Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 02.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на седми май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №16 по описа за
2019 год., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 26.02.2018
год., постановено по гр.дело №40151/2017 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.”
ЕАД срещу И.Н.Г. и А.Б.Г. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
ответниците дължат при условията на разделност /т.е. по 1/2 част/ от следните суми: 3 608.78 лв. – главница, представляваща стойност
на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от м.май 2013 год. до
м.април 2016 год. /при допусната от СРС очевидна
фактическа грешка при отразяване на началната година от посочения период, която
е посочена като 2014 год./, ведно със
законната лихва, считано от 05.04.2017 год. до окончателното изплащане и 583.96 лв., представляваща обезщетение за забава
в размер на законната лихва за периода от 15.09.2014 год. до 28.03.2017 год., за
които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.дело №21770/2017 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, като ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 670.50 лв. /за
държавна такса, възнаграждения за вещи лица и юрисконсултско
възнаграждение/, както и направените разноски в заповедното производство в
размер на 83.85 лв. /за държавна такса/.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.“
ООД.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците
И.Н.Г. и А.Б.Г.. Жалбоподателите поддържат, че решението трябва да бъде
обезсилено в частта му относно следните суми: 49.13 лв. – стойност на услугата
дялово разпределение и 10.56 лв. – лихва за забава. Неправилно СРС бил приел,
че ответниците са потребители на топлинна енергия за
битови нужди и между страните съществува твърдяното облигационна правоотношение.
По делото не било доказано, че за недвижимия имот, описан в представения
нотариален акт, е била открита клиентска партида с абонатен №228753. В
представените извлечение от сметка и съобщения към фактури имотът не бил
индивидуализиран. Не следвало да се кредитират заключенията на вещите лица по
съдебно-техническата експертиза и съдебно-счетоводната експертиза. Не било
доказано, че Общите условия на ищеца били влезли в сила, както и какво било количеството
доставена топлинна енергия. Общият топломер, монтиран в абонатната станция, не
бил преминал метрологична проверка в срок, а ищецът не можел да черпи права от
собственото си бездействие, особеното когато то представлявало административно
нарушение. Ответникът не дължал и обезщетение за забава в размер на законната
лихва, респ. не бил изпаднал в забава, тъй като по делото липсвали
доказателства за публикуването на процесните вземания
на интернет страницата на продавача. Нямало данни по какъв начин била
определена цената на услугата дялово разпределение. Ето защо моли обжалваното
решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
Третото
лице-помагач „Т.“ ООД не изразява становище по въззивната
жалба.
С определение на
СРС по посоченото дело от 23.05.2018 год. е отхвърлена молбата на ответниците И.Н.Г. и А.Б.Г. по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.
Срещу така
постановения съдебен акт ответниците са упражнили
право на частна жалба, като поддържат, че неправилно СРС бил приел, че разноските
за юрисконсултско възнаграждение в исковото
производство в размер на 150 лв. не са прекомерни. Съгласно разпоредбата на чл.
25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ /НЗПП/, размерът на
възнаграждението се определял от съда при съобразяване на фактическата и
правната сложност на делото. В случай делото не се отличавало с правна и фактическа сложност /то се било
развило в едно съдебно заседание/, обуславяща определянето на възнаграждението
по чл. 78, ал. 8 ГПК в размер, който надхвърля минимално предвидения такъв в
посочената наредба.
Ответникът по
частната жалба „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по същата.
По подадената въззивна жалба:
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.
Установено е по делото, че процесният имот
е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира процесния
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че двамата ответници
са съсобственици /при равни права/ на
процесния апартамент №55, находящ
се в гр.София, ж.к.“******, както и че за този имот при ищеца е била открита
клиентска партида с абонатен №228753. Тези обстоятелства се установяват от
съвкупната преценка на доказателствата по делото – писмо от Столична община –
район Слатина, нотариален акт за договорна ипотека на недвижим имот от
11.05.2004 год. и списък на етажните
собственици, неразделна част от протокол за проведено на 05.03.2002 год. Общо
събрание на етажните собственици на процесната
сграда, който е подписан от ответника И.Г., като авторството му не е било
оспорено и надлежно опровергано в процеса /чл. 180 ГПК/. Последният от
посочените документи обективира извънсъдебното признание на ответника, че е титуляр на права
върху топлоснабдения имот и че за същия е била
открита клиентска партида с абонатен №228753, което при преценката му по реда
на чл. 175 ГПК с оглед всички обстоятелства по делото въззивният
съд приема, че отговаря на истината. Следователно ответниците
се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42
от ДР на ЗЕ, респ. имат качеството на битови клиенти по смисъла на § 1, т. 2а
от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители
на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30
дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане
от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че Общите
условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответниците са
упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал.
3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба
на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба
№16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз
основа на писмените доказателства по делото – справки за разход на топлинна
енергия и документи за отчет – последните са подписани от ответниците,
респ. техен представител, като авторството им не е оспорено и надлежно
опровергано в процеса – чл. 180 ГПК, както и на заключението на вещото лице по допуснатата
и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с
оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано, че делът на ответниците за битово
горещо водоснабдяване е бил
изчислен в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба /през процесния период в имота се е ползвала само топла вода,
като в него е бил монтиран 1 бр. водомер/. Общият топломер в абонатната станция
е преминавал през метрологични проверки на всеки две години, като резултатът от
проверките бил, че те съответстват на одобрения тип, както и че ищецът е отчитал
за своя сметка технологични разходи. Т.е., доказана е по несъмнен и категоричен
начин по делото потребената от ответниците
топлоенергия в определено количество за исковия период – въз основа на извършен
реален отчет на уредите. В този смисъл СГС счита, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена
нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно определените
цени и възражението
на жалбоподателите, че дяловото разпределение е било извършено неправилно се
явява неоснователно.
Доказано е също
така въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводната
експертиза, което следва да бъде кредитирано /при преценката му по реда на чл.
202 ГПК/, че стойността на топлинната енергия за периода от м.май 2013 год. до
м.април 2016 год. възлиза на 3 559.65 лв., като в съответствие с нормата
на чл. 155, ал. 1 ЗЕ първоинстанционният съд е
съобразил сбора от дължимите прогнозни вноски съгласно издадените от ищеца
данъчни фактури, към които са добавени сумите за доплащане съобразно
изготвените изравнителните сметки за отоплителните сезони, включени в
горепосочения период и съответно са приспаднати сумите за връщане на абоната.
На следващо място
СГС приема, че всички дейности и обществени
отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното
законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и
осъществяването на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия.
Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция –
изм.,ДВ, бр. 74 от 2006 год./, дяловото разпределение на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост се извършва от топлопреносното
предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез
възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След изменението
на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ отговорността за извършването на дялово разпределение
на топлинна енергия се възлага само на
топлопреносните предприятия,
като те могат
да извършват дейностите по дялово
разпределение самостоятелно
или чрез възлагане на търговците,
вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за
услугата "дялово разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното
предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на
чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово
разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи
условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия,
които се заплащат от страна
на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1
предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез
упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и
начинът на плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ
/отм./ – действаща нормативна уредба към момента на сключването на договора от 14.03.2002
год. между етажните собственици на процесната сграда
и „С.“ ООД /праводател на третото лице- помагач –
видно от договора от 01.10.2005 год./
Съгласно чл. 36,
ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване
на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за
отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово
разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
Ищецът твърди, че
за процесния имот са били изготвени две изравнителни
сметки от третото лице-помагач след края на отоплителните сезони, включени в исковия
период /при реален отчет на уредите/. Въз основа на съвкупната преценка на
доказателствата по делото – индивидуални справки за отопление и топла вода,
както и заключенията по съдебно-техническата експертиза и съдебно-счетоводната
експертиза, въззивният съд счита, че услугата дялово
разпределение е била реално осъществена, а нейната стойност възлиза на 49.13
лв., както законосъобразно е приел и първоинстанционният
съд.
Следващият спорен във въззивното
производство въпрос е свързан с това дали ответниците
са в забава по отношение на задълженията си за заплащане на цената на
доставената топлинна енергия и извършената услуга дялово разпределение.
Ищецът претендира
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2014 год.
до 28.03.2017 год., т.е. твърди, че ответниците са в
забава от 15.09.2014 год. Съгласно действалите към този момент Общи условия на
ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна
енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в сградата – етажна собственост и обявената
за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл.
32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл.
33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество
топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Настоящият
съдебен състав приема, че публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение и изпълнението
на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска
изпълнение. Следователно и доколкото страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, то следва да се приема, че длъжникът изпада в
забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД, в който смисъл
са и формираните от първоинстанционния съд изводи.
По делото не са
ангажирани каквито и да било доказателства от страна на ищеца, че ответниците са били поставени в забава по отношение на
задълженията за заплащане на цената на доставената топлинна енергия и
предоставената услуга дялово разпределение през процесния
период, поради което и при приложение на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената
тежест следва да се приеме, че релевираните претенции
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Ето защо
решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която са уважени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД, които претенции подлежат на отхвърляне. Първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответниците
са осъдени да заплатят на ищеца разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 577.12 лв. /т.е. за държавна такса – за разликата
над 138.15 лв., за възнаграждения за вещи лица – за разликата над 309.86 лв. и юрисконсултско възнаграждение – за разликата над 129.11
лв./, както и разноски за заповедното производство за разликата над 72.17 лв.
В останалата
обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от
настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да
заплати на жалбоподателите /ответниците/ направените
разноски във въззивното производство за държавна
такса в размер на 11.93 лв., съразмерно с уважената част от въззивната
жалба, респ. отхвърлената част от исковете.
По подадената частна жалба:
Частната жалба е подадена от надлежни страни и в законоустановения
срок, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата
е ОСНОВАТЕЛНА.
С първоинстанционното решение в тежест на ответниците
са били възложени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените от ищеца разноски
в общ размер на 577.12 лв., включващи държавна такса в размер на 138.15
лв., възнаграждения за вещи лица в
размер на 309.86 лв. и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 129.11 лв. /именно последната сума е предмет на частната жалба – за
разликата над 129.11 лв. до 150 лв. – разноски за юрисконсултско
възнаграждение, решението на СРС подлежи на отмяна с оглед изложените вече
по-горе съображения за неговата частична неправилност/.
С обжалваното
определение е оставено без уважение искането на ответниците
по чл. 248, ал. 1 ГПК /което е своевременно направено/ за изменение на първоинстанционното решение в частта му за присъдените на
ищеца разноски за юрисконсултско възнаграждение, като
СРС е приел, че дължимото за исковото производство юрисконсултско
възнаграждение възлиза на 150 лв.
Определението е
неправилно.
По отговорността
за разноските съдът не се произнася служебно, а само по молба на
заинтересованата страна. В разглеждания искането за присъждане на разноски от
страна на ищеца е направено своевременно /още в исковата молба/, като са налице
и доказателства за осъществена правна защита на същия от юрисконсулт.
Когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, възнаграждението се определя от съда
и не подлежи на доказване – чл. 78, ал. 8 ГПК. Размерът на присъденото възнаграждение
не може да надхвърля минималния размер за съответния вид дело, определен по
реда на чл. 37 от Закона за правната помощ – съобразно вида и количеството на
извършената дейност и предвиденото в наредба на Министерския съвет по
предложение на НБПП. В разглеждания случай с оглед предявения за защита
материален интерес, приложение намира нормата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ – възнаграждението следва да е от 100 до 300 лв.
Определянето му от първоинстанционния съд с оглед
изхода от спора в размер, който надхвърля минимално предвидения – 100 лв., не е
съобразен с фактическата и правната сложност на делото, която не е висока, като
първоинстанционното производство се е развило в едно
съдебно заседание.
Следователно и с
оглед изхода от спора настоящият съдебен състав приема, че отговорността на ответниците по чл. 78, ал. 8 вр.
с ал. 1 ГПК следва да бъде ангажирана за сумата от 86.07 лв., т.е. налице са
основанията за изменение на първоинстанционното
решение в частта му за разноските за юрисконсултско
възнаграждение, чрез отмяната му за разликата над 86.07 лв. до размера от
129.11 лв.
Ето защо
обжалваното определение следва да бъде отменено, а искането на ответниците по чл. 248, ал. 1 ГПК – уважено.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящото решение /включително и в частта му с характер на
определение/ не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 26.02.2018 год., постановено по гр.дело
№40151/2017 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, в частта му, в която са
уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу И.Н.Г. и А.Б.Г.
искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 583.96 лв. /или
по 291.98 лв. за всеки един от ответниците/,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
15.09.2014 год. до 28.03.2017 год., както и в частта му, в която ответниците И.Н.Г. и А.Б.Г. са осъдени да заплатят на ищеца
„Т.С. ЕАД разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 577.12 лв., както и разноски за заповедното
производство за разликата над 72.17 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:***, срещу И.Н.Г. с ЕГН ********** и А.Б.Г. с ЕГН **********,
и двамата с адрес: ***, искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответниците дължат на
ищеца по 1/2 част от сумата 583.96 лв. /или по 291.98 лв. – всеки един от ответниците/, представляваща обезщетение за забава в размер
на законната лихва за периода от 15.09.2014 год. до 28.03.2017 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 26.02.2018 год., постановено по гр.дело
№40151/2017 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на И.Н.Г. с ЕГН ********** и А.Б.Г.
с ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 11.93 лв.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.” ООД.
ОТМЕНЯ определението от 23.05.2018
год., постановено по гр.дело №40151/2017 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решението от 26.02.2018 год.,
постановено по гр.дело №40151/2017 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, в частта
му за разноските, като го ОТМЕНЯ в частта му, в която ответниците И.Н.Г. и А.Б.Г. са осъдени да заплатят на ищеца
„Т.С.“ ЕАД юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство за разликата над 86.07 лв.
Решението /включително
и в частта му с характер на определение/ не подлежи на обжалване.
ВРЪЩА
делото на СРС, ГО, 120 с-в, за преценка за провеждане на производство по реда
на чл. 247 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/