Р Е Ш Е Н И Е
№ 2
гр. Русе, 25.02.2021
год.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Административен съд - Русе, II – ри състав, в публичното заседание на двадесет и осми
януари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Съдия: Димитринка КУПРИНДЖИЙСКА
при
секретаря Цветелина ДИМИТРОВА, като разгледа
докладваното от съдия КУПРИНДЖИЙСКА административно дело № 455 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда
на чл. 203 и сл. по глава XI от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във
връзка с чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди
(ЗОДОВ).
Образувано е по искова молба на С.С.П. от гр.Русе, чрез адв.С.П. от САК,
с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, с която се претендира да бъде осъдена
Столична регионална здравна инспекция, гр.София, представлявана от директора
д-р Данчо Пенчев, да заплати на ищеца сумата от 10 000.00 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществените вреди в периода 20.04.2020 г. –
04.05.2020 г. (невъзможност за напускане на жилището, ограничение в свободата
на придвижване в пространството, притеснения нервно напрежение, невъзможност за
осигуряване на съществуването), в следствие на незаконосъобразно лишаване от
свобода, причинени от Предписание за
поставяне под карантина от 20.04.2020 г., издадено от главен инспектор в отдел
ЕКЗБ, сектор ПЕК, дирекция НЗБ към СРЗИ. Едновременно с иска се оспорва като
незаконосъобразно и Предписание за поставяне под карантина от 20.04.2020 г.,
издадено от главен инспектор в отдел ЕКЗБ, сектор ПЕК, дирекция НЗБ към СРЗИ,
като се изтъкват съображения за неспазване на установената форма, съществено
нарушение на процесуалните правила, противоречие с материалния закон и
несъответствие с целта на закона. В условията на евентуалност се претендира
обявяване на нищожността на предписанието поради наличието на изключително
тежки нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Излага подробни
доводи, като основните твърдения са за незаконосъобразното му лишаване от
свобода с оспореното предписание, в нарушение на чл. 5 § 1, б.“е“ от Европейска
конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Цитира и
практика на Европейски съд по правата на човека. Претендират се и разноски.
В представени писмени бележки от
процесуалният представител на жалбоподателя са изложени допълнителни
съображения за незаконосъобразност, респективно – нищожност, на предписанието,
свързани непосочването на фактически и правни основания за идването му, както и
с компетентността на органа, който го е издал.
Ответникът по иска за обявяване на
незаконосъобразност, респективно – нищожност на оспореното предписание, -
органът, издал оспореното предписание (главен инспектор в отдел ЕКЗБ, сектор ПЕК,
дирекция НЗБ към СРЗИ) счита исковата молба за неоснователна и недоказана и
моли да бъде оставена без уважение.
Ответникът по иска за обезщетение – Столична
регионална здравна инспекция, представлявана от директора, чрез процесуалния си
представител, депозира писмен отговор, като по подробно изложени в него
съображения счита исковата молба за неоснователна и недоказана. Относно
твърдяната нищожност на издаденото предписание за поставяне под карантина счита
доводите на ищеца за неоснователни. Претендира за разноски по делото.
Прокуратурата
на Република България, чрез участвалия в производството прокурор от Окръжна
прокуратура – Русе, счита иска за неоснователен. Излага съображения за
законосъобразност на оспореното предписание, издадено в съответствие с материалния
закон.
След пълен анализ на
наведените в исковата молба фактически твърдения и на събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Със Заповед № РД-01-183/06.04.2020 г.
на министъра на здравеопазването на основание чл. 61, ал. 2 и чл. 63, ал. 1, 3, 5, 6 и 7 от Закона за здравето (ЗЗ), чл. 73 от АПК и чл. 29 от Наредба № 21 от 18.07.2005
г. за реда за регистрация, съобщаване и отчет на заразните болести (Наредба № 21/18.07.2005 г.) във
връзка с усложняващата се епидемична обстановка, свързана с разпространяването
на COVID-19 на територията на страната, обявеното с Решение от 13.03.2020 г. на
Народното събрание на Република България извънредно положение и във връзка със
Съобщение на Комисията до Европейския парламент, Европейския съвет и Съвета -
COVID-19: Временно ограничение на несъществените пътувания до ЕС от 16.03.2020
г., СОМ(2020) 115, насоки и практически указания на Европейската комисия от
16.03.2020 г. и 30.03.2020 г. във връзка с разпространението на COVID-19,
мерките и действията в тази насока, както и предвид препоръки на Националния
оперативен щаб, създаден със Заповед № Р-37/26.02.2020 г. на
министър-председателя на Република България, са определени конкретни
противоепидемични мерки за територията на страната (Заповедта е публично
достъпна на сайта на Министерство на
здравеопазването-www.mh.government.bg/media/filer_public/2020/04/07/rd-01-183.pdf).
С т. II. 1 от заповедта е разпоредено всички лица, които влизат на територията
на Република България, с изключение на лицата по т. I. 3, б. "б"
(медицински специалисти, медицински научни работници и социални работници,
когато целта на пътуването е свързана упражняваната от тях професия) и
"г" (чуждестранни официални длъжностни лица (държавни ръководители,
членове на правителства и др.) и членовете на техните делегации, както и
дипломати, служители на международни организации, военнослужещи и хуманитарни
работници при изпълнение на техните задължения), да се поставят под карантина
за срок от 14 дни в дома или на друго място за настаняване, в което лицето е
посочило, че ще пребивава, с предписание по образец (Приложение № 1) на органите
на граничния здравен контрол.
Не е спорно обстоятелството, че на
20.04.2020 г. С.С.П. е влязъл в Република България през ГКПП Летище София с полет
на авиокомпания „България Еър“, пристигайки от Англия. Това обстоятелство се
установява от саморъчно попълнен от жалбоподателя формуляр за събиране на данни
за пристигащи пътници от зони с разпространение на COVID-19, във връзка с епидемичната
ситуация, с дата 20.04.2020 г. (л.14 от делото). На основание Заповед №
РД-01-183/06.04.2020 г. на министъра на здравеопазването във вр. с чл. 63 от ЗЗ и чл. 29 от Наредба № 21/18.07.2005 г. на ищеца е издадено обжалваното
предписание за поставяне под карантина, с което последният е поставен под
карантина на адрес в гр. Русе, за срок от 14 дни. С предписанието на П. са
наложени конкретни противоепидемични мерки (т. 2-3 от същото), като е посочена
изрично и правната последица като санкция при неизпълнението му, а именно –
ангажиране на наказателна отговорност по чл. 355 от Наказателния кодекс. Предписанието е издадено от П. И. П.
– главен инспектор в Столична РЗИ, по утвърден образец, като в него не са
посочени срок и ред за обжалването му (л.15 от делото). Същото е връчено на
жалбоподателя на 20.04.2020 г. Към преписката е приложена и Заповед №
РД-15-02-10/26.02.2019 г. на директора на Столична РЗИ, с която П. И. П. е
назначена на длъжността „Главен инспектор“ в сектор „Противоепидемиологичен
контрол“, отдел „Епидемиология и контрол на заразните болести“, дирекция
„Надзор на заразните болести“ при Столична РЗИ (л. 16 от делото).
Въз основа на така установената
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Предявен
е иск за обезщетяване на неимуществени вреди с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. От твърденията на ищеца, обективирани в исковата му молба, е видно, че
претенцията му се обосновава с твърдение за незаконосъобразност, в условията на
евентуалност – нищожност, на предписание за поставяне под карантина от
20.04.2020 г. Искът е предявен от лице с правен интерес, поради което се явява
допустим.
Разгледан
по същество същият е неоснователен.
Съгласно нормата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за
вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове,
действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод
изпълнение на административна дейност. Регламентираната отговорност е специален
вид отговорност за непозволено увреждане на граждани и юридически лица от
дейността на администрацията. В случая исковете се разглеждат по реда на АПК,
като се касае за специална подсъдност, регламентирана в разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ, произтичаща от общата
подведомственост на административните съдилища по чл. 128, ал. 1, т. 5 от АПК. В разпоредбата на чл. 204 от АПК са въведени специални предпоставки
за допустимост на предявените искове по Глава ХІ от АПК, наред с общите предпоставки за
допустимост на исковете, предвидени в ГПК. Така, съгласно разпоредбата на чл. 204, ал. 1 от АПК, иск може да се предяви след
отмяната на административния акт по съответния ред. Изключение от това правило
е предвидено в разпоредбите на ал. 3 и 4 от АПК, където липсва изискване за
предварително произнасяне с влязъл в сила административен акт или съдебно
решение относно нищожността на административния акт, респ.
незаконосъобразността на действието или бездействието. Така, съгласно изричното
правило на чл. 204, ал. 3 и 4 от АПК нищожността на акта, респ.
незаконосъобразността на действието или бездействието се установява пред съда,
пред който е предявен искът за обезщетение. Във връзка с обсъждане на въпроса
за допустимостта на исковата молба, следва да се посочи още, че наличието на
елементите от фактическия състав за ангажиране отговорност по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ имат отношение към основателността
на иска, а не към неговата допустимост. В този смисъл е и постоянната съдебна
практика, изразена последователно в Определение № 8484 от 25.06.2009 г. на ВАС
по адм. д. № 8437/2009 г. - III отд., Определение № 14030 от 17.12.2008 г. на
ВАС, по адм. дело № 9536/2008 г., ІV отд., Определение № 1492 от 4.02.2009 г.
на ВАС по адм. д. № 579/2009 г., III отд.
Основателността
на иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ предполага установяването на
кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. незаконосъобразен акт, отменен по съответния ред,
включително нищожен или оттеглен (съгласно чл. 204, ал. 3 АПК), или незаконосъобразно действие или
бездействие на орган или длъжностно лице, при или по повод изпълнение на
административна дейност; 2. вредоносен резултат, наличие на реална вреда,
настъпила за ищеца /имуществена или неимуществена/; 3. причинна връзка между
постановения незаконосъобразен акт, незаконосъобразното действие или
бездействие и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на който и да е от
елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността
на Държавата и общините по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Доказателствената тежест за
установяване наличието на всички предпоставки се носи от ищеца, търсещ
присъждане на обезщетение, съобразно общото правило на чл. 154, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК за разпределение на
доказателствената тежест, като за да бъде уважен искът за вреди, следва да е
проведено пълно доказване на фактите от хипотезата на правната норма.
В
настоящия случай, за да се направи преценка относно основателността на исковата
претенция за обезщетение за неимуществени вреди, на първо място следва да се
прецени дали е налице твърдяната от ищеца незаконосъобразност на предписанието
за налагане на карантина. Разпоредбата на чл. 204 ал. 1 АПК предвижда
възможност за предявяване на иска заедно с оспорването на административния акт.
За да е допустимо това оспорване обаче, същото следва да е направено в
законовия срок, съгласно разпоредбата на чл. 149 ал. 1 АПК. Действително в
самото предписание не е посочен срок за оспорването му. При това положение
съгласно разпоредбата на чл. 140 ал. 1 АПК
когато в административния акт или в съобщението за неговото издаване не е
указано пред кой орган и в какъв срок може да се подаде жалба, съответният срок
за обжалване по този дял се удължава на два месеца. Предписанието е връчено на П.
на 20.04.2020 г., а исковата молба, съдържаща и оспорване на ИАА, е подадена в
АССГ на 07.07.2020 г. по пощата (л.3 от адм.д. № 6539/2020 г. по описа на
АССГ), т.е. извън срока по чл. 149 ал. 1 и чл. 140 ал. 1 АПК. При това
положение оспорването на Предписание за налагане на карантина от 20.04.2020 г.
е недопустимо като просрочено – чл. 159 т. 5 АПК. Поради изложеното исковата
молба в тази й част следва да бъде оставена без разглеждане, а производството -
прекратено.
При
това положение следва да се разгледа предявеното в условията на евентуалност
искане за обявяване на нищожност на процесното предписание. Съгласно
разпоредбата на чл. 149 ал. 5 АПК административните
актове могат да се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без
ограничение във времето, поради което направеното искане в условията на
евентуалност се явява допустимо. За да е
нищожен един административен акт, той трябва да е засегнат от толкова тежък
порок, който да прави невъзможно и недопустимо оставането му в правната
действителност. Нищожният административен акт не поражда
никакви правни последици за адресатите си и за да не създава правна привидност,
че съществува, при констатиране на основание за нищожност, съдът следва да го
отстрани от правния мир, като правно средство за това е обявяване на неговата
нищожност. Правомощие за това дава нормата чл. 168 от АПК. Установяването на нищожност може да
стане дори да липсва нарочно искане за това, с оглед правомощията на съда за цялостна
проверка на акта /чл. 168, ал. 2 от АПК/.
В административното право,
за разлика от гражданското право липсва специален законов текст, който да
регламентира в кои случаи съответният акт е нищожен и в кои случаи е унищожаем.
Основното разграничение на порочните актове на администрацията е разделението
им на нищожни и унищожаеми в зависимост от степента и качеството на порока
(дефекта), от който е засегнат акта. Общоприето е становището в теорията и
съдебната практика, че нищожни са тези
административни актове, които поради радикални, основни и тежки
недостатъци, се дисквалифицират като административни актове и въобще като
юридически актове и се третират от правото като несъществуващи, поради което
изобщо не могат да породят правни последици. Във всеки отделен случай
действителността на административния акт се преценява конкретно, с оглед
тежестта на порока, от който е засегнат и дали той е годен да предизвика
промяна в правната сфера на адресатите на акта. Съдът в решаващия състав счита,
че основания за прогласяване на нищожност на
административен акт са такива радикални пороци, като нарушаване
изискванията за компетентност, пълна липса на форма /например задължителна
писмена форма/, пълна липса на правно основание за издаване на акта, невъзможен
предмет, несъществуващ адресат и др.
В конкретния случай
изискванията за форма са спазени – предписанието е издадено в изискуемата
писмена форма и съдържа нормативноустановените реквизити/арг. от 59 от АПК/. В
тази връзка съдът намира за неоснователни доводите на ищеца, че в акта липсвали
фактически и правни основания за издаването му. Действително в предписанието
накратко е отбелязано, че причината за поставянето под карантина на С.П. е
пристигането му от рискова зона, но това е напълно достатъчно, с оглед т. II.1 от Заповед № РД-01-183/06.04.2020
г. на министъра на здравеопазването, за да може лицето да разбере причините за
издаване на процесното предписание. По делото не се спори, а и от приложената
към предписанието декларация на С.П. е видно, че той е влязъл на територията на
Р България на 20.04.2020 г. от Великобритания, със самолетен полет на „България
Еър“ (л. 14). В предписанието точно и ясно е посочено началната дата на
карантината, за какъв период се поставя лицето под карантина и на какъв адрес.
Неоснователен е и
довода за липса на правни основания. Изрично е посочено, че предписанието се
издава на основание Заповед № РД-01-183/06.04.2020 г. на министъра на здравеопазването,
във вр. с чл. 63 Закона за здравето и чл. 29 от Наредба № 21 от 2005 г. за реда
за регистрация, съобщаване и отчет на заразните болести. Разпоредбата на чл. 63
ал. 1 ЗЗ в относимата й редакцията (ДВ, бр. 28 от 2020 г., в сила от 13.03.2020
г.) предвижда, че при възникване на извънредна епидемична обстановка министърът
на здравеопазването въвежда противоепидемични мерки на територията на страната
или на отделен регион. Нормата на чл. 29 от Наредба № 21/2005 г. от своя страна
уточнява, че при възникване на нови заразни болести с потенциален риск от
епидемично разпространение, както и при случаи на биотероризъм, министърът на
здравеопазването със заповед може да разпореди задължителна регистрация,
съобщаване и отчет на заболявания, извън посочените в приложение № 1 и
конкретни мерки, ред и начин на надзор в съответствие с епидемичната ситуация.
Не е спорно по делото, а и е публично известен факт, че към 20.04.2020 г. както
в национален, така и в световен мащаб е налице усложнена епидемична обстановка
във връзка с разпространението на COVID-19 – ново заразно заболяване, обявена е
и пандемия от Световната здравна организация. В тази връзка и с оглед на
цитираните правни норми, както и на основание чл. 61 ал. 2 ЗЗ, министърът на
здравеопазването е издал Заповед № РД-01-183/06.04.2020 г., с която в т. II е регламентиран реда за поставяне
под карантина на влизащите на територията на страната лица, включително е
утвърден и образец на предписанието, с което лицата се поставят под карантина –
Приложение № 1. В приложеното заверено копие на процесното предписание изрично
е посочено, че същото представлява именно Приложение № 1 към т. II, 1 от Заповед № РД-01-183/06.04.2020
г., т.е. цитирана е конкретна точка от заповедта, въз основа на която се издава
и по този начин С.П. е имал възможността да разбере по коя точно разпоредба от
заповедта е поставен под карантина.
По отношение на възражението
за липса на компетентност на органа, издал административния акт, съдът намира
за необходимо да отбележи следното: Към датата на издаване на процесното
предписание е действала редакцията на чл. 61, ал. 2 от ЗЗ – изм. и доп. – ДВ, бр. 28 от 2020
г., в сила 13.03.2020 г. Изменението на закона е извършено с § 22 от ПЗР на
Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и цели да обезпечи действието
на извънредните мерки на територията на страната за предпазване, ограничаване и
преодоляване последиците от разпространението и заразата с вируса COVID-19.
Съгласно чл. 61, ал. 2 от ЗЗ в редакцията към 11.04.2020 г.,
когато съществува заплаха за здравето на гражданите от болести извън посочените
в ал. 1, министърът на здравеопазването може да разпореди задължителна изолация
на болни, на заразоносители, на контактни лица и на лица, които са влезли на
територията на страната от други държави. Разпоредбата на чл. 61, ал. 2 от ЗЗ е бланкетна и като такава следва да
бъде запълнена чрез конкретни разпоредби от същия или друг равен по степен
нормативен акт, или от подзаконов нормативен акт, които регламентират ясни
задължения/правомощия на правните субекти/административни органи. В случая
разпоредбата е попълнена с правилата и задълженията, регламентирани със Заповед
№ РД – 01-183/06.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, в която с т. II.
1. е предвидено всички лица, които влизат на територията на Република България,
да се поставят под карантина за срок от 14 дни в дома или на друго място за
настаняване, в което лицето е посочило, че ще пребивава с предписание по
образец (Приложение № 1) на органите на граничния здравен контрол.
Съгласно чл. 4 от Наредбата
за условията и реда за провеждане на граничен здравен контрол на РБ, граничния
здравен контрол се извършва от регионалните здравни инспекции на граничните
контролно-пропускателни пунктове, където се установяват постоянни или временни
звена за граничен здравен контрол.
Доколкото заповедта на
министъра на здравеопазването се отнася за всички лица, които влизат на
територията на страната, а не само за тези, за които има съмнение, че са
заразени, така предвидената със заповедта здравна мярка е различна от мярката
по чл. 5, т. 7 от Наредбата за условията и реда за провеждане на граничен
здравен контрол на РБ, която дава правомощие на органите на граничен здравен
контрол да поставят под карантина физически лица, само ако има съмнение, че са
заразени. Така, с разпоредбата на чл. 61, ал. 2 от ЗЗ, вр. с т. II. 1. от Заповед № РД –
01-183/06.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, е предвидена
допълнителна здравна мярка по смисъла на чл. 3, ал. 1 от цитираната наредба,
поради което длъжностните лица от съответната РЗИ, в качеството им на органи,
осъществяваща граничен здравен контрол са материално компетентни да я прилагат.
Поради изложеното и с оглед
на обстоятелството, че по делото са представени писмени доказателства, от които
е видно, че П. П. е назначена на длъжността „главен инспектор“ в СРЗИ, настоящият съдебен състав счита, че
административния акт е постановен от компетентен орган. В тази връзка следва да
се отбележи, че възраженията на процесуалния представител на ищеца, изложени в
писмените бележки, в смисъл, че не ставало ясно от предписанието кой всъщност е
органа, който го издава – главен инспектор в отдел ЕКЗБ, сектор ПЕК, дирекция
НЗБ или държавен здравен инспектор, е неоснователно. Съгласно разпоредбата на
чл. 12 ал. 1 ЗЗ органи на държавния здравен контрол са главният държавен
здравен инспектор на Република България, регионалните здравни инспекции и
Националният център по радиобиология и радиационна защита (НЦРРЗ), а ал. 2
уточнява, че държавният здравен контрол се извършва от държавни здравни инспектори в Министерството на здравеопазването,
регионалните здравни инспекции и НЦРРЗ, като държавните здравни инспектори в Министерството на здравеопазването
и регионалните здравни инспекции са държавни служители.
От приложената Заповед №
РД-15-02-10/26.02.2019 г. на директора на СРЗИ (л.16) се установява, че П. П. е
била назначена на длъжността „държавен здравен инспектор“ по смисъла на чл. 12
ал. 2 ЗЗ, а допълненията към тази длъжност от вида „старши“ или „главен“
посочват експертното ниво на държавния служител, но не променят
характеристиката на длъжността по закон. В самото предписание, както в
началото, така и в края ясно е посочено, че при издаването му П. П. действа
именно в качеството на държавен здравен инспектор.
По аргумент от разпоредбата
на чл. 168 от АПК съдът преценява законосъобразността
и обосноваността на административния акт, като преценява дали е издаден от
компетентен орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалните и
материално - правните разпоредби по издаването му. При извършена служебна
проверка с оглед обхвата на посочената норма, съдът не констатира наличието на
друг съществен порок, касаещ валидността на процесните административни актове,
като например пълна липса на правно основание, невъзможен предмет,
несъществуващ адресат и др.
С оглед гореизложеното,
съдът намира, че в случая не се установи да е налице нищожен акт на
административен орган и длъжностни лица от състава на СРЗИ при или по повод
осъществяване на административна дейност, като предпоставка за реализиране на
отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като оплакванията на ищеца в
противния смисъл са неоснователни и недоказани. Следва да се посочи, че
липсата, респ. недоказаността дори само на една от предпоставките по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е достатъчно за квалифициране на
предявения иск като неоснователен и недоказан.
Впрочем, в конкретния случай
не се установява и наличието на останалите предпоставки за ангажиране на
отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Каквито и да е доказателства по
делото в тази насока не се ангажираха от ищеца, който носи доказателствената
тежест за това. Не може да се приеме, че издаването на незаконосъобразен, респ.
нищожен административен акт по презумпция
предполага неблагоприятно засягане на имуществената сфера или негативни
изживявания. Твърденията в исковата молба за причинени притеснения, нервно
напрежение, невъзможност за осигуряване на съществуването следва да бъдат
доказани със съответните доказателства. Както бе казано доказването на фактите
от хипотезата на правната норма на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е възложено в тежест на ищеца и то
при пълно главно доказване, съобразно общото правило на чл. 154, ал. 1 от ГПК, приложим в настоящото производство
във връзка с препращащата норма на чл. 144 от АПК.
С оглед изложеното за съда
се налага извода, че в случая исковете останаха недоказани, както по основание,
така и по размер, поради което следва да бъдат отхвърлени.
По отношение на претенцията
за разноски, направена от ответника чрез писмения отговор, следва да се
отбележи, че по делото не са представени нито списък на разноските, нито
доказателства за сторени такива от страна на ответната страна, поради което
претенцията се явява неоснователна и недоказана. Освен това съдът намира за
необходимо да посочи, че съгласно нормативната уредба - чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ и константната
съдебна практика в производство по ЗОДОВ при отхвърляне изцяло на исковата
претенция ищецът не дължи на ответника заплащането на адвокатско/юрисконсултско
възнаграждение.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.С.П. от гр.Русе, иск с правно
основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ срещу Столична регионална здравна инспекция,
гр.София, представлявана от директора д-р Данчо Пенчев, за присъждане на сумата
от 10 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществените
вреди в периода 20.04.2020 г. – 04.05.2020 г. (невъзможност за напускане на
жилището, ограничение в свободата на придвижване в пространството, притеснения
нервно напрежение, невъзможност за осигуряване на съществуването), в следствие
на незаконосъобразно лишаване от свобода,
причинени от Предписание за поставяне под карантина от 20.04.2020 г.,
издадено от главен инспектор в отдел ЕКЗБ, сектор ПЕК, дирекция НЗБ към СРЗИ.
ОТХВЪРЛЯ иска
на С.С.П. от
гр.Русе за обявяване на нищожността на Предписание за поставяне под карантина
от 20.04.2020 г., издадено от главен инспектор в отдел ЕКЗБ, сектор ПЕК,
дирекция НЗБ към СРЗИ.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, на
основание чл. 159 т. 5 АПК, исковата молба в частта, с която се оспорва като незаконосъобразно Предписание за поставяне под карантина от
20.04.2020 г., издадено от главен инспектор в отдел ЕКЗБ, сектор ПЕК, дирекция
НЗБ към СРЗИ, по съображения за неспазване на установената форма, съществено
нарушение на процесуалните правила, противоречие с материалния закон и несъответствие
с целта на закона и ПРЕКРАТЯВА
производството в тази му част.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния
административен съд.
Съдия: