№ 158
гр. София, 28.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Теменужка С.а
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100509099 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 30.12.2020 год., постановено по гр.дело №41315/2019 год. по описа на
СРС, ГО, 30 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Е.М.“ ООД срещу Ц.А. С. искове, че ответникът дължи на ищеца сумата от 4 500 лв. –
главница, частично от общо задължение за главница в размер на 16 260 лв. по договор за
потребителски кредит №FL604486 от 27.09.2011 год. и сумата от 500 лв. – договорна лихва,
частично от общо задължение за договорна лихва в размер на 5 624.61 лв., дължима за
периода от 17.04.2016 год. до 27.03.2019 год. /падеж на 90-та погасителна вноска/, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №22043/2019 год. по описа на СРС,
ГО, 30 с-в – 17.04.2019 год. до окончателното й изплащане, като ответникът е осъден да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото
производство и заповедното производство в размер на 500 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника Ц.А. С.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че
ищецът е правоприемник на „Ю.И Е.Д.Б.“ АД, както и че е бил надлежно уведомен за
прехвърляне на вземанията от „Ю. Б.“ АД с получаването на препис от исковата молба.
Договорът за прехвърляне на вземанията от 18.01.2016 год. не бил представен по делото.
Дори и да се приемело, че е налице упълномощаване на новия кредитор /ищеца/ от стария
1
кредитор да извърши уведомяването на длъжника за цесията /за което в частност нямало и
данни/, то ищецът не бил доказал реалното уведомяване на ответника. Нямало
доказателства, че представеното по делото писмо от 21.01.2019 год. е връчено на ответника.
Следователно прехвърлянето на вземанията не било породило действие по отношение на
длъжника, съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Уведомяването за цесията в по-късен момент – с
връчването на препис от исковата молба, в разглеждания случай не можело да се отчете като
новонастъпил факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК. Не следвало да бъде кредитирано
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, тъй като същото не
било изготвено въз основа на проверка в счетоводството на ищеца. Не било ясно дали
претендираните вземания били отразени в счетоводството на ищеца. Не било доказано
съществуването на тези вземания, както и техния размер. Предсрочната изискуемост не
била съобщена по надлежен ред на ответника, поради което и кредиторът не можел да се
възползва от последиците й. Към момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение не били падежирали всички вноски по кредита, поради което и
вземанията не съществували в твърдения размер. Неправилно първоинстанционният съд
бил приел, че процесния договор за кредит не е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр.
с чл. 10, ал. 3 ЗЗД, поради наличието на анатоцизъм, че не съдържа неравноправни клаузи
по смисъла на чл. 143, т. 6 и 9 ЗЗП, както и че е неоснователно възражението на ответника
за изтекла погасителна давност. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а
исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Е.М.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че по делото била доказана активната му материална легитимация,
както и че ответникът е бил уведомен за сключения договор за цесия, имащ за предмет
процесните вземания – с връчването на препис от исковата молба. От една страна
жалбоподателят твърдял, че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, а от друга
се позовавал на изтекла погасителна давност. Претендираните суми били падежирали преди
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК –
17.04.2019 год., поради което и същите били изискуеми. Със заявлението не се
претендирали вноските по договора за кредит с ненастъпил падеж.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. с чл. 99 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо, но е частично неправилно.
2
Необходимо е на първо място да бъде посочено, че в разглеждания случай предвид
твърденията на ищеца, че е настъпил падежът на дължимите месечни погасителни вноски от
1-ва до 90-та по погасителния план по договора за кредит от 27.09.2011 год., като няма
позоваване на настъпила предсрочна изискуемост на кредита и доколкото отделните вноски
се ползват с относителна самостоятелност и всяка от тях има отделен падеж /кредиторът
може да предяви иск за всяка отделна вноска, като за всяка отделна вноска може да бъде
уговорена неустойка или лихва за забава; кредиторът може да цедира вземането си/, то
въззивният съд приема, че доколкото сборът от вземанията за месечни вноски за главница от
10-та /с падеж 27.07.2012 год., доколкото кредитополучателят ползва 9-месечен гратисен
период за плащане на главницата – виж чл. 4, ал. 1 от договора за кредит/ до 56-та
включително /с падеж 27.05.2016 год./ възлиза на сумата от 4 492.24 лв., то се касае за
отделен, а не до частично заявен спорен предмет с иска за установяване на тяхното
съществуване /в този смисъл виж например Определение № 99 от 12.02.2009 год. на ВКС по
т. д. № 681/2008 год., I т. о., ТК/. За разликата от 7.76 лв. /4 500 лв. – 4 492.24 лв./ искът
следва да се счита за заявен като частичен за съществуване на вземането за 57-ма месечна
вноска за главница /с падеж 27.06.2016 год./, чийто цял размер е 124.71 лв. Идентични
изводи следва да бъдат направени и по отношение на исковете за възнаградителна лихва –
сборът от месечните погасителни вноски за възнаградителна лихва от 55-та /с падеж
27.04.2016 год./ до 57-ма включително /с падеж 27.06.2016 год./ възлиза на 416.17 лв., за
която сума е предявен отделен, а не частичен спорен предмет, а за разликата от 83.83 лв. /500
лв. – 416.17 лв./ искът следва да се счита за заявен като частичен за съществуване на
вземането за 58-ма месечна погасителна вноска за възнаградителна лихва, чийто цял размер
е 135.84 лв.
Безспорно е във въззивното производство, а и от съвкупната преценка на събраните
писмени доказателства по делото се установява, че на 27.09.2011 год. между „Ю.И Е.Д.Б.“
АД /чийто правоприемник е „Ю. Б.“ АД/, от една страна и Ц.А. С., от друга страна, като
кредитополучател, е бил сключен договор за потребителски кредит №FL604486, по силата
на който банката предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 16 260 лв. – за
пълното предсрочно погасяване на задълженията по договор за потребителски кредит
№FL401906 от 13.06.2011 год. и кредитна карта VС73932 от 09.01.2008 год., сключен между
страните, а последният се задължил да го върне в срок от 120 месеца, ведно с лихва: 1/ през
първите девет месеца от срока променлива годишна лихва, формирана от сбора на БЛП на
банката за потребителски кредити в лева за съответния период на начисляване на лихвата
плюс договорна надбавка в размер на 8.20 пункта, като към момента на сключване на
договора БЛП бил 13.200 и 2/ за периода след първите девет месеца до крайния срок на
издължаване променлива годишна лихва, формирана от сбора на БЛП плюс договорна
надбавка в размер на 0.800, на месечни вноски, с падеж на всяка вноска – 27-мо число на
съответния месец, съгласно погасителен план / първите девет вноски в размер на по 67.65
лв., а останалите в размер на по 262 лв., или общо 29 692 лв., от които главница от 16 260 лв.
и лихва от 13 432 лв./.
3
В клаузите на чл. 3, ал. 6 и чл. 6, ал. 2 от горепосочения договор е предвидено, че БЛП
се определя от Съвета на директорите на банката или от комитет към Съвета на
директорите, като отразява пазарните лихвени мерители; рисковата премия, приложима за
банката при привличане на финансов ресурс; директните нелихвени разходи на банката по
привличане на финансов ресурс; оценката под формата на лихвена премия на нивото на
риска при най-кредитоспособните клиенти; временните пазарни сътресения в лихвените
нива в размер до 0.50 % /на годишна база/. БЛП подлежи на ежемесечно преразглеждане,
като при промяна на един или повече от изброените по-горе показатели е налице основание
за актуализация на БЛП. В случай, че по време на действието на договора банката промени
БЛП по реда на чл. 3, ал. 6, като това води до необходимост от съответна промяна на
размера на погасителните вноски, определени в погасителния план при сключването на
договора, размерът на вноските, дължими след първите девет месеца от издължаване на
кредита, се променя едностранно от банката, а промените се отразяват при изчисляването на
дължимата променлива лихва по кредита, считано от падежа на първата вноска след датата
на промяна на БЛП, за което кредитополучателят, с подписването на договора, дава своето
изрично съгласие. В този случай банката изготвя нов погасителен план за остатъка от дълга,
съобразен с променения размер на лихвите, като кредитополучателят се задължава да
продължи погасяването на кредита в съответствие с новия погасителен план, като в този
случай има и правата по чл. 9 – да изплати дълга по кредита предсрочно – изцяло или
частично, след подаване на искане до банката.
Установено е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство първоначална съдебно-счетоводна експертиза, което
при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че сумата по кредита е
била преведена по разплащателната сметка на ответника на 27.09.2011 год., като на същата
дата с част от постъпилата сума е бил погасен кредит в размер на 15 506.77 лв. на ответника
по конкретна негова банкова сметка и основание погасяване на кредит доплащане и
комисионна превод между сметки на клиента в размер на 0.50 лв.; погасено е задължението
по кредитната карта в размер на 709.41 лв. по конкретна банкова сметка на ответника с
основание погасяване на кредитна карта Виза и комисионна за вътрешен превод в размер на
1 лв., а с остатъка от отпуснатия кредит на 28.10.2011 год. е погасено задължение в размер
на 42.32 лв. с основание банково вземане на просрочени лихви по редовни главници към
27.10.2011 год., след което сметката е била занулена /салдото е нула/.
На първо място настоящият съдебен състав приема, че възражението на жалбоподателя
за нищожност на договора за кредит на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД се
явява неоснователно, тъй като в нито една от клаузите му не е обективирана уговорка за
увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на
възнаградителни лихви. Действително, както вече бе посочено по-горе, от съдържанието на
договора за кредит се установява, че същият е бил отпуснат и усвоен по съгласие на
страните за погасяване на съществуващи задължения по друг договор. Не съществува, обаче,
законово ограничение страните да уговарят кредитиране за погасяване на изискуеми
4
договорни задължения, включително към същия кредитор. Касае се за рефинансиране на
задълженията по съгласие на страните, а не за преструктуриране на съществуващи кредитни
експозиции по реда на чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 год. за оценка и класифициране
на рискови експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен
риск – отменена понастоящем, но действала към момента на сключването на процесния
договор за кредит /виж и Решение № 66 от 29.07.2019 год. на ВКС по т. д. № 1504/2018 год.,
II т. о., ТК/. Преструктурирането представлява изменение на първоначалните договорни
условия по съществуващ договор за кредит чрез споразумение, с което се предоставят
отстъпки от банката към длъжника, предизвикани от влошаване на финансовото му
състояние, водещо до невъзможност да се изплати в срок пълния размер на дълга, докато в
настоящия случай страните са се споразумели да погасят съществуващите към момента на
сключване на договора задължения по силата на ново кредитиране. Ответникът, който е
релевирал възражение за анатоцизъм, не е ангажирал и каквито и да било доказателства, че
в главницата по процесния договор за кредит се включват изтекли лихви по друго
правоотношение /правоотношения/. Независимо от това следва да се посочи, че дори и това
да е така, в частност не се касае до капитализиране и последващо олихвяване на изтекли
лихви в рамките на едно и също кредитно правоотношение, а за уговорено възнаграждение
за предоставено от банката ново кредитиране съобразно желанието на ответника.
Неоснователно е и възражението на жалбоподателя за неравноправност на клаузи на
процесния договор за кредит. Ищецът не твърди и не доказва, че съдържанието на клаузите
на договора е било обект на индивидуално договаряне, но това обстоятелство само по себе
си не обуславя извод за тяхната неравноправност. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП,
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В
разглеждания случай при извършената проверка СГС не констатира наличие на подобно
значително неравновесие в клаузите на чл. 1, чл. 2, ал. 2, чл. 15, ал. 5, 17 и 19 от договора за
кредит, нито на някое от примерно изброените в чл. 143, ал. 2 ЗЗП обстоятелства. Първата
от посочените клаузи на договора обективира уговорка, която е негово задължително
съдържание, а именно за отпускането на сумата от 16 260 лв. под формата на кредитиране за
погасяване на съществуващо задължение; втората – за заплащане на разходи и такси,
каквито не са начислявани и не са предмет на настоящото дело; третата – за условията, при
които може да настъпи предсрочна изискуемост /които следват тези, установени в чл. 60, ал.
2 ЗКИ, а в тази хипотеза вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката /кредиторът/ е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост – виж
разясненията по т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело №
4/2013 год., ОСГТК; а в частност ищецът не твърди, че вземанията му са предсрочно
изискуеми/; четвъртата – за правото на кредитополучателя да се откаже от договора, каквото
право ответникът не твърди, че е упражнил, а петата – за правото на банката да прехвърли
вземанията си, произтичащи от договора, което съответства на правилото на чл. 26 от ЗПК.
5
Установено е също така по делото, че на 18.01.2016 год. между „Ю. Б.“ АД и ищеца
„Е.М.“ ЕООД бил сключен договор за прехвърляне на вземания /цесия/. Видно е от клаузите
на договора, че по отношение на индивидуализацията на прехвърлените вземания договорът
съдържа изрично препращане към Приложение №1, съставляващо негова неразделна част
/подписано от страните/, което е представено по делото, като в същото фигурират
вземанията по процесния договор, сключен с ответника, а именно: 16 260 лв. – главница и
5 624.61 лв. – договорната лихва. Следователно доказано е, че по силата на твърдения
договор за цесия на ищеца е било прехвърлено вземането за главница по договора за кредит.
Същевременно следва да се отбележи, че цесията е правен способ за прехвърляне на
вземания, по силата на която настъпва промяна в субектите на облигационното
правоотношение – кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането
си по силата на сключен между тях договор. Като всеки договор, цесията трябва да отговаря
на всички условия за действителност на договорите. Цесията поражда действие, ако
вземането бъде индивидуализирано /в противен случай договорът за цесия ще бъде
нищожен поради липсата на предмет – в този смисъл Решение № 196 от 22.11.2018 год. на
ВКС по гр. дело № 3871/2017 год., ІV г. о., ГК/. То преминава върху цесионера такова,
каквото цедентът го е притежавал, заедно с всички му предимства и недостатъци. Няма
пречка да бъдат цедирани и няколко вземания, както и част от вземане, но пак при условие,
че те са индивидуализирани поотделно. В разглеждания случай СГС приема, че вземането за
лихва не е индивидуализирано – не е ясно дали старият кредитор е прехвърлил само част от
вземането си за договорна лихва по сключения с ответника договор за кредит – което
несъмнено е делимо, което обаче предполага посочването на период, за който същото се
дължи, или е прехвърлил цялото си вземане /макар и в по-нисък размер от 5 624.61 лв. в
сравнение с общият сбор на вноските за лихва съобразно погасителния план – 13 432 лв.,
каквато хипотеза би била налице при настъпила предсрочна изискуемост – в този случай
уговореното възнаграждение за ползване на паричната сума за последващ период – след
настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи – виж задължителните за съдилищата
разяснения по т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2017
год., ОСГТК/, което също предполага посочването на период, за който същото се дължи.
При това положение договор за цесия на спорното вземане за договорна лихва не е сключен
и ищецът не се легитимира като негов носител – чл. 26, ал. 4 вр. с ал. 2 ЗЗД /нищожността
на посочената клауза не влече нищожност на целия договор за цесия, тъй като се касае за
отделни вземания на стария кредитор за главница и възнаградителна лихва, породени от
договора за кредит и може да се предположи, че цесията би била сключена и без
недействителната й част; поради и това и не е необходимо осъществяването на преценка
дали клаузите на чл. 3, ал. 6 и чл. 6, ал. 2 от договора за кредит, които обезпечават
възможността банката едностранно да измени размера на възнаградителната лихва, са
неравноправни/.
Различен извод не може да бъде направен и ако се приеме, че договорът за цесия на
вземането за договорна лихва е породил действие, доколкото ищецът не е доказал, че е
6
придобил именно вземане за договорна лихва, което се отнася за процесния период – от
17.04.2016 год. до 27.03.2019 год., предвид липсата на твърдения, че след сключването на
договора за кредит ответникът е заплатил някоя от месечните погасителни вноски и
наличието на разлика между сбора на всички дължими вноски за възнаградителна лихва по
погасителния план към договора за кредит – 13 432 лв. и прехвърлената сума – 5 624.61 лв.
Несъмнено е по делото, че ответникът е в забава по отношение на задълженията си за
заплащане на горепосочените месечни погасителни вноски за главница, като нито твърди,
нито установява да е извършил плащане на процесната сума. Същевременно своевременно
релевираното от него възражение за погасителна давност /чл. 120 ЗЗД и чл. 131 ГПК/ се
явява частично основателно.
Съгласно разпоредбите на чл. 430 ТЗ и чл. 60, ал. 2 ЗКИ, срокът по договора за банков
кредит е този, с изтичането на който кредитополучателят е длъжен да се издължи съобразно
конкретно уговорените условия – в частност на отделни месечни вноски на договорените
дати на плащане. Ако междувременно не настъпи предсрочна изискуемост на кредита
/откогато започва да тече давностния срок/, то след настъпването на падежа на всяка една от
погасителните вноски вземането на кредитора за нея става изискуемо – чл. 114, ал. 1 ЗЗД и
започва да тече приложимият в частност петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД –
поотделно за всяка вноска от датата, на която плащането е било дължимо /виж Решение №
261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 28 от 5.04.2012
г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 103 от 16.09.2013 г. на ВКС по т.
д. № 1200/2011 г., II т. о., ТК, виж и Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. №
6629/2013 г., IV г. о., ГК и Решение № 161 от 8.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1153/2014 г., II
т. о., ТК/. Правната уредба на договора за кредит дава възможност на страните да уговорят
връщане на кредита на погасителни вноски до пълното погасяване на задължението. Това
обаче не превръща договора в такъв за периодични плащания, нито определя по-кратък срок
за неговото погасяване, тъй като при периодичните плащания отделните задължения,
въпреки техния общ правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения /виж
и разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ВКС по тълк.дело № 3/2011
г., ОСГТК/, а при договора за кредит се поема задължение за едно цяло задължение, като с
уговорените погасителни вноски отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на
едно общо задължение на отделни части.
В този смисъл и доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК по ч.гр.дело №22043/2019 год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в, е било подадено на
17.04.2019 год. /виж чл. 422, ал. 1 ГПК/, то въззивният съд приема, че вземанията за
месечните погасителни вноски за главница от 10-та до 30-та включително /с падеж
27.03.2014 год./, чийто общ размер възлиза на 1 618.08 лв. /определен по правилото на чл.
161 ГПК при съобразяване на погасителния план към договора за кредит/, са погасени по
давност.
Следователно ищецът се легитимира като кредитор на сумата от 2 874.16 лв. – дължими
месечни погасителни вноски за главница от 31-ва /с падеж 27.04.2014 год./ до 56-та
7
включително /с падеж 27.05.2016 год./ и сумата от 7.76 лв. – част от вземането за 57-ма
месечна погасителна вноска за главница /с падеж 27.06.2016 год./, с цял размер от 124.71 лв.,
или общо 2 881.92 лв., до който и релевираната претенция се явява основателна, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430,
ал. 1 и 2 ТЗ вр. с чл. 99 ЗЗД са уважени за разликата над 2 881.92 лв. до размера от 4 500 лв.
– месечни погасителни вноски за главница от 10-та /с падеж 27.07.2012 год./ до 30-та
включително /с падеж 27.03.2014 год./ и за сумата от 500 лв., от която 416.17 лв. – месечни
погасителни вноски за възнаградителна лихва от 55-та /с падеж 27.04.2016 год./ до 57-ма
включително /с падеж 27.06.2016 год./ и 83.83 лв. – част от вземане за 58-ма месечна
погасителна вноска за възнаградителна лихва, с цял размер от 135.84 лв., които претенции
подлежат на отхвърляне. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта
му, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 172.92 лв. и разноски за заповедното производство за
разликата над 57.64 лв., или общо за разликата над 230.56 лв.
В останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да
бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/ направените разноски в
първоинстанционното производство за възнаграждение за вещо лице и за възнаграждение за
един адвокат в размер на 169.45 лв., както и направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 42.36 лв., съразмерно с уважената част от
въззивната жалба, респ. отхвърлената част от исковете.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 30.12.2020 год., постановено по гр.дело №41315/2019 год. по
описа на СРС, ГО, 30 с-в, в частта му, в която са уважени предявените по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК от „Е.М.“ ООД срещу Ц.А. С. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с
чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. с чл. 99 ЗЗД за разликата над 2 881.92 лв. до размера от 4 500 лв. –
дължими месечни погасителни вноски за главница от 10-та /с падеж 27.07.2012 год./ до 30-та
8
включително /падеж 27.03.2014 год./ и за сумата от 500 лв., от която 416.17 лв. – месечни
погасителни вноски за възнаградителна лихва от 55-та /с падеж 27.04.2016 год./ до 57-ма
включително /с падеж 27.06.2016 год./ и 83.83 лв. – част от вземане за 58-ма месечна
погасителна вноска за възнаградителна лихва, с цял размер от 135.84 лв., както и в частта
му, в която ответникът Ц.А. С. е осъден да заплати на ищеца „Е.М.“ ООД разноски за
първоинстанционното производство и заповедното производство за разликата над 230.56
лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Е.М.“ ООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“*******, срещу Ц.А. С. с ЕГН
**********, с адрес: гр.София, ж.к.“****** *******, искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. с чл. 99 ЗЗД за разликата над 2 881.92 лв. до размера
от 4 500 лв. – дължими месечни погасителни вноски за главница от 10-та /с падеж
27.07.2012 год./ до 30-та включително /падеж 27.03.2014 год./, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.дело №22043/2019 год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в – 17.04.2019 год. до
окончателното изплащане и за сумата от 500 лв., от която 416.17 лв. – месечни погасителни
вноски за възнаградителна лихва от 55-та /с падеж 27.04.2016 год./ до 57-ма включително /с
падеж 27.06.2016 год./ и 83.83 лв. – част от вземане за 58-ма месечна погасителна вноска за
възнаградителна лихва /с падеж 27.07.2016 год./, с цял размер от 135.84 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.12.2020 год., постановено по гр.дело №41315/2019
год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в, в останалата му обжалвана част, в която е уважен
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Е.М.“ ООД срещу Ц.А. С. иск с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 99 ЗЗД за сумата от 2 881.92
лв., от която 2 874.16 лв. – дължими месечни погасителни вноски за главница от 31-ва /с
падеж 27.04.2014 год./ до 56-та включително /с падеж 27.05.2016 год./ и 7.76 лв. – част от
вземането за 57-ма месечна погасителна вноска за главница /с падеж 27.06.2016 год./, с цял
размер от 124.71 лв., ведно със законната лихва, считано от считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №22043/2019
год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в – 17.04.2019 год. до окончателното изплащане и ответникът
Ц.А. С. е осъден да заплати на ищеца „Е.М.“ ООД направените разноски в
първоинстанционното производство и в заповедното производство в размер на 230.56 лв.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“*******, да заплати на Ц.А. С. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“******
*******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в първоинстанционното
производство за възнаграждение за вещо лице и за възнаграждение за един адвокат в размер
на 169.45 лв., както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса
в размер на 42.36 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10