въззивна жалба, подадена от Ж.С.Д. *** чрез процесуален представител,
срещу Решение № 1346/01.04.2019 год., постановено по гр. дело № 10722/2018 год.
на РС-Варна, в частта му, с която е прието за установено по предявения от Д.Г.К., ЕГН **********,***
срещу Ж.С.Д., ЕГН **********,*** по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК иск с
правно осн. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, че Ж.С.Д., ЕГН **********,*** дължи Д.Г.К.,
ЕГН **********,*** сумата от 175 лева, представляваща
предадена по договор за наем от 14.01.2018г. на апартамент, находящ се в гр. В., ул.“Я.Х.“ № ** * сума, подлежаща на връщане, поради
липса на нарушения на договорната връзка от страна на наемателя, на осн. чл. 21
от договора, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението
по чл. 410 ГПК – 13.02.2018г. до окончателното изплащане на задължението, за
която сума е издадена заповед № 1093/15.02.2018г. за изпълнение на парично
задължение в производството по ч.гр.д. № 2151/2018г. на Районен съд – Варна;
ІІ.
Насрещна въззивна жалба, подадена от Д.Г.К. от гр. Варна, срещу горното решение
в частите, с които:
1) е
отхвърлен предявения от Д.Г.К., ЕГН **********,***
срещу Ж.С.Д., ЕГН **********,*** по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК иск с
правно осн. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за за приемане за установено в
отношенията между страните, че ответникът Ж.С.Д. дължи на ищеца Д.Г.К. сумата
от 175 лева, представляваща дадена на отпаднало основание сума,
съставляваща наемно възнаграждение за времето от 28.01.2018г.
до 14.02.2018г. по прекратен договор за наем от 14.01.2018г. на обект,
представляващ апартамент, находящ се в гр. Варна, ул.“Я.Х.“ № ***, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК –
13.02.2018г. до окончателното и́ изплащане, за която сума е издадена
заповед № 1093/15.02.2018г. за изпълнение на парично задължение в производството
по ч.гр. дело № 2151/2018г. на Районен съд – Варна;
2) е
отхвърлен предявения от Д.Г.К., ЕГН **********,***
срещу Ж.С.Д., ЕГН **********,*** по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК иск с
правно осн. чл. 92 ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните,
че ответникът Ж.С.Д. дължи на ищеца Д.Г.К. сумата от 350 лева, представляваща
неустойка за неизпълнение на договорни задължения в размер на месечната наемна
цена по прекратен договор за наем от 14.01.2018г. на обект, представляващ
апартамент, находящ се в гр. Варна, ул.“Я.Х.“ № ***, дължима на осн. чл. 24 вр.
чл. 23 от договора, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК – 13.02.2018г. до окончателното и́ изплащане, за
която сума е издадена заповед № 1093/15.02.2018г. за изпълнение на парично
задължение в производството по ч.гр.д. № 2151/2018г. на Районен съд – Варна.
В жалбата на Ж.С.Д. (ответник по исковете) са наведени оплаквания, че
решението в атакуваната от него част е неправилно и незаконосъобразно,
постановено е в нарушение на материалния закон и при допуснати нарушения на
процесуалните правила, изразяващи се в неправилна преценка и анализ на
събраните по делото доказателства, в реизултат на което решението е и
необосновано. Неправилно е прието, че при сключване на договора е била платена
сума от 175 лева и че договорът е прекратен по взаимно съгласие; неправилно и
неясно е определен характера на депозита от 350 лева – дали е гаранционно
обезпечителен или е с обезщетителна и гаранционна функция. По делото не са
ангажирани доказателства, установяващи, че към момента на прекратяване на
действието на договора наемателят (ищец) е бил изправен, което да обуслови и
извод че депозитът подлежи на връщане или че не следва задържане на депозита
като гаранционно обезпечителен, като било възможно прихващане между дължимия
наем и разходи и предоставения депозит.
Отправено е искане за отмяна на решението в обжалваната от ответника
част и за постановяване на друго, с което искът да се отхвърли.
В писмен отговор (съдържащ се в насрещната въззивна жалба) ищецът Д.К.
оспорва жалбата на ответника, счита, решението в обжалваната от Ж.Д. част за
правилно и настоява да бъде потвъредно в тази част. Претендира разноски.
В насрещната си въззивна жалба ищецът Д.К. навежда оплаквания, че решението
в атакуваните от него части е неправилно и незаконосъобразно. Оспорен е изводът
на съда, че по делото не било установено плащане от ищеца към ответника на уговорената
наемна цена от 350 лева, като не е съобразено обстоятелството, че от договора за
наем е видно, че при сключването му наемателят (ищец) е заплатил на наемодателя
(ответник) и договорената месечна наемна цена от 350 лева. Този извод се
налагал от тълкуването на договора по правилата на чл. 20 ЗЗД. Според ищеца след
като с договора за наем страните са се съгласили, че наемната цена от 350 лева
на месец ще се дължи от 10 – то до 15-то число на всеки следващ месец, а самият
договор е сключен на 14.01.2018 год. (т. е., на 14-то число), то логично
следвал и извода, че още с подписването на договора за наем сумата от 350 лева е
била предадена на наемодателя.
Неправилно и в разрез със събраните доказателства е прието също, че
договорът за наем бил прекратен по взаимно съгласие на страните, като не е
съобразено, че ищецът е бил принуден от ответника да освободи незабавно
жилището, в нарушение на предвиденото в договора за едномесечно предизвестие за
прекратяването му.
Отправено е искане за отмяна на решението в атакуваните от ищеца части и
за постановяване на друго, с което исковете му по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и по чл. 92 ЗЗД да бъдат уважени.
В писмен
отговор насрещната страна (ответник по исковете) счита жалбата на ищеца за
неоснователна и настоява решението в обжалваните от ищеца части да бъде
потвърдено.
В съдебно заседание страните не се явяват,
не изпращат представители и не изразяват становище.
Съдът съобрази следното:
Производството пред РС-Варна е образувано по предявени от Д.Г.К. *** срещу Ж.С.Д. *** по
реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, ЗЗД, чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за приемане
за установено в отношенията между страните, че ответникът Ж.С.Д. *** дължи на
ищеца Д.Г.К. *** следните суми: 1) сумата от 175 лева, на осн. чл. 79, ал. 1,
предл. първо ЗЗД, представляваща
предадена по договор за наем от 14.01.2018г. на апартамент, находящ се в гр. В.,
ул.“Я.Х.“ № *** сума, подлежаща на връщане, поради липса на нарушения на
договорната връзка от страна на наемателя, на основание чл. 21 от договора за
наем, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горната
сума, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда –
13.02.2018 год. до окончателното и́ изплащане; 2) сумата от 175 лева, на осн. чл. 55, ал. 1 ЗЗД, представляваща
дадена на отпаднало основание сума, съставляваща наемно възнаграждение за
времето от 28.01.2018 год. до 14.02.2018 год. по
прекратен договор за наем от 14.01.2018 г. на обект, представляващ апартамент,
находящ се в гр. В., ул.“Я.Х.“ № ***, ведно с ведно с обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху горната сума, считано от датата на депозиране
на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 13.02.2018 год. до окончателното и́
изплащане; 3) сумата от 350
лева, на основание чл. 92 ЗЗД, представляваща неустойка за неизпълнение на
договорни задължения в размер на месечната наемна цена по прекратен договор за
наем от 14.01.2018г. на обект, представляващ апартамент, находящ се в гр. В.,
ул.“Я.Х.“ № ***, дължима на осн. чл. 24, вр. чл. 23 от договора за наем, ведно
с ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горната сума,
считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда –
13.02.2018 год. до окончателното и́ изплащане, за които суми в полза на
ищеца Д.Г.К. *** е издадена
заповед № 1093/15.02.2018г. за изпълнение на парично задължение в
производството по ч. гр. дело № 2151/2018 год. на Районен съд – Варна.
В
исковата си молба ищецът Д.Г.К. е навел следните
твърдения: На 14.01.2018 год. сключил с ответника
договор за наем, по силата на който ответникът (наемодател) Ж.Д. се задължил да
предаде на ищеца (наемател) Д.К. за временно и възмездно ползване недвижим
имот, представляващ апартамент, находящ се в гр. В., ул. “Я.Х.“ № *** за срок
от 12 месеца срещу възнаграждение в размер на 350 лева месечно. При сключване
на договора страните по него са уговорили, че наемателят Д.К. ще заплати на
наемодателя сумата от 350 лева, представляваща дължимия наем за периода от
14.01.2018 год. до 14.02.2018 год., както и сума в размер на един месечен наем от
350 лева (наречена в договора „кауцион“) обезпечаваща точното изпълнение по
договора за наем от страна на наемателя и която сума наемодателят се задължил да
върне на наемателя при прекратяване на договора, при условие че липсват нарушения
на облигационната връзка от страна на наемателя. Уговорено е още, че
прекратяването на облигационното отношение следва да се извърши с едномесечно
предизвестие, като в чл. 24 от договора са предвидили, че при неспазване на
задължението за едномесечно предизвествие за прекратяване на договора
неизправната страна дължи на другата страна неустойка в размер на едим месечен
наем от 350 лева.
Ищецът твърди,
че в деня на сключване на договора за наем е получил държането на имота и е
заплатил на наемодателя сумата от 350 лева – месечния наем за периода от
14.01.2018 год. до 14.02.2018 год., както и сумата от 175 лева – половината от
уговорения „кауцион“.
На 22.01.2018
год. наемодателят Ж.Д. е прекратил договора за наем с устно изявление и настоял
Д.К. да освободи незабавно имота, което същият сторил на 27.01.2018 год.
предавайки му ключовете за апартамента. Ищецът твърди, че е изправна страна по
договора за наем, при получаване държането на имота на 14.01.2018 год. е
заплатил на наемодателя както наемната цена, така и половината от уговорения
„кауцион“.
След
като договорът за наем е прекратен преди изтичане на срока за който ищецът е
заплатил наем, то наемодателят следва да върне на наемателя половината от
платения наем за периода, през който наемателят не е използвал наетия обект.
Ответникът дължи и връщане на сумата от 175 лева на ищеца („кауцион“,
заплатен от ищеца на ответника при сключване на договора), обезпечаваща точното
изпълнение на поетите задължения от страна на наемателя, съобразно уговореното
в чл. 21, тъй като наемателят Д. К. не е извършил никакви нарушения по чл. 19
от договора.
Наред с
това ответникът дължи и неустойка в размер на един месечен наем, съгласно чл.
24 от договора, за неизпълнение на задължението му по чл. 23, б. „б“ за едномесечно
предизвестие за прекратяване на договора.
Въз
основа на заявление от 13.02.2018 год. в полза
на ищеца е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 2151/2018 год. по описа на РС-Варна. Заповедта за
изпълнение е връчена на длъжника (ответник) при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК,
което обуславя и правния интерес на ищеца от
предявяване на исковете му за установяване
на вземанията му към ответника.
В писмен
отговор, подаден в срока по чл. 131 ГПК, ответникът Ж.Д., чрез назначения му от
съда съгласно чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, оспорва предявените искове
по основание и размер.
Твърди
се, че наемателят – ищец не е изправна страна по договора, тъй като не е платил
нито наемното възнаграждение, нито т. нар. “кауцион“, съответно не е върнал на
наемодателя държането на имота на 27.01.2018 год. след прекратяване на договора
за наем. Счита исковете за неосноватнелни и настоява за отхвърлянето им.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата и
доводите на страните, прие за установено следното от фактическа страна:
Не е
спорно, а това се установява и от представения договор за наем, че на 14.01.2018
г. страните са сключили договор за наем, по силата на който ответникът Ж.Д., в
качеството на наемодател, е поел задължение да предостави на ищеца Д.К. за
временно и възмездно ползване за срок от 12 месеца недвижим имот, представляващ
апартамент, находящ се в гр. В., ул. ”Я.Х.” № *** срещу наемно възнаграждение в
размер на 350 лева месечно, платимо от 10 – то до 15 – то число на текущия
месец за всеки следващ наемен месец – чл. 1, чл. 5, чл. 7 и чл. 22 от договора.
Ищецът
признава, е получил държането върху имота в деня на сключване на договора за
наем – 14.01.2018 год.
В чл.
18, раздел V „Специални разпоредби” от договора за наем е посочено, че
при подписването на настоящия договор, наемателят предава на наемодателя сума в
размер на 350 лева (175 лева на 14.01.2018 год. и 175 лева – със следващ наем),
която да служи за обезпечение в случай на извършване на посочените по-долу
нарушения от страна на наемателя, която сума ще остане у наемодателя през целия
период на действие на договора, наричана по-долу „кауцион”. В чл. 19 и чл. 20
от договора страните са предвидили случаите, при които наемодателят може да
задържи „кауциона“, като според чл. 19, б. „в“ от договора наемодателят може да
задържи „кауциона“ в случай, че наемателят не плати в срок един или повече
месечни наема (освен в случаите, когато това е договорено между страните с
Анекс към договора).
От
анализа на съдържанието на договорната клауза на чл. 18 от договора е видно, че
същата съдържа и удостоверително изявление на наемодателя, че при сключване на
договора на дата 14.01.2018 год. наемателят му е предал сумата от 175 лева –
половината от уговорения „кауцион“ в общ размер на 350 лева, обезпечаващ
изпълнението на задълженията на наемателя, визирани в чл. 19 и чл. 20 от
договора.
В чл. 21
страните са предвидили, че наемодателят ще върне на наемателя пълния размер на
т. нар. „кауцион” в деня на връщане на имота, в случай, че не е налице някое от
нарушенията, предвидени в чл. 19 и чл. 20
от договора.
В чл. 23
от договора, страните са предвидили основанията за прекратяването му: а) с
изтичане на уговорения срок; б) с предоставянето на едномесечно предизвестие за
прекратяване от едната страна до другата; в) с предоставянето на едноседмично
предизвестие за прекратяване от наемодателя към наемателя в случай на неплащане
в срок на наема или неспазване на хигиенните правила, вътрешния ред на сградата
или добрите нрави или правилата за безопасност. В чл. 24 от договора страните
са се съгласили, че в случай, че срокът на едномесечното предизвестие не бъде
спазен и договорът бъде прекратен, неизправната страна дължи на другата страна
обезщетение в размер на сумата, която се равнява на един месечен наем.
От
показанията на свидетеля Д. Игнатов, се установява следното: В средата на месец
януари 2018 год. ищецът излязъл „на квартира“, нанесъл се да живее в процесния
апартамент, предоставен му срещу наем от ответника Ж.Д.. В този апартамент ищецът
прекарал около половин месец. Дни след като ищецът се пренесъл в апартамента,
ответникът му се обадил по телефона и му заявил „с остър тон“ незабавно, „по
най-бързия начин“ да освободи жилището. Ищецът не бил съгласен, но ответникът
настоявал жилището да бъде освободено. Ищецът поискал няколко дни за да си
намери друга квартира, попитал и за парите, а ответникът му отвърнал, че ще му
„върне тези 350 лева“, когато получи ключовете от апартамента. На 27.01.2018
год. ищецът освободил апартамента и предал на ответника ключовете. При
предаване на апартамента ответникът не е имал никакви забележки; заявил на
ищеца, че в момента нямал пари и ще му ги върне до ден-два.
С оглед
така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:
І. По
иска по чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД за дължимост на сумата от 175 лева, представляваща предадена по договора за наем
от 14.01.2018г. на апартамент, находящ се в гр. В., ул.“Я.Х.“ № *** сума,
подлежаща на връщане, съгласно чл. 21 от договора за наем, поради липса на
нарушения на договорната връзка от страна на наемателя, съдът намира следното:
Установено е по делото, че при сключване на
договора за наем на дата 14.01.2018 год. ищецът е заплатил 175 лева – половината
от уговорения в чл. 18 от договора „кауцион“, представляващ парична сума, която
да служи за обезпечение на наемодателя в случай, че наемателят не изпълни
задълженията си по договора, предвидени в чл. 19 и чл. 20 от същия и която сума
наемодателят се е задължил да върне на наемателя при прекратяване на договора
при условие, че не е налице неизпълнение от страна на наемателя на задълженията
му по чл. 19 и чл. 20 от договора.
Установено е също, че наемодателят е предал на наемателя държането върху
вещта при сключването на договора на 14.01.2018 год., както и че договорът е прекратен на дата
27.01.2018 год.
Договорът
за наем е каузален, същият е сключен с постигането на съгласие между страните
относно съществените негови елементи – вещта и цената, с което фактическият
състав на договора е завършен. Предоставянето на вещта от наемодателя на
наемателя за позлване, както и заплащането от наемателя на уговорената наемна
цена за ползването и́ са договорни задължения, произтичащи от вече
сключения договор.
По
делото няма доказателства, от които да се установи, че наемателят е платил на
наемодателя уговорената месечна наемна цена в деня на сключването на договора
за наем на 14.01.2018 год. или на следващия ден, съгласно клаузата на чл. 7 от
договора, или през някой от следващите дни до прекратяването на договора.
От
клаузите на чл. 5 и чл. 7 от договора не
може да се направи извод, че наемателят е платил уговорената наемна цена. С
тези клаузи страните са уговорили размера на наема и сроковете за заплащането
му от наемателя на наемодателя. Договорът за наем не съдържа удостоверително
изявление на наемодателя, че уговорената месечна наемна цена, която наемателят
се е задължил да заплаща, му е заплатена от наемателя. По делото няма писмени
доказателства, установяващи този факт. С оглед забраната, установена в чл. 164,
ал. 1, т. 4 от ГПК, е недопустимо със свидетелски показания да се установява
факта на плащането на уговорената месечна наемна цена, която наемателят се е
задължил да заплаща.
При това
положение се налага извода, че ответникът не дължи на ищеца връщане на
получената сума от 175 лева – уговорен в чл. 18 от договора за наем „кауцион“,
тъй като ищецът не установи, че е изпълнил задължението си по договора да
заплати на наемодателя уговорената наемна цена, при което е налице предвиденото
в чл. 19, б. „в“ от договора за наем условие наемодателят да задържи „кауциона“.
По
изложените съображения първият обективно съединен иск – за дължимост на сумата
от 175 лева, на основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, е неоснователен и
подлежи на отхвърляне.
Първоинстанционното решение в тази част е неправилно, следва да бъде
отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде отхвърлен.
ІІ. По
иска за дължимост на сумата от 175
лева, на осн. чл. 55, ал. 1 ЗЗД, представляваща дадена на отпаднало
основание сума, съставляваща наемно възнаграждение за времето от 28.01.2018 год. до 14.02.2018 год. по прекратения
договор за наем от 14.01.2018 г., съдът намира следното:
По
съображенията, изложени по – горе този иск също е неоснователен, тъй като по
делото няма ангажирани доказателства, които да установяват, че ищеца – наемател
е заплатил на ответника – наемодател уговорения месечен наем или част от
него.
Доводите, наведени във въззивната
жалба на ищеца Д.К., че от договора
за наем се установявало, че при сключването му наемателят (ищец) е заплатил на
наемодателя (ответник) и договорената месечна наемна цена от 350 лева и този
извод се налагал от тълкуването на клаузите на договора по правилата на чл. 20 ЗЗД, според които след като с договора за наем страните са се съгласили, че
наемната цена от 350 лева на месец ще се дължи от 10 – то до 15-то число на
всеки следващ месец, а самият договор бил сключен на 14.01.2018 год. (т. е., на
14-то число), то логично следвал и извода, че още с подписването на договора за
наем сумата от 350 лева е била предадена на наемодателя, съдът намира за
неоснователни. Договорът за наем е
каузален, същият е сключен с постигането на съгласие между страните относно
съществените негови елементи – вещта и цената, с което фактическият състав на
договора е завършен. Предоставянето на вещта от наемодателя на наемателя за
позлване, както и заплащането от наемателя на уговорената наемна цена за
ползването и́ са договорни задължения, произтичащи от вече сключения
договор.
Заплащането на наемната цена е положителен
юридически факт, който следва да бъде доказан от ищеца при условията на пълно
доказване. Извод за осъществяването на този факт не може да бъде изведен от
тълкуването на договора, доколкото тълкуването на договора е дейност по
изясняване на действителната обща вола на страните, т. е., за какво страните са
се съгласили, сключвайки определен договор. Както се посочи по – горе,
договорът не съдържа удостоверително изявление на наемодателя, че при сключването
му наемателят е заплатил уговорената месечна наемна цена, липсват други писмени
доказателства за установяване на този факт.
От изложеното се налага извода, че сумата от 175 лева,
представляваща дадена на отпаднало основание сума,
съставляваща наемно възнаграждение за времето от 28.01.2018
год. до 14.02.2018 год. по прекратения договор за наем от 14.01.2018 г.,
е недължима, тъй като не е установено ищецът да е заплатил наемно
възнаграждение на ответника по сключения договор за наем.
Първоинстанционното решение в тази част е
правилно и следва да бъде потвърдено.
ІІІ. По
иска за дължимост на сумата от 350
лева, на основание чл. 92 ЗЗД, представляваща неустойка за неизпълнение на
договорни задължения в размер на месечната наемна цена по прекратен договор за
наем от 14.01.2018г. на обект, представляващ апартамент, находящ се в гр. В.,
ул.“Я.Х.“ № ***, дължима на осн. чл. 24, вр. чл. 23 от договора за наем, съдът
намира следното:
Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Фактическият
състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане
на неустойка за неизпълнение на договор,
включва следните елементи: наличие на валидно договорно
задължение; неизпълнение на задължението; уговорена неустойка. Неустойка се
дължи само ако е налице онази форма на неизпълнение, за която е била уговорена. Съглашението за неустойка е акцесорно, т. е.,
предпоставя съществуването на друго, главно задължение. Ако главното задължение
е недействително, недействителна е и уговорката за неустойка.
Установено е по делото, че сключеният между страните на 14.01.2018 год.
договор за наем е бил за срок от 12 месеца.
От анализа
на клаузите на чл. 23 от договора за наем следва извода, че в чл. 23, б. „б“
страните са предвидили възможност за прекратяване на договора и преди изтичането
на уговорения срок, а именно: с отправянето на едномесечно предизвестие до
другата страна. В чл. 24 от договора са предвидили, че в случай, че срокът на
едномесечното предизвестие не бъде спазен и договорът бъде прекратен,
неизправната страна дължи на другата страна обезщетение в размер на сумата,
която се равнява на един месечен наем. Под неспазване на срока по смисъла на
чл. 24 от договора, се има предвид именно едномесечния срок по чл. 23, б. „б“
от договора – според която клауза всяка страна може да прекрати договора (т. е.
да се откаже от договора), като предизвести другата страна един месец по –
рано.
Установено е по делото, че сключеният на
14.01.2018 год. договор за наем е бил за срок от 12 месеца. Установено е също,
че след сключването му на 14.01.2018 год., по изричното настояване на ответника
ищецът да освободи незабавно апартамента, ищецът е предал на ответника
фактическата власт върху апартамента на дата 27.01.20187 год.
Обстоятелството, че ищецът е освободил апратамента след като е бил поканен
да стори това незабавно, не обосновава извод, че договорът е бил прекратен по
взаимно съгласие на страните.
При това
положение се налага извода, че ответникът–наемодател не е спазил срока на
едномесечното предизвестие за прекратяване на договора съгл. чл. 23, б. “б“ от
същия и дължи на ищеца уговорената в чл. 24 от договора неустойка.
По
изложените съображения искът за дължимост на сумата от 350 лева, на основание чл. 92 ЗЗД, представляваща
неустойка за неизпълнение на договорни задължения в размер на месечната наемна
цена по прекратен договор за наем от 14.01.2018 год. на обект, представляващ
апартамент, находящ се в гр. В., ул.“Я.Х.“ № ***, дължима на осн. чл. 24, вр.
чл. 23 от договора за наем, е основателен и подлежи на уважаване.
Горното налага първоинстанционното решение
в тази част да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът за
дължимост на сумата от 350 лева – неустойка за неизпълнение на
договорни задължения в размер на месечната наемна цена по прекратен договор за
наем от 14.01.2018 год., дължима на осн. чл. 24, вр. чл. 23 от договора за
наем, да бъде уважен.
С оглед
изхода от делото, отправеното искане и представените доказателства в полза на
ищеца Д.К. следва да се присъдят разноски общо за двете инстанции и за
заповедното производство в общ размер на 475 лева, съразмерно на уважената част
от исковете, от които: 162, 50 лева – разноски за производството пред първата
инстанция, включващи заплатена държавна такса и внесеното възнаграждение за
особения представител на ответника; 150 лева – разноски за производството пред
въззивната инстанция, включващи заплатена държавна такса и внесеното
възнаграждение за особения представител на ответника; сумата от 162, 50 лева –
разноски за заповедното производство по ч. гр. дело №2151/2018 год. по описа на РС-Варна,
включващи внесена държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение за един
адвокат.
При
липсата на договор за правна защита и съдействие между ищеца и процесуалния му
представител, от който да е видно, че процесуалното представителство (и в двете
инстанции) се осъществява безплатно, въз основа на някоя от хипотезите на чл.
38, ал. 1 от ЗАдв, съдът не присъжда в полза на процесуалния представител на
ищеца адвокатско възнаграждение, съобразно нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 1346/01.04.2019 год., постановено
по гр. дело № 10722/2018 год. на РС-Варна, В ЧАСТТА МУ, с която е прието за
установено по
предявения от Д.Г.К., ЕГН **********,*** срещу Ж.С.Д., ЕГН **********,*** по
реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК иск с правно осн. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
че Ж.С.Д., ЕГН **********,*** дължи Д.Г.К., ЕГН **********,*** сумата от 175
лева, представляваща предадена по договор за наем от
14.01.2018г. на апартамент, находящ се в гр. В., ул.“Я.Х.“ № *** сума,
подлежаща на връщане, поради липса на нарушения на договорната връзка от страна
на наемателя, на осн. чл. 21 от договора, ведно със законната лихва от датата
на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.02.2018г. до окончателното
изплащане на задължението, КАКТО И В ЧАСТТА МУ, С КОЯТО Е ОТХВЪРЛЕН предявения
от Д.Г.К., ЕГН **********,*** срещу Ж.С.Д.,
ЕГН **********,*** по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК иск с правно осн. чл. 92 ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът Ж.С.Д.
дължи на ищеца Д.Г.К. сумата от 350 лева, представляваща неустойка за
неизпълнение на договорни задължения в размер на месечната наемна цена по
прекратен договор за наем от 14.01.2018г. на обект, представляващ апартамент,
находящ се в гр. В., ул.“Я.Х.“ № ***, дължима на осн. чл. 24 вр. чл. 23 от
договора, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по
чл. 410 ГПК – 13.02.2018г. до окончателното и́ изплащане, за които суми е
издадена заповед № 1093/15.02.2018г. за изпълнение на парично задължение в
производството по ч.гр.д. № 2151/2018г. на Районен съд – Варна, А СЪЩО И В
ЧАСТТА МУ ЗА РАЗНОСКИТЕ и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.Г.К.,
ЕГН **********,*** срещу Ж.С.Д., ЕГН **********,*** по реда на чл. 415, вр. чл.
422 ГПК иск с правно осн. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, че Ж.С.Д., ЕГН **********,***
дължи Д.Г.К., ЕГН **********,*** сумата от 175 лева, представляваща
предадена по договор за наем от 14.01.2018г. на апартамент, находящ се в гр. В.,
ул.“Я.Х.“ № *** сума, подлежаща на връщане, поради липса на нарушения на
договорната връзка от страна на наемателя, на осн. чл. 21 от договора, ведно
със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК –
13.02.2018г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е
издадена заповед № 1093/15.02.2018г. за изпълнение на парично задължение в
производството по ч.гр.д. № 2151/2018г. на Районен съд – Варна;
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Д.Г.К.,
ЕГН **********,*** срещу Ж.С.Д., ЕГН **********,*** по реда на чл. 415, вр. чл.
422 ГПК иск с правно осн. чл. 92 ЗЗД, че ответникът Ж.С.Д. дължи на ищеца Д.Г.К.
сумата от 350 лева (триста и петдесет лева), представляваща неустойка за
неизпълнение на договорни задължения в размер на месечната наемна цена по
прекратен договор за наем от 14.01.2018г. на обект, представляващ апартамент,
находящ се в гр. В., ул.“Я.Х.“ № ***, дължима на осн. чл. 24 вр. чл. 23 от
договора за наем, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху горната сума, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.02.2018г. до окончателното и́ изплащане, за която сума е издадена
заповед № 1093/15.02.2018г. за изпълнение на парично задължение в
производството по ч. гр. дело № 2151/2018г. на Районен съд – Варна;
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
1346/01.04.2019 год., постановено по гр. дело № 10722/2018 год. на РС-Варна, В
ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен предявения от
Д.Г.К., ЕГН **********,*** срещу Ж.С.Д.,
ЕГН **********,*** по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК иск с правно осн. чл.
55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за за приемане за установено в отношенията между
страните, че ответникът Ж.С.Д. дължи на ищеца Д.Г.К. сумата от 175 лева, представляваща
дадена на отпаднало основание сума, съставляваща наемно възнаграждение за
времето от 28.01.2018г. до 14.02.2018г. по
прекратен договор за наем от 14.01.2018г. на обект, представляващ апартамент,
находящ се в гр. В., ул.“Я.Х.“ № ***, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.02.2018г. до окончателното и́
изплащане, за която сума е издадена заповед № 1093/15.02.2018г. за изпълнение
на парично задължение в производството по ч. гр. дело № 2151/2018г. на Районен
съд – Варна;
ОСЪЖДА Ж.С.Д., ЕГН **********,*** да заплати на Д.Г.К.,
ЕГН **********,*** сумата от 475 лева (четиристотин седемдесет и пет
лева) – разноски за двете инстанции и за заповедното съразмерно на уважената
част от исковете, от които: 162, 50 лева – разноски за производството пред
първата инстанция, включващи заплатена държавна такса и внесеното
възнаграждение за особения представител на ответника; 150 лева – разноски за
производството пред въззивната инстанция, включващи заплатена държавна такса и
внесеното възнаграждение за особения представител на ответника; сумата от 162,
50 лева – разноски за заповедното производство по ч. гр. дело №2151/2018 год. по описа на РС-Варна,
включващи внесена държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение за един
адвокат.
ОТХВЪРЛЯ искането на адв. П. П. Д. ***,
с л. н. **********, процесуален представител на ищеца Д.Г.К., за присъждане в
нейна полза, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, на адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:1.
2.