Р Е Ш Е Н И Е
№ 260086
гр. Кюстендил, 21.12.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
КЮСТЕНДИЛСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско
отделение, в открито съдебно
заседание на десети
декември, през две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Савова
ЧЛЕНОВЕ: Татяна
Костадинова
Елисавета
Деянчева
и при участието на съдебен секретар Любка
Николова, като разгледа докладваното от съдия Ел. Деянчева в.гр.д. № 526 по описа на ОС-Кюстендил за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета
„Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба, депозирана от адв. Ю.Д.,
в качеството й на процесуален представител на ответната в първоинстанционното
производство страна – Районна потребителна кооперация Рила, вписана в ТР при АВ
с ЕИК *** със
седалище и адрес на управление гр. Рила, ул. „***“ № 5, представлявана от
председателя ***, против
Решение на Районен съд Дупница (ДРС), постановено на 20.08.2020 г. по гр.д. №
854 от описа на съда за 2020 г., в частта му, в която съдът е признал
съществуването на задължение в полза на „Кацова-РАЙ-ЮВ“ ЕООД в размер на
11822,96 лв. – главница по 12 бр. фактури, за доставени стоки в периода
22.07.2016 г. – 28.11.2016 г., ведно с лихва за забава от датата на депозиране
на заявление по чл. 410 от ГПК – 19.03.2020 г. до окончателното изплащане, като
е възложил в тежест на настоящия жалбоподател и разноските в хода на исковото
производство в размер на 1510,40 лв., както и в заповедното такова – 1110,07
лв., изхождайки от правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Жалбоподателят
поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено в
противоречие с материалния и процесуалния закон. Конкретизира, че
неправилността произтича от нарушаването на нормите на чл. 110 от ЗЗД, като
поддържа, че процесните вземания са периодични такива, поради което правото на
иск досежно тях е погасено с кратката тригодишна давност.
Иска
се да бъде отменено постановеното от ДРС решение в атакуваната част и да бъде
постановено от въззивната инстанция ново по съществото на спора, с което искът
бъде отхвърлен.
Не са
въведени
искания по доказателствата.
Претендират
се сторените деловодни разноски.
В законоустановеният срок по чл. 263
от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна „Кацова-РАЙ-ЮВ“ ЕООД, вписано в ТР при АВ с ЕИК *** със седалище и адрес на управление
гр. Дупница, ул. „***“ № 7, представлявано от управителя ***, чрез адв. В.И.
от КАК, в който се поддържат доводи, че
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно. Сочи е още, че
процесните вземания не са дължими по силата на общ писмен договор, а във връзка
с трайни търговски отношения по множество неформални договори за доставка на
стоки, вкл. за исковия период, за което били издавани съответни фактури. Твърди се също, че от началото на
2016 г. до 22.07.2016 г. били реализирани множество доставки, като били
издадени фактури, заплатени от получателя. В т.см. се позовава и на събраните в
хода на първоинстанционното производство гласни доказателствени средства чрез
разпита на свидетеля А.. Твърди, че договорните отношения между страните не са
такива по абонаментна услуга с предварително дългосрочно обвързване, а във
връзка с доставка на стоки при поръчка, каквато получателят би могъл да направи
и при друг доставчик.
Наред
с изложеното се сочи също, че погасителната давност била прекъсната с
депозирането на иск с предмет заплащане на процесните фактури, за което била
депозирана искова молба с вх. №8269/22.06.2018 г., по която било образувано
гр.д. № 1254/2018 г. Поддържа се и, че производството по него било прекратено
по реда на чл. 238, ал. 2 от ГПК, като спорът не бил разгледан по същество и
това определение не се ползвало със силата на пресъдено нещо.
На
тази база се иска потвърждаване на постановения първоинстанционен съдебен акт в
атакуваната част като правилен и законосъобразен.
В
подкрепа на твърденията си за прекъсване на давността се прилага заварен препис
от искова молба с вх. №8269/22.06.2018 г., по която било образувано гр.д. №
1254/2018 г. и се иска той да бъде приет като доказателство по делото.
Претендират
се разноски за настоящата съдебна инстанция.
Искането на въззиваемата страна за прилагане на
заварен препис от искова молба с вх. №8269/22.06.2018 г., по
която е било образувано гр.д. № 1254/2018 г., е оставено без уважение,
доколкото не
са били наведени доводи за наличие на предпоставките на чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК.
В съдебно заседание въззивникът и въззиваемата страна не се
изпратили процесуални представители, но са изразили писмени становища, с които
въззивната жалба се поддържа, съотв. оспорва от ответната по нея страна.
Съдът, след като се запозна с материалите по делото
приема, че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в
първоинстанционното производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен
акт, подлежащ на въззивна проверка.
При
извършване на контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното
решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след
преценка на събраните доказателства пред първата и пред настоящата инстанция,
намира, следното от фактическа страна:
Районен съд-Дупница е бил сезиран с искова
молба, депозирана от „Кацова-РАЙ-ЮВ“ ЕООД, вписано в ТР при АВ с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр. Дупница, ул. „***“ № 7, представлявано от управителя ***, против Районна потребителна
кооперация Рила, вписана в ТР при АВ с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр. Рила, ул. „***“ № 5, представлявана от председателя ***, по искове с правно
основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 327, ал.1 от ТЗ, вр. с чл. 79, ал. 1 и чл.
86 от ЗЗД, за признаване за установено по отношение на ответната кооперация, че
същата му дължи сума в размер на
общо 11 822.96 лева, представляваща главница по незаплатени фактури за
доставени стоки в периода от 22.07.2016г. до 28.11.2016г., както и сума в размер на 3 858.87 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законна лихва, начислено за
периода от 28.12.2016г. до 16.03.2020г.-датата на подаване на заявлението по
чл. 410 от ГПК в съда, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното плащане. Претендирани са били
и разноски.
Ищецът е поддържал, че
между страните са налице трайни търговски отношения, като сключвали множество
неформални договори за продажба на стоки. За периода от 23.07.2016г. до
28.11.2016г., в качеството си на продавач, ищецът доставил на
ответника стоки, за което били издадени надлежни данъчни фактури: Фактура № ********** от 23.07.2016 г. за 1 688.09 лв.; Фактура №
********** от 30.07.2016 г. за 956.90 лв.; Фактура № ********** от 11.08.2016
г. за 955.60 лв.; Фактура № ********** от 11.08.2016 г. за 1 208.51 лв.; Фактура
№ ********** от 26.08.2016 г. за 827.13 лв.; Фактура № ********** от 26.08.2016
г. за 1 463.64 лв.; Фактура № ********** от 31.08.2016 г. за 120.95 лв.; Фактура
№ ********** от 19.09.2016 г. за 1 709.38 лв.; Фактура № ********** от 30.09.2016
г. за 843.00 лв.; Фактура № ********** от 27.10.2016 г. за 1 110.70 лв.; Фактура
№ ********** от 31.10.2016 г. за 591.26 лв. и Фактура № **********
от 28.11.2016 г. за 347.80 лв.
Общото задължение по тези фактури било в
размер на 11 822.96 лева, върху която се дължала и законна лихва, начислена за
периода 28.12.2016 г. до 16.03.2020 г., в размер на 3 858.87 лева.
Поради неизпълнението на горепосочените
задължения от ответника, ищецът подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, въз основа на което било образувано ч.гр.д.
537/2020 г. по описа на Районен съд-Дупница. По него в полза на ищеца била
издадена заповед за изпълнение за горепосочените суми, срещу която ответникът
възразил.
В срока по чл.131 от ГПК ответната кооперация е депозирала отговор на
исковата молба, в който е оспорвала предявения иск по основание и
размер. Поддържала е и възражение за изтекла погасителна давност, като е
твърдяла, че процесните вземания са периодични плащания по смисъла на чл. 111,
б. „в“ от ЗЗД, поради което са погасени с изтичането на тригодишен давностен
срок. Неоснователна била и претенцията за лихва, понеже с погасяване на
главното вземане по давност, се погасявало и то. Отделно от това е била оспорвана
истинността на приложените към исковата молба фактури с твърдение, че те са
съставени за целите на процеса, тъй като към датата на издаване на фактурите
посоченото в тях лице като представител на кооперацията не е било председател
на същата. Претендирала е и разноски.
РС-Дупница, в атакуваната част на постановеното
решение по спора, е приел ЗА УСТАНОВЕНО, че Кооперация „Районна потребителна
кооперация Рила”, ЕИК *********, дължи
на ищеца сума в размер на
общо 11 822.96 лв., представляваща незаплатена главница по 12
(дванадесет) броя фактури за доставени от ищеца на ответника стоки в периода от
22.07.2016г. до 28.11.2016г., ведно със законната лихва за забава, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда-19.03.2020г., до
окончателното плащане. В останалата част претенцията е била оставена без
уважение. С оглед изхода на спора е разпределил и отговорността за разноски.
Преценявайки
гореизложеното, съдът приема от правна страна, следното:
В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК,
извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта
му, в резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от
надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от
съдебния състав, който го е постановил.
По допустимостта:
То е и допустимо. Налице е издадена заповед за
изпълнение в хода на заповедното производството за
вземането, предмет на настоящата искова молба, против
която е депозирано възражение
по чл. 414, ал. 1 от ГПК в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, като е разпоредена процедура по чл. 415 от ГПК. Указанията на заповедния съд до заявителя по реда на чл. 415 ГПК
са съответни на предприетото оспорване, като е спазен и срокът за
предявяване на установителния иск.
Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от
посоченото във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери
спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към
процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването
и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д.
№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по
спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по
делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и
своевременно заявените доводи и възражения на страните.
Исковата претенция в
случая е предявена по реда на чл. чл. 422 от ГПК във вр. с чл.
415 от с.к.
Предмет на иска e дължимостта на вземания по договори
за продажба на стоки за периода от 23.07.2016г. до 28.11.2016г., за което били
издадени фактури: Фактура № ********** от 23.07.2016 г. за 1
688.09 лв.; Фактура № ********** от 30.07.2016 г. за 956.90 лв.; Фактура №
********** от 11.08.2016 г. за 955.60 лв.; Фактура № ********** от 11.08.2016
г. за 1 208.51 лв.; Фактура № ********** от 26.08.2016 г. за 827.13
лв.; Фактура № ********** от 26.08.2016 г. за 1 463.64 лв.; Фактура №
********** от 31.08.2016 г. за 120.95 лв.; Фактура № ********** от 19.09.2016
г. за 1 709.38 лв.; Фактура № ********** от 30.09.2016 г. за 843.00
лв.; Фактура № ********** от 27.10.2016 г. за 1 110.70 лв.; Фактура №
********** от 31.10.2016 г. за 591.26 лв. и Фактура № ********** от
28.11.2016 г. за 347.80 лв., и за които вземания е била издадена заповед за
изпълнение в хода на производството по ч.гр.д. 537/2020г. по описа на
Районен съд-Дупница.
Страните са
юридически лица, регистрирани в Търговския регистър, като съдът приема, че
развиваната от тях дейност е търговска по своя характер, поради което в
отношенията им приложение намират разпоредбите на Търговския закон, съгласно
чл. 286, ал. 1 ТЗ,
респ. предявени по реда на чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК са били субективно кумулативно съединени облигационни искове с правно основание чл. 327,
ал. 1 Търговски закон (ТЗ) и чл. 86 от ЗЗД, като обект на въззивната проверка е
само искът с правно основание чл. 327 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД, т.к. в останалата част
то не е било обжалвано и е влязло в законна сила.
С оглед на това и по правилата на чл. 154 ГПК в
тежест на ищеца е било да установи със средствата на ГПК наличието на валидна
облигационна връзка между страните - твърдените договори, съдържанието на това
облигационно правоотношение - цена на предоставяните стоки, както и че по
силата на договорите, за които са издадени процесните фактури, тези стоки
действително са доставени на ответника. Ответникът е следвало да установи
извършено плащане на исковите суми.
При така разпределената доказателствена тежест
с изготвения по реда на чл. 146 от ГПК доклад, страните са
ангажирали доказателства, от които е установимо, че са били обвързани от неформални договори за
търговска продажба (чл.318, ал.1 във връзка с чл. 286, ал. 1 ТЗ), по силата на
които ищецът-продавач е доставил на ответника-купувач стоки - алкохолни и
безалкохолни напитки.
Те не спорят, че за извършените доставки са били
издавани съответни фактури, като с отговора на исковата молба оспорване досежно
тях е било заявено. Същите са приложени и в оригинал, като в т.см.
първостепенният съд е извършил анализ, мотивиран с действаща съдебна практика,
към който този състав се присъединява. Безспорно приложима е нормата на чл. 301
от ТЗ, а липсата на противопоставяне от ответната кооперация сочи, че дори и във
фактурите да е било отразено като получател лице, което е нямало качеството на
председател, е налице приемане на стоките, описани във фактурите, съотв.
потвърждение на действията по сключване на сделките, материализирани в тях.
Нещо повече, според заключението на вещото лице Н. Ш.,
прието при разглеждането на спора пред първата инстанция, което следва да бъде
кредитирано като пълно и обективно, издаваните фактури, в т.ч. процесните, са
били осчетоводени както при ищеца, така и от ответната кооперация. Дори
ответникът е ползвал данъчен кредит за тях. Това обстоятелство следва да се цени като
недвусмислено признание както за съществуването на правоотношението по договор
за търговска продажба на стоката, така и за доставка на същата. В т.см. е
актуалната съдебна практика, цитирана и от първоинстанционния съд, така и решение
№ 211 от 30.01.2012 г. по т. д. № 1120/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 30 от
08.04.2011 г. по т.д. № 416/2010г., I т.о., ВКС; решение № 96 от 26.11.2009г.
по т.д.№ 380/2009г. на ВКС, І т.о.; решение № 42 от 19.04.2010г. по т.д. №
593/2009г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 166 от 26.10.2010г. по т.д.№ 991/2009г.
на ВКС, ІІ т.о.; решение № 23 от 07.02.2011г. по т.д.№ 588/2010г. на ВКС, ІІ
т.о., решение № 228/07.01.2015 г. по
т.д. № 3597/2013 г. на ВКС, І т. о., решение
172 от 13.01.2016 г. по т, д. 2535/2013 г. на I т. о. и мн. др., която този съдебен състав изцяло споделя.
От заключението на експертизата, което се възприема
с доверие, се установява, че непогасеният размер на задължението за главница по
процесните фактури е в размер на 11 822.96 лв., поради което претенцията с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.
327, ал.1 от ТЗ, се явява доказана в пълен размер, ведно със законната лихва за
забава, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК-19.03.2020г., до окончателното плащане.
Досежно поддържаното във въззивната жалба
възражение за неправилност на атакуваното съдебно решение, поради нарушение на
материалния закон – чл. 111 ЗЗД:
В принципен план
правопораждащият факт за задължението за плащане е доставката на стока по всяка
отделна заявка и нейното приемане. По делото обаче, не са ангажирани
доказателства, които да установяват съдържание на процесния договор за
търговска продажба с включени клаузи, задължаващи ответника да прави ежедневни,
или ежемесечни, или през известен интервал от време заявки, както и задължения
за периодично плащане по такива. В Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по
тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че понятието „периодични
плащания” по смисъла на чл.111, б. „в” ЗЗД се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви. Пояснено е, че отличителна разлика на периодичните
плащания е предварително определеният и известен на страните момент, в който
повтарящото се задължение за плащане трябва да бъде изпълнено.
В случая
договорът е неформален, а събраните гласни доказателствени средства чрез
разпита на св. ***, не сочат, че е съдържал клаузи, задължаващи ответника да прави именно
ежедневни, или ежемесечни, или през известен интервал от време заявки, както и
задължения за периодично плащане по тези заявки, в който смисъл е навеждал
доводи въззивникът в жалбата си.
При това правото
на иск досежно процесните вземания не е погасено по давност.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно -
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
Относно разноските:
С оглед изхода на делото разноски за първа
инстанция се следват на страните съразмерно с уважената, респ. отхвърлената
част от иска. Съобразявайки това правило съдът, с атакувания съдебен акт, се е
произнесъл, вкл. и според разясненията, дадени в
т. 12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, заради което и в тази част не се налага ревизиране на акта му.
Неоснователността на
въззивната жалба е предпоставка за присъждане на деловодни разноски в полза на
въззиваемата страна. Доказани са такива за възнаграждение за един адвокат –
спр. л. 10 от делото, в размер на 1300 лв., като е приложен и списък по чл. 80
от ГПК, и в този размер ще бъдат възложени в тежест на въззивника, т.к.
възражение по см. на чл. 78, ал. 5 от ГПК не е било поддържано пред въззивната
инстанция.
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение не подлежи на
касационен контрол, съобразно императивната разпоредба на
чл. 280, ал. 3 от
ГПК. Съгласно уредбата в чл. 280 ал.3 т.1 от ГПК от обхвата на касационното обжалване
са изключени съгласно чл.280, ал.2, т.1 ГПК, решенията по въззивни дела с цена
на иска до 5000 лв. за граждански дела и до 20 000 лв. за търговски дела. Търговски
характер имат освен споровете по чл.365 ал.1 ГПК и делата, претенциите по които
произтичат от търговска сделка, без последната да е пряко правно тяхно
основание или при които претенциите и без наличието на търговска сделка, са
свързани с търговската дейност на страната. В случая, безспорно установения
облигационен характер на предявения иск по чл.79 ЗЗД вр. чл. 327 ТЗ, като предмет на въззивното
дело е проверка на първоинстанционното решение за вземания с цена 11822,96 лв. и това, че страните по него са
търговци по см. на чл.286 ТЗ, обуславя търговския характер на производството. (Според чл.1 на Закона
за кооперациите кооперацията е доброволно сдружение на физически лица с
променлив капитал и променлив брой членове, които чрез взаимопомощ и
сътрудничество извършват търговска дейност, за да задоволят свои социални,
културни и други потребности. Кооперацията е юридическо лице. От това
определение следва, че кооперацията притежава същите родови правни белези,
които притежава всяко ТД). Ето защо, макар и образувано и разгледано като гражданско дело, настоящото такова
е търговско по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК и съобразно цената му, която не
надвишава сумата от 20 000 лв., по реда на посочената разпоредба е
изключено от производствата, подлежащи на касационен контрол.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1
от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение на Районен съд Дупница
(ДРС), постановено на 20.08.2020 г. по гр.д. № 854 от описа на съда за 2020 г.,
в частта му, в която съдът е признал съществуването на задължение в полза на
„Кацова-РАЙ-ЮВ“ ЕООД против Кооперация
„Районна потребителна кооперация Рила”, ЕИК ***, в
размер на общо 11 822.96 лв. (единадесет хиляди осемстотин двадесет и два лева
и деветдесет и шест стотинки), представляваща незаплатена главница по 12
(дванадесет) броя фактури за доставени от ищеца на ответника стоки в периода от
22.07.2016г. до 28.11.2016г., ведно със законната лихва за забава, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда-19.03.2020г., до
окончателното плащане, като е
възложил в тежест на настоящия жалбоподател и разноските в хода на исковото
производство в размер на 1510,40 лв., както и в заповедното такова – 1110,07
лв., изхождайки от правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК.
В останалата му част
решението е влязло в законна сила като необжалвано.
ОСЪЖДА Районна потребителна кооперация Рила, вписана в ТР при АВ
с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Рила, ул. „***“
№ 5, представлявана от председателя Й. В. да заплати на „Кацова-РАЙ-ЮВ“ ЕООД,
вписано в ТР при АВ с ЕИК *** със седалище и адрес
на управление гр. Дупница, ул. „***“ № 7, представлявано
от управителя Д. К., сумата от 1300,00
лв. (хиляда и триста лева и нула стотинки), сторени съдебно-деловодни разноски
за въззивно производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
касационна обжалване – арг. от чл. 280, ал.
3 ГПК.
Препис
от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните (по общите указания на чл. 7, ал. 2 ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:___________ ЧЛЕНОВЕ:
(съдия Росица Савова)
1.______________
(съдия Татяна Костадинова)
2.______________
(съдия Елисавета Деянчева)