№ 195
гр. Плевен, 18.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА
Членове:РЕНИ М. СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ
при участието на секретаря МАРИ СЛ. ЙОНЧОВСКА
като разгледа докладваното от ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА Въззивно
гражданско дело № 20234400500236 по описа за 2023 година
Производство по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 913/16.06.2022 г., постановено по гр. дело № 1691/2021 г.
по описа на Плевенски районен съд, съдът е признал за установено, на
основание чл.439 ГПК, по отношение на В. К. Н., ЕГН **********, гр.
Плевен, ул. ***, че Й. Б. М., ЕГН **********6, гр. Плевен, ул. *** не дължи
плащане на сумата 1634,00 лв. /от които 975,00 лв. като погасени по давност и
659,00 лв. погасени чрез прихващане/, за която сума е издаден изпълнителен
лист № 3745 от 29.05.2017 г. по гр.д. № 2159/2017 г. по описа на РС – гр.
Плевен, като за разликата от 1634,00 лева до предявения размер от 5625,67
лв. е отхвърлил иска, като неоснователен и недоказан.
Осъдил е В. К. Н., ЕГН **********, гр. Плевен, ул. *** да плати на Й.
Б. М., ЕГН **********6, гр. Плевен, ул. ***, направените деловодни разноски
в размер на 245,44 лева.
Осъдил е Й. Б. М., ЕГН **********6, гр. Плевен, ул. *** да плати на В.
К. Н., ЕГН **********, гр. Плевен, ул. ***, направените деловодни разноски
в размер на 911,06 лева.
Срещу така постановеното решение на Плевенски районен съд е
постъпила въззивна жалба от В. К. Н. чрез процесуалния му представител –
адв. М. К. от Пл.АК в частта, в която частично е уважена исковата молба на
Й. Б. М. и е признато за установено по отношение на В. К. Н., че същата не
1
дължи плащане на сумата 1 634,00 лева, от които 975,00 лв. като погасени по
давност и 659,00 лв. като погасени чрез прихващане, за която сума е издаден
изпълнителен лист по гр.д. № 2159/2017 г. по описа на ПРС, въз основа на
който е образувано изпълнително дело № 20218140400005 на ЧСИ Н. В..
По отношение на сумата 625,00 лв., въззивникът счита, че ищцата в
първоинстанционното производство Й. Б. М. е заплатила тази сума преди
образуване на изпълнителното дело /за месеците юни, юли, август, септември
и октомври 2017 г./ и след като е представила надлежни доказателства с
прилагането на платежни нареждания, изрично в приложеното становище до
ЧСИ, В. К. Н. е заявил, че с оглед представените доказателства за плащането,
не възразява тази сума да бъде приспадната от дълга по делото.
Това приспадане и изчисляване на размера на дълга е извършено от
ЧСИ и следва да се извърши по закон от него при изплащане на вземането и
извършване на разпределението и при определяне на размера на дълга. Видно
от изготвеното разпределение на 01.07.2021 г., което към момента не е влязло
в сила, поради обжалване от страна на Й. Б. М., направено след образуване на
настоящето дело, тази сума изрично е записана, че е сторнирана от размера на
задължението, като призната от взискателя, тъй като за нея са представени
доказателства по изпълнителното дело. В този смисъл, въззивникът счита, че
за въззиваемата Й. Б. М. липсва какъвто и да било правен интерес да води
отрицателен установителен иск и да се претендират съдебни разноски.
По отношение на възражението за недължимост на суми,
представляващи месечни вноски, поради погасяване по давност за периода
месец юни 2017 г. до месец октомври 2017 г., въззивникът счита същото за
абсолютно неоснователно, тъй като е платено, а за месеците ноември 2017 г.,
декември 2017 г. и януари 2018 г. за неоснователно, тъй като не е погасено по
давност.
Неправилни са изводите на първоинстанционния съд, че решението по
иск по чл.57 ал.2 СК няма за предмет претендирано субективно материално
право и по отношение на размера не се формира сила на пресъдено нещо,
поради което въззивникът счита, че давността е петгодишна, тъй като е
определена със съдебното решение по предявен иск по чл. 57 ал.2 от СК и
одобрена съдебна спогодба. Въззивникът счита, че решението в частта за
сумата от 975,00 лв., с което се уважава иска за недължимост, поради
погасено по давност вземане е незаконосъобразно и неправилно, като моли,
същото да бъде отхвърлено.
По отношение на сумата в размер на 659,00 лв., която съдът е приел, че
е погасена чрез прихващане с настоящия съдебен процес, въззивникът В. К.
Н. счита, че е неоснователно и недоказано по размер. Сумата от 659,00 лв.
въззиваемата Й. Б. М. е заплатила за данъци и такси, като тази сума е сбор от
заплатени такива на дата 29.08.2019 г., но за периода 2012 г. до 2019 г. За
2012 г. и 2013 г. данъците са погасени по давност към датата на плащане и са
недължими, а ищцата ги е заплатила доброволно, но няма право да ги
прендира, тъй като не е следвало изобщо да ги плаща. Въззивникът счита, че
няма как да се обогати неоснователно, тъй като не дължи погасено по давност
2
вземане. Това са данъци и такси битови отпадъци в периода, в който страните
са били женени, поради което представената бележка за сумата от 378,16 лв. е
абсолютно неотносима и неоснователна, тъй като касае данъци в периода
2015 г., 2016 г. и 2017 г., както и бележката за имотите в с. *** на обща
стойност 58,13 лв., от която сумите за периода от 2012 г. до 2017 г. са
недължими.
По отношение на имота в гр. Плевен, на ул. ***, представляващ
бившето семейно жилище, което и понастоящем се ползва от въззиваемата Й.
Б. М. и тя дължи обезщетение, предмет на изпълнителното производство,
въззивникът счита, че не дължи суми, тъй като таксата смет и данъка следва
да се заплащат само от ползвателя и дори да се приеме, че В. Н. дължи
половината от данък сгради за недвижимият имот за 2019 г., то сумата, която
му се припада е 22,00 лв., а такса битови отпадъци в размер на 34,35 лв.
следва да е дължима само за ползвателя на целия имот, а именно от Й. Б. М.
.
Въззивникът твърди, че вземането за обезщетение продължава да е
изискуемо, тъй като имотът продължава да се ползва еднолично от
въззиваемата Й. Б. М. и към настоящия момент, което се потвърждава и от
факта, че тя плаща на кредитора по лична сметка, а не през съдия изпълнителя
вземането всеки месец. Изпълнителното производство не е приключило и
генерира допълнителни разходи, които длъжницата дължи с привилегия, тъй
като са разходи за ЧСИ и такси по изпълнителното производство и разноски
на взискателя .
С оглед на това, въззивникът В. К. Н. моли Окръжния съд, да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната му част. Претендира
направените разноски за двете инстанции, съобразно представен списък на
разноските.
Постъпил е писмен отговор от въззиваемата Й. Б. М. чрез процесуалния
й представител адв. П. М., в който се изразява становище, че въззивната
жалба е неоснователна, а първоинстанционният съдебен акт следва да бъде
потвърден в обжалваната му част, като правилен, законосъобразен и
кореспондиращ на установената фактическа обстановка и приобщения по
делото доказателствен материал.
По отношение на сумата от 625,00 лв., представляваща сборът на
заплатените преди образуване на изпълнителното дело месечни вноски от по
125,00 лв. за периода месец юни – месец октомври 2017 г., в писмения
отговор от страна на въззиваемата се излага становище, че независимо от
направеното признание, към момента на инициирането на настоящото
производство нито от страна на взискателя, нито от страна на ЧСИ обективно
са предприети някакви действия или да са постановени актове, от които да е
видно, че дългът е редуциран с тази сума. Няма каквато и да е официално
обективирана промяна в сумите, фигуриращи в изпълнителния лист и в
поканата за доброволно изпълнение. В този смисъл, въззиваемата счита, че за
нея към момента на предявяване на иска е съществувал правен интерес от
завеждане на делото, съобразно действията на насрещната страна, а
3
обстоятелството, че в извършеното на 01.07.2021 г. разпределение е била
сторнирана тази сума е напълно ирелевантно, тъй като това е направено
много след депозиране на исковата молба.
На следващо място, по отношение на възражението във въззивната
жалба досежно настъпила погасителна давност по отношение на наемните
вноски за периода 29.05.2017 г. - 28.01.2018 г., въззиваемата Й. Б. М. изразява
становище, че въззивникът не е навел конкретни аргументи за неправилност
на решението, а е изразил единствено несъгласие със становището на
съдебния състав, което, според въззиваемата, съответства изцяло с указаната в
съдържанието му задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл.
290 от ГПК. Съдебният акт не обективира присъдено по съдебен ред вземане
и последното не се ползва от изключението, въведено с нормата на чл. 117,
ал. 2 от ЗЗД. Безспорно е, че задължението на въззиваемата има характер на
наемна вноска, а съгласно чл.111, б.„в“ от ЗЗД, наемните вноски се погасяват
по давност с изтичане на три години от настъпване на падежа. Въззиваемата
счита за напълно неразбираеми възраженията на въззивника, касаещи наемите
за месеците ноември 2017 г., декември 2017 г. и януари 2018 г., тъй като
същият признава, че първата от тях следва да се счита погасена на 02.12.2020
г., което не е съображение за неправилност на решението, след като давността
е прекъсната едва на 28.01.2021 г. и в този смисъл, не са налице основания за
ревизиране на съдебния акт в посочената част.
На следващо място, досежно прихванатата сума от 659,00 лв., за която
въззивникът твърди, че голяма част от погасените публични задължения са
натрупани преди развода на страните, въззиваемата счита, че това
обстоятелство е напълно ирелевантно. Безспорно е, че същите са се
формирали като ангажимент и на двамата съпрузи и съсобственици, като след
разтрогването на брачната връзка непогасените такива са се трансформирали
в разделни задължения и всеки един от тях отговаря за частта, съответстваща
на квотата му в собствеността. В случая е от значение само факта, че
плащането е извършено през 2019 г., след влизане в сила на развода. Сумата
от 659,00 лв. представлява единствено частта от данъците и таксите,
съставляваща личното задължение въззивника.
По отношение на възражението във въззивната жалба за това, че
данъците за 2012 г. и 2013 г. са били погасени по давност, въззиваемата счита,
че това е ново възражение, наведено едва с въззивната жалба и същото се
явява преклудирано. В случай, че това възражение не бъде преценено като
преклудирано, въззиваемата заявява, на първо място, съобразявайки нормата
на чл.171 от ДОПК, че давностният срок за задълженията за 2013 г. започва
да тече на 01.01.2015 г., тъй като тя следва 2014 г. - годината, през която е
следвало да бъдат заплатени данъците за 2013 г. и този 5-годишен отрязък от
време е приключил в края на 2019 г., след извършеното от нея плащане.
Независимо от това, дори и вземанията действително да са били погасени по
давност, то това съвсем не означава, че същите не са дължими. С
настъпването на давността единствено се погасява възможността за
принудителното им събиране, но самото притезание не се заличава
автоматично.
4
Напълно неоснователно е и възражението във въззивната жалба, че
такса смет и данъкът за недвижими имоти следва да се заплащат само от
ползвателя. Частта от имотите, за които са заплатени въпросните публични
задължения се ползват от ищцата по силата на възникнало по чл.57 ал.2 от СК
наемно правоотношение, а не на учредено вещно право на ползване. Съгласно
Закона за местните данъци и такси, такса смет и данъкът за недвижими имоти
се заплащат от собствениците и титулярите на ограничено вещно право на
ползване, а в случая, въззиваемата се явява фактически ползвател по
облигационно отношение.
Според въззиваемата, неоснователно е и възражението, че същата е
следвало изрично да посочи кои точно насрещни права се считат за погасени.
Прихващането е извършено по отношение на парични задължения, като
законодателят не изисква допълнителна детайлизация на същите.
Моли Окръжния съд, да остави без уважение депозираната въззивна
жалба и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част,
като правилно и законосъобразно. Претендира направените деловодни
разноски.
В съдебно заседание, въззивникът В. К. Н. не се явява и не се
представлява. В писмено становище защитникът – адв. М. К. поддържа
въззивната жалба и моли, да бъде отменено първоинстанционното решение в
обжалваната му част, като претендира направените деловодни разноски за
двете съдебни инстанции.
В съдебно заседание, въззиваемата Й. Б. М. не се явява и не се
представлява. В депозирана молба, защитникът – адв. П. М. поддържа
съображенията, изложени в отговора на въззивната жалба и моли, да бъде
оставена без уважение същата, като се потвърди решението, като правилно и
законосъобразно. Претендира адвокатско възнаграждение в минимален
размер, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатски възнаграждения.
Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и
доказателствата по делото, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
При извършване на проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК, въззивният
съд констатира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно, а в
обжалваната му част е и допустимо.
При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК,
въззивният съд счита, че разгледана по същество въззивната жалба е
5
неоснователна, а първоинстанционното съдебно решение следва да бъде
потвърдено.
Предмет на разглеждане пред Пл.РС е предявен от Й. Б. М. иск срещу
В. К. Н. с правно основание чл.439 от ГПК. Съгласно чл.439 от ГПК,
длъжникът в изпълнителното производство може да оспори чрез иск
изпълнението, като поиска установяване несъществуването на задължението,
основавайки се на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Предметът
на предявен отрицателен установителен иск е за недължимостта на суми, за
които е издаден изпълнителен лист и сумите са обективирани в процесния
изпълнителен лист.
В исковата молба ищцата в първоинстанционното производство Й. Б.
М. твърди, че бракът между страните е разтрогнат с решение на Пл.РС, по
силата на което и в съответствие с постигнатото между бившите вече съпрузи
споразумение, ищцата Й. Б. М. следва на основание чл. 57, ал. 2 от СК да
заплаща на ответника В. К. Н. сумата от 200,00 лв. месечно, представляваща
обезщетение за ползване и на неговата част от семейното жилище, находящо
се в гр. Плевен, ул. ***, считано от влизане в сила на решението. Издаденият
в полза на В. К. Н. изпълнителен лист № 3745/29.05.2017 г. е подлежащият на
изпълнение акт, послужил като основание за образуване на изп.д. № 5/2021г.
при ЧСИ Н. В., с район на действие Пл.ОС. Длъжницата Й. Б. М. е получила
покана за доброволно изпълнение, в която е указано, че дължимата главница
към 29.01.2021 г. е 8800,00 лв. Обикновените математически изчисления
разкриват, че задължението обхваща месечните наемни вноски за периода от
м. юни 2017 г. до м. януари 2021 г. включително. Заедно със съпътстващите
такси и разноски в изпълнителното производство цялата претендирана от
ищцата сума възлиза на 10 566,77 лв.
В изпълнителния процес, ищцата е депозирала в деловодството на
съдебния изпълнител молба, с която възразява срещу дължимостта на част от
указания паричен ангажимент, като след постъпило от страна на
процесуалния представител на кредитора негативно становище по
направените от нея искания, съдебният изпълнител не е предприел каквито и
да е действия по редуциране на подлежащата на принудително събиране
сума.
Ищцата твърди, че за нея е налице правен интерес от предявяване на
настоящия отрицателен установителен иск за недължимост на сумата от общо
5 625,67 лв., формирана както следва:
а) 1 600 лв., представляваща сборът на наемните вноски за периода
от м. юни 2017г. до м. януари 2018г. включително, поради погасяването им по
давност на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД;
б) 3 366,67 лв., представляваща сборът на наемните вноски за
периода от 05.09.2019г. до м. януари 2021г. включително, поради настъпило
6
обстоятелство, обосноваващо преустановяване на периодичното задължение;
в) 659 лв., представляваща сумата, прихваната с вземане срещу
взискателя на същата стойност, настъпило с получаване на молбата,
отправена до ЧСИ, в която то е обектвирано.
В подадения отговор по чл.131 от ГПК ответникът В. К. Н. е изразил
становище, че предявеният иск е изцяло неоснователен и недоказан и моли,
да бъде отхвърлен.
Решението на Пл.РС се обжалва в частта, в която частично е уважена
исковата претенция на Й. М. и е признато за установено по отношение на В.
К. Н., че същата не дължи плащане на сумата 1 634,00 лева, от които 975,00
лв. като погасени по давност и 659,00 лв. като погасени чрез прихващане, за
която сума е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 2159/2017 г. по описа на
ПРС, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20218140400005
на ЧСИ Н. В..
Настоящият въззивен състав счита, че правилно и всестранно са
изяснени от първоинстанционния съд обстоятелствата, мотивирали съда да
постанови решението в обжалваната му част.
Пред въззивната инстанция не са представени писмени доказателства.
Чрез иска по чл.439 от ГПК длъжникът може да установява само факти,
възникнали след приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание, от които факти черпи права,
изключващи изпълняемото право, в случая, погасяване на правото на
принудително изпълнение, поради изтекла давност.
Не се спори по делото, че страните са бивши съпрузи и по силата на
сключено споразумение, ищцата Й. Б. М. следва на основание чл. 57, ал. 2 от
СК да заплаща на ответника В. К. Н. сумата от 200,00 лв. месечно,
представляваща обезщетение за ползване и на неговата част от семейното
жилище, находящо се в гр. Плевен, ***
Пред РС ищцата е направила възражение,че до размер на 1600лв.
вземането за наемни вноски на ответника за периода м.06.2017г.-
м.01.2018г.,е погасено по давност, като се е позовала на кратката погасителна
давност по чл.111,б.“в“ от ЗЗД.
Неоснователно е възражението на въззивника,че не следва да се
прилага кратката погасителна давност,а общата 5-годишна такава,
позовавайки се на разпоредбата на чл.117,ал.2 от ЗЗД. Настоящият съдебен
състав счита, че обективираните в изпълнителния лист вземания на ответника
В. К. Н. по отношение на наемните вноски,представляващи обезщетение за
ползване на неговата част от семейното жилище от страна на ищцата,считано
от влизане в сила на решението за прекратяване на брака , се погасяват с
тригодишен давностен срок на основание чл.111 б.“в“ от ЗЗД.
7
От издадения изпълнителен лист е видно, че главницата е присъдена на
основание чл.57 ал.2 от СК, от което следва, че несъмнено се касае за
облигационо правоотношение. Вземането е от наем, като същото не е
установено с решение по исков процес, формиращо сила на пресъдено нещо, а
в производство по спорна администрация по искане по чл. 57 ал. 1 от СК.
Основанието, послужило за издаване на изпълнителния лист съставлява
съдебно решение, с което е одобрено постигнатото между страните
споразумение по чл.51 от СК за уреждане последиците от прекратяване на
брака им с развод. Определен е размера на месечното обезщетение, дължимо
от Й. Б. М. в полза на бившия й съпруг В. Н. за притежаваната от него ½ ид.
част от семейното жилище, предоставено й за ползване след развода.
Несъмнено по силата на постигнатото и одобрено от РС споразумение, между
бившите съпрузи е възникнало облигационно отношение .След влизане в сила
на решението за прекратяване на брака между съпрузите, бездяловата
собственост се превръща в обикновена съсобственост и всеки от съпрузите
получава дял от съсобствения недвижим имот, поради което и отношенията
между бившите съпрузи се уреждат като такива между съсобственици.
Съгласно нормата на чл.57 ал.2 от СК, по силата на съдебното решение, с
което се предоставя ползването на семейното жилище на някоя от страните,
между бившите съпрузи възниква наемно правоотношение, което е
възмездно, освен ако не е уговорено друго. Следователно, ако съпрузите не са
предвидили безвъзмездност на ползването, възниква наемно правоотношение
по аргумент от чл.57 ал.1 от СК и ползващият жилището съпруг дължи наем
на неползващия го, съгласно решението. В този смисъл, между съпрузите
възникват облигационни отношения, като в полза на съпруга, комуто е
предоставено правото на ползване върху жилището възниква облигационно
право на ползване, което няма вещен характер.
В настоящия случай, със съдебното решение, с което е прекратен брака,
между бившите вече съпрузи е постигнато споразумение, съгласно което
ищцата Й. Б. М. следва на основание чл. 57, ал. 2 от СК да заплаща на
ответника В. К. Н. сумата от 200,00 лв. месечно, представляваща обезщетение
за ползване и на неговата част от семейното жилище, находящо се в гр.
Плевен, *** считано от влизане в сила на решението. Съдебната практика и
теория приемат еднозначно, че ползването на съсобствения имот се
предоставя по силата на съдебното решение, като източникът на
облигационното правоотношение не е договор между страните, а акт на
съдебна администрация на семейните отношения. Налице е задължение за
периодично плащане, чийто характерен признак е неговата периодичност, без
оглед на това, по какъв начин е определено изтичането на интервала от време,
който го прави изискуемо – годишен, месечен, седмичен или дневен.
Съгласно съдебната практика /Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г.,
постановено по т.д. № 3/2011 г. на ВКС на РБ/, „периодични платежи“ по
смисъла на чл.111 б.“в“ от ЗЗД са задълженията и договорите за изпълнение
на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи,
имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
8
изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са
равни и плащанията да са еднакви.
В този смисъл правилно първоинстанционният съд е приел, че след
като съпрузите са определили сума от 200,00 лв., като обезщетение за
ползване на частта от семейното жилище, собственост на ответника В. К. Н.
на основание чл.57 ал.2 от СК между бившите съпрузи са възникнали
облигационни отношения, налице са повтарящи се задължения за предаване
на пари, които имат единен правопораждащ факт, а именно съдебното
решение, плащането не е еднократно и не се изчерпва с едно единствено
предаване на пари. Задължението е за трайно изпълнение, защото длъжникът
трябва да престира повече от един път в течение на определен срок. Следва да
се отбележи, че винаги, когато едно плащане притежава посочените
отличителни белези, то следва да се определи като периодично по смисъла на
чл.111 б.“в“ от ЗЗД.
По отношение на доброволно заплатената от ищцата сума в размер на
625,00 лв., макар и погасена по давност,Пл.РС правилно е приспаднал
същата от общо дължимата сума за процесния период в размер на
1600,00лв.,като е останала погасена по давност сума в размер на 975лв.
На следващо място, по отношение на сумата в размер на 659,00 лв.,
правилно първоинстанционният съд е приел, че е погасена чрез прихващане.
Плащането е извършено през 2019 г., т.е. след влизане в сила на решението, с
което е прекратен брака между съпрузите, като тази сума представлява
единствено частта на данъците и таксите, съставляващи задължението на В.
К. Н..
Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че данъците за
2012 г. и 2013 г. са погасени по давност и не е следвало да бъдат заплащани
от ищцата.Следва да се посочи, че обстоятелството за настъпила погасителна
давност, не означава недължимост на сумите, а единствено погасяването на
възможността за принудителното им събиране.
По отношение на възражението на въззивника, че такса смет и данъкът
за недвижимите имоти следва да се заплащат само от ползвателя, настоящият
съдебен състав не споделя това твърдение. Съгласно чл.11 от Закона за
местните данъци и такси, данъчно задължени лица са собствениците на
облагаеми с данък недвижими имоти. Съгласно ал.3 на същия текст, при
учредено вещно право на ползване данъчно задължен е ползвателят, какъвто
не е настоящия случай. Следователно, задължението за заплащане на данъци
е на собственика и на титуляра на ограничено вещно право на ползване, а не
фактическият ползвател по облигационно отношение, каквато се явява
въззиваемата Й. Б. М.. По същия начин стои въпросът и с такса смет,
съгласно нормата на чл.64 ал.1 от Закона за местните данъци и такси, а
именно, че таксата за битови отпадъци се заплаща от собствениците и
титулярите на ограничено вещно право на ползване.
По отношение на възражението, че въззиваемата е следвало изрично да
посочи кои точно насрещни права се считат за погасени, т.е. за кой период от
дължимия наем да се счита, че вземането е погасено чрез прихващане, следва
9
да се посочи, че съгласно чл.103 от ЗЗД, когато две лица си дължат взаимно
пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е
изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. В
настоящия случай, прихващането е извършено по отношение на парични
задължения, като законодателят не изисква допълнителна детайлизация на
същите, с оглед разпоредбата на чл.103 от ЗЗД, а само е указал редът на
погасяването им в разпоредбата на чл.76 от ЗЗД.
Предвид изложеното следва да бъде потвърдено Решение №
913/16.06.2022 г., постановено по гр. дело № 1691/2021 г. по описа на Пл.РС в
обжалваната му част,като правилно и законосъобразно.
При този изход на делото, въззивникът В. К. Н. следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемата Й. Б. М. направените деловодни разноски за
настоящата инстанция в размер на 600,00 лв. адвокатско възнаграждение,
съгласно чл.38 ал.2 от ЗА вр. чл.5 т.1 вр. чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1/2014 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА на основание чл.272 от ГПК Решение №
913/16.06.2022 г., постановено по гр. дело № 1691/2021 г. по описа на
Плевенски районен съд в обжалваната му част.
В необжалваната му част, Решението на Плевенски районен съд е
влязло в сила.
ОСЪЖДА В. К. Н., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на Й. Б. М., ЕГН
********** направените деловодни разноски за настоящата инстанция в
размер на 600,00 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно чл.38 ал.2 от ЗА вр.
чл.5 т.1 вр. чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1/2014 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване на основание чл.280
ал.3 т.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
10
2._______________________
11