№ 2544
гр. София, 25.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20231100511021 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 13418/02.08.2023 г., постановено по гр.д. № 14373/2022 г. на СРС,
ГО, 176 състав, е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че О. О. Е., ЕГН
**********, дължи на „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД сумата от 3 000 лева, предявена
като частичен иск от 5 894,88 лева, представляваща главница по Договор за издаване
на кредитна карта от 09.11.2015 г., ведно със законната лихва считано от 18.11.2021 г.
до окончателно изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение от
30.11.2021 г. по ч.гр.д. № 65857/2021 г. по описа на СРС, 176 състав.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника О. О. Е., в която се
твърди, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Поддържа се, че
ищецът не се легитимира като кредитор с вземеане по процесния договор за издаване
на кредитна карта, доколкото в представеното уведомление за извършено прехвърляне
на вземания е посочено, че се прехвърля вземане, произтичащо от
неиндивидуализиран договор. На следващо място се твърди, че извършените
погасявания от дълга не са били правилно осчетоводени от банката. Поддържа се, че
кредитната карта е бил издадена за срок от 2 години, до 2017 г., като няма
доказателства впоследствие да е била преиздавана, поради което и се дължи само
усвоената главница и натрупаната възнаградителна лихва до датата на прекратяване на
договора, поради което и извършените плащания в периода 29.12.2017 г. – 19.11.2019 г.
следва да се отнесат към погасяване на остатъка на главницата. Въззивникът твърди, че
договорът съдържа нищожни и неравноправни клаузи. Моли се за отмяна на
обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск.
1
Въззиваемият „ЕОС М.“ ЕООД е депозирал отговор на въззивната жалба, в
който излага съображения за правилност на постановеното решение. Твърди, че по
делото се установилo сключването на договор за издаване на кредитна карта между
първоначалния ответник и ответника, който не противоречи на изискванията на ЗПК,
действащи към датата на сключването му. Моли се за потвърждаване на обжалваното
решение и присъждане на сторените разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е
допустимо в обжалваната част. Не са допуснати нарушения на императивни
материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи
служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира
следното:
Производството по делото е образувано по предявен положителен
установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 9
ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД за признаване за установено между страните, че ответникът дължи
на ищеца следните суми: сумата от 3 000 лева, предявена като частичен иск от 5 894,88
лева, представляваща главница по Договор за издаване на кредитна карта от 09.11.2015
г., сключен между ответника и „Обединена българска банка“ АД, за която сума е
издадена заповед за изпълнение от 30.11.2021 г. по ч.гр.д. № 65857/2021 г. по описа на
СРС, 176 състав.
Пред първоинстанционния съд е представен Договор за издаване на кредитна
карта "GlOBUL ОББ МasterCard" от 09.11.2015 г., по силата на който „Обединена
Българска Банка“ АД предоставила на ответника кредитна карта с първоначален лимит
в размер на 7000 лв. Погасяването следва да се извършва ежемесечно в 14 дневен срок
от датата на издаване на извлечението. Срокът на договора е две години, като се
подновява автоматично в случай, че картодържателят не е заявил, че не желае
подновяване. В чл.3 е договорено, че разрешеният кредитен лимит се олихвява с
променлив лихвен процент, формиран от референтен лихвен процент /6 месечен
Sofibor/ и фиксирана надбавка в размер на 13.1 % за покупки /т.3.1/ и 17,1 % за теглене
в брой /т.3.2/. В договора е посочен годишният лихвен процент към момента на
сключване на договора /14,043 % за покупки и 18,043% за теглене на суми/. В т.4.1 е
посочен годишният процент на разходите към датата на отпускане на кредита в размер
от 16,49% при лихва по т.3.1 от договора и 28,5 % при лихва по т.3.2 от договора. В
т.5.3 е предвидено задължение на картодържателя ежемесечно да погасява
задължението си към банката в срок от 14 дни от извлечението. В т.3.6 е предвидено,
че при просрочие от страна на картодържателя, банката олихвява с действащия за
съответния период договорен лихвен процент според т.3.1 или т.3.2 и наказателна
надбавка в размер на 5 процента, до окончателното изплащане на просрочените или
2
предсрочно изискуемите суми.
И за двете страни в правоотношението е ясен както размерът на вноска, която
следва да се внася, така и срокът, в който това задължение следва да бъде изпълнено,
при съобразяване на факта, че потребителят е този, който определя кога и какви суми
да ползва от отпуснатия му кредитен лимит и съответно наличието на знание у него за
това каква сума реално е потребител във всеки отчетен период. В случай на
възникнало затруднение за него, той във всеки момент може да се свърже с банката и
да получи необходимата му информация, включително под формата на пълно
извлечение за дължимите суми, в това число минималната погасителна вноска за всеки
отчетен период.
Сключеният между страните договор по своята правна същност представлява по
дефиниция договор за револвиращ кредит, тъй като с договора страните са се
съгласили в рамките на целия срок на действие на същия кредитополучателят да
разполага с определена сума /кредитен лимит/ в случая - в размер до 7 000 лв., която
може да ползва многократно и неограничено във времето в рамките на целия срок на
действие на договора в пълен размер или частично. При тази разновидност на договора
за кредит, за разлика от стандартния договор за потребителски кредит, сумата в
рамките на договорения кредитен лимит се ползва многократно, като липсват отнапред
установени в конкретен размер и падеж дължими вноски, плащането на които да е
разсрочено на части както е при стандартния договор за потребителски кредит.
Посочените особености на кредита водят до това, че при него не се изготвя
погасителен план, както при потребителския или ипотечен кредит, тъй като няма как
отнапред да бъде известно, каква част от разрешените средства ще бъдат усвоени, кога,
каква част ще се връща и кога. Въпреки това и при този банков кредит се определя
месечна падежна дата, размер на минималното погасяване от формирания дълг,
дължима лихва за ползване на средствата, както и дължимите такси и комисионни. В
настоящия случай, от съдържанието на процесния договор за кредитна карта се
установява, че в него е уговорен размерът на кредитния лимит, периодът, през който
сумата може да бъде ползване без да се дължи възнаграждение на банката, размерът на
това възнаграждение и как се определя то, като неразделна част от договора са
приложени приетите от потребителя такси за всяко от извършваните операции. При
така посоченото настоящият съд приема, че това е достатъчно, за да се приеме, че
потребителят е получил ясното за размер на общата дължима сума по договора при
съобразяване спецификата на този вид договор за кредит, поради което и договорът не
противоречи на чл. 11, ал. 1и 2 и чл.12 ЗПК.
С оглед изложеното въззивният съд намира, че между страните е възникнало
валидно договорно отношение, по силата на което банката е предоставила на
потребителя кредитен лимит, който той може да ползва когато и в какъвто размер
прецени в срока на договора, срещу заплащането на установените между страните
3
възнаградителни лихви и такси. Договорът е сключен на 09.11.2015 г. за срок от 2
години, т.е. до 09.11.2017 г.
От приетата пред първоинстанционния съд съдебно – счетоводна експертиза е
видно, че след датата на сключване на договора ответникът е усвоявал суми чрез
плащане на стоки и услуги и чрез теглене в брой на АТМ общо в размер на 5 624,87 лв.
Заедно с усвоеният кредитен лимит към датата на сключване на договора общо
усвоените суми са в размер на 12 404,95 лв., а след отчитане на извършени погасявания
по главницата размерът на непогасената главница възлиза на сумата от 5 894,88 лева.
Вещото лице е посочило, че кредитополучателят е внесъл по кредита сума в размер от
общо 9053,01 лв., от които 6510,07 лв. главница, 153,6 лв. такси, 2374,65 лв.
възнаградителна лихва и 14,69 лв. наказателна лихва. Експертизата е установила, че
последната извършена операция с картата е на 10.11.2017 г., за което е съставено
извлечение на 29.11.2017 г., а последното извършено погасяване на дълга е на
16.02.2019 г. Неоснователно е възражението на въззивника, че и след изтичане срока на
договора банката е начислявала суми за възнаградителна и наказателна лихва,
доколкото прекратяването на договора има за последица преустановяване
възможността за ползване на предоставения кредитен лимит, но това не погасява
задължението на неизправната страна по договора да изпълни възникналите
задължения за заплащане на главница и лихви, вкл. лихвите, които продължават да се
начисляват и след изтичане срока на действие на договора.
По изложените съображения и съдът намира, че в полза на „Обединена
българска банка“ АД е възникнало вземане в размер от 5894,88 лева по сключения
договор за кредит.
От представения по делото договор от 31.01.2018 г. за прехвърляне на парични
вземания, сключен между кредитора „Обединена българска банка“ АД и ищеца „ЕОС
М.“ ЕООД, ведно с Приложение № 1 към същия, се установява, че кредиторът е
прехвърлил на ищеца вземането срещу ответника за непогасена главница по процесния
договор за издаване на кредитна карта. Като доказателство е прието и Приложение № 3
към договора за прехвърляне на вземания, в което се съдържа потвърждение от банката
за извършената цесия съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Представено е и уведомление от
15.03.2022г. от „Обединена българска банка“ АД до кредитополучателя без
доказателства за получаване на същото.
Съгласно чл.99,ал.1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен
ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Съдът намира,
че процесният договор за цесия е валиден, като с него вземането на банката спрямо
ответника е прехвърлено на ищеца. Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД, за да може
прехвърлянето на едно вземане да бъде противопоставено на длъжника по същото са
необходими две условия - договор за прехвърляне на вземането и съобщаване за
4
прехвърлянето от първоначалния кредитор (цедента) на длъжника - чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Уведомлението до длъжника може да се осъществи и чрез връчването на преписа от
исковата молба, което обстоятелство се взима предвид от съда на основание чл. 235,
ал. 3 от ГПК. (така и Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.,
Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т.о., Решение № 137 от
02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 156 от 30.11.2015 г.
по т. д. № 2639/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. и др.). Ето защо и ответникът с получаването на
препис от исковата молба е бил редовно уведомен за извършената цесия. Макар в
уведомлението да липсва подробно описание на договора, вземанията по който се
прехвърлят, за длъжника е било ясно кои точно задължения са цедирани предвид
липсата на данни за наличие на други облигационни правоотношения между длъжника
и „Обединена българска банка“ АД. По изложените съображения и съдът приема, че в
полза на ищеца е било валидно прехвърлено вземането в размер от 5894,88 лева по
сключения договор за кредит.
По отношение релевираното своевременно с подаденото възражение по
заповедното производство възражение за изтекла погасителна давност, въззивният съд
намира следното: съгласно чл.114 ал.1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. За да се прецени дали вземанията са погасени по
давност, следва да бъде определен моментът, в който за тях е настъпила изискуемостта.
За разлика от типичните договори за банков кредит, при които е налице едно неделимо
вземане, чието плащане е разсрочено във времето и изискуемостта му настъпва с
изтичане на уговорения краен срок за погасяване на кредита, тук изначално липсва
яснота за това кога и в какъв размер суми ще бъдат усвоени от кредитополучателя.
Кредитополучателят е длъжен да осигурява средства за погасяване на кредита.
Предвид спецификата на договора за кредит, предоставен под формата на кредитна
карта, погасяването на задълженията по него не се изпълнява на предварително
договорени погасителни вноски, но и при този банков кредит се определя месечна
падежна дата, размер на минималното погасяване от формирания дълг и дължима
лихва за ползване на средствата. Договореното връщане на предоставената за ползване
сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното
задължение на длъжника на части /чл.66 ЗЗД/, т.е. частични плащания на едно
задължение, поради което приложима е петгодишната давност по чл.110 ЗЗД /в този
смисъл решение №38 от 26.03.2019 г., постановено по т.д. №1157/2018 г. на ВКС, II
ТО, решение №261 от 12.07.2011 г., постановено по гр.д. №795/2010 г. на ВКС, ІV ГО
и др./.
От приетото в първоинстанционното дело заключение на ССчЕ се установява, че
последната дата, на която ищецът е изтеглил сума по овърдрафта е 10.11.2017 г., за
което е съставено извлечение на 29.11.2017 г. При тези обстоятелства и съобразно
посочените разпоредби на действащите Общи условия, изискуемостта на вземанията
5
по процесния договор е настъпила с определената месечна падежна дата - 14.12.2017
г., от когато е започнала да тече и погасителната давност. За периода 14.12.2017 г.-
18.11.2021 г. /датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда/ не е изтекла
приложимата в случая обща петгодишна погасителна давност, поради което и
възражението за изтекла погасителна давност се явява неоснователно.
По изложените съображения и предявеният иск за сумата от 3 000 лева,
предявена като частичен иск от 5 894,88 лева, представляваща главница по Договор за
издаване на кредитна карта от 09.11.2015 г., се явява основателен.
С оглед съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
първоинстанционното решение следва да потвърдено в обжалваната част.
По разноските:
За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемия, но същият
не е представил доказателства да е сторил такива.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 13418/02.08.2023 г., постановено по гр.д. №
14373/2022 г. на СРС, ГО, 176 състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6