Р Е Ш Е Н И
Е
Номер V-2 Година 2021, 10.02 град Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ІІ-ро Гражданско отделение, V-ти въззивен състав
На единадесети
януари, две хиляди двадесет и първа година,
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:Галя БЕЛЕВА
мл.с.Александър МУРТЕВ
Секретар Таня Михова
като разгледа докладваното от съдията В.Камбурова
въззивно гражданско дело номер 2714 по описа за 2020 година и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 ГПК и е образувано по въззивна
жалба вх.№260854/20.10.2020г., подадена от И.А.Г., ЕГН **********,***, чрез
адв. Добрина Илиева–БАК, срещу Решение №260030/30.09.2020г., постановено по
гр.д.№88/2020г. по описа на Районен съд–Айтос.
С
посоченото решение, съдът е приел за установено, на основание чл.422 от ГПК по
отношение на ответника И.А.Г., ЕГН: **********, адрес: *** съществуването на
вземането на ищеца А.П.С., ЕГН: **********, адрес: ***, за сумата от 370,89лв.,
представляваща задължения към „ВиК“ АД -Бургас за период от 09.10.2013г-
02.02.2016г и към „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД за периода м.11.2015г
–м.02.2016г, произтичащи от наемането на апартамент в гр.Айтос, ул.
„Орлово" бл. № 3, вх.В, ет.7; ведно със законна лихва за забава от датата
на подаване на заявлението в съда- 29.11.2019г до окончателно изплащане на задължението.
Съдът е осъдил, на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответника Г., да заплати на ищеца С., направените по делото разноски в
размер на 725лв.
С жалбата се изразява
недоволство от обжалваното решение. Жалбоподателят намира първоинстанционният
съдебен акт за неправилен и необоснован.
На първо място се излага становище във връзка
с изводите на съда относно периода на обитаване и напускане на процесното
жилище, предмет на договор за наем между страните. Изтъкват се факти и
обстоятелства, установени чрез свидетелски показания. Подчертава се, че
свидетелката Слатинска, майка на ищеца, в качеството си на собственик на имота (4/6 ид.части) и титуляр на партидите на ВиК и ЕВН, се явявала длъжник
към посочените дружества за претендираните от ищеца (въззиваем) суми.
Твърди се, че съдът кредитирал единствено показанията
на заинтерисован от изхода на делото свидетел на насрещната страна, като
по този начин допуснал съществено процесуално нарушение. Жалбоподателят счита,
че за имота, описан в договора за наем, не се установило по безспорен начин,
съществуването на задължения за изразходена електрическа енергия и вода.
Направено е обобщение на събраните в първоинстанционното производство
доказателства. Посочва се, че видно от представените от ищеца по делото касови
бонове, извършените плащанията касаели задължения за имот с различен
административен адрес–ул.,,Орлово“ бл.2, ет.6. Развиват се съображения във връзка с въведеното пред районния
съд, възражение за давност. Направени са
доказателствени искания.
Иска се атакуваното решение да бъде
отменено и съдът да постанови ново, с което предявените искови претенции бъдат
отхвърлени изцяло като неоснователни. Претендира се присъждане на сторените в
производството пред двете инстанции разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор от ищцовата страна, чрез адв. Гонкова- Трайкова – БАК, с който се оспорва въззивната жалба изцяло.
Въззиваемият намира атакуваният съдебен
акт за правилен и законосъобразен, постановен в съответствие със събраните по
делото доказателства. Счита подадената въззивна жалба за неоснователна, като се
моли за нейното отхвърляне.
Посочва се, че правилно първоинстанционният
съд приел за установено, че ответникът(въззивник) ползвал наетия имот през
периода 09.10.2013г.-02.02.2016г., поради което следвало да отговаря за
задълженията за изразходвана ел. енергия и вода.
Направено е подробно изложение на
безспорните по делото факти и обстоятелства. Посочва се, че на 10.01.2011г.
страните по делото сключили договор за наем, по силата на който, наемодателят
предоставил на наемателя за временно и възмездно ползване, недвижим
имот(апартамент), находящ се в гр.Айтос, ул.,,Орлово“№3, вх.В, ет.7, за срок от
една година. Твърди се, че в чл.13 и чл.17 от договора, било уговорено
задължение, наемателят да заплаща за своя сметка разходите за ток, вода, асансьор, такса почистване. При
сключване на договора, (съгласно чл.6),
наемателят заплатил капаро в размер на 250 лева.
С оглед твърденията на въззивника, че
напуснал жилището през март 2012г., прекратявайки договорните отношения с
наемодателя, се навеждат доводи за
наличие хипотезата на чл.236, ал.1 от ЗЗД.
Във връзка със спорните по делото
обстоягелства, е направен обобщаващ анализ на събраните по делото
доказателства.
Навеждат се доводи за неоснователност на
въведеното от ответника възражение за погасяване на исковата претенция по
давност.
Иска се от съда, атакуваното решение да
бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Претендират се сторените пред въззивната инстанция разноски за
адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е допустима, подадена от надлежна страна в преклузивния
срок по чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Бургаският окръжен съд, като съобрази становищата на страните, като обсъди събраните по делото доказателства и приложимото право, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
В
исковата молба са изложени твърдения за наличие на облигационни
отношения между страните – договор за наем от 10.01.2011г., със срок от една
година, с който ищецът предоставил на И.Г.
ползването на недвижим имот – апартамент, находящ се в гр.Айтос, ул.Орлово“ ,
бл.3, вх.В, ет.7 срещу месечен наем от 150 лв. и задължение на наемателя да
заплаща разходите за ток, вода и други консумативи, както и да извършва за своя
сметка текущи ремонти, необходими за нормалното поддържане на имота. Ищецът
посочва, че при сключване на договора, наемателят заплатил и сумата от 250 лв.
депозит. След изтичане на уговорения срок, наемателят продължил да ползва имота
със знанието на наемодателя, като договорът бил прекратен на 10.02.2016г. Ищецът
установил, че Г. не е извършвал текущ ремонт в имота, което наложило подмяна на
2 брави и 3 дръжки, както и не е
заплатил задълженията си към ЕВН и ВИК. В периода от 11.02.2016г. до
06.04.2016г. С. заплатил общо сумата от 620,89 лв., които според договора е
следвало да бъдат платени от наемателя. След приспадане на депозитната сума,
размерът от 370,89 лв. се явява дължим от ответника, поради и което на
основание чл.410 ГПК, ищецът поискал издаване на заповед за изпълнение и
съответно се снабдил с такава по ч.гр.д.№ 1108/2019г. по описа на РС Айтос. Поискал
е от съда да бъде прието за установено между страните, че И.Г.А. дължи на А.П.С.
сумата от 370,89 лв., ведно със законната лихва считано от 29.11.2019г. до
окончателното й изплащане, предявени са претенции и във връзка с разноските в
заповедното производство.
В срока за отговор, ответникът
не оспорва наличието на договор между страните, но заявява, че същият е
прекратен в края на март 2012г. Твърди, че е заплащал редовно консумативите за
имота за времето на договора, както и че е извършил ремонт в апартамента за
сумата от 1000 лв. Заявява, че тъй като претенцията на ищеца е за периодични
плащания, то същите са погасени по давност.
По отношение на правната
квалификация на предявените претенция, настоящата инстанция намира, че те имат своето
правно основание в чл.232, ал.2 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД вр.чл.415, ал.1 ГПК.
На 29.11.2019г. А.П.С. е подал
заявление по реда на чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение против И.А.Г. за сумата от
370,89 лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до
окончателното изплащане, както и разноски в размер на 175 лв. Заявителят е
посочил, че вземането произтича от договор за наем от 10.01.2011г., по силата
на който ищецът предоставил на И.Г. ползването на недвижим имот – апартамент,
находящ се в гр.Айтос, срещу месечен наем от 150 лв. и задължение на наемателя
да заплаща разходите за ток, вода и други консумативи, както и да извършва за
своя сметка текущи ремонти, необходими за нормалното поддържане на имота. След
изтичане на уговорения срок, наемателят продължил да ползва имота със знанието
на наемодателя, като договорът бил прекратен на 10.02.2016г. Заявителят
установил, че Г. не е извършвал текущ ремонт в имота, което наложило подмяна на
2 брави и 3 дръжки, както и не е
заплатил задълженията си към ЕВН и ВИК. В периода от 11.02.2016г. до
06.04.2016г. С. заплатил общо сумата от 620,89 лв., които според договора е
следвало да бъдат платени от наемателя. След приспадане на депозитната сума в
размер на 250лв., останало задължение в размер на 370,89 лв., което заявителят
е счел като дължимо обезщетение, произтичащо от неоснователно обогатяване. На
12.12.2019г. е издадена заповед №577 за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№1108/2019 по описа на Районен съд–Айтос. След издаването
на заповедта за изпълнение, в срок е постъпило възражение от длъжника по чл.414 ГПК, по повод на което е започнало и настоящото исково производство.
В едномесечен срок искът по чл.422 е бил
предявен от ищеца.
Възпроизвеждането изявлението на заявителя в
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №
577/02.12.2019г. по ч.гр.д № 1108/2019г. по описа на Районен съд–Айтос като
основание за възникване на вземането, както и квалификацията на предявената
претенция като такава по чл.59 ЗЗД с Определение № 165 от 05.03.2020г. по
гр.д.№ 88/2020г. по описа на РС Айтос не опорочава постановеното решение. Определянето
на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да
определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да
изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически
твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в
петитума искане за защита. Съдът който разглежда иска по чл.422 ГПК е обвързан
от посочените в заявлението по чл.410 ГПК правопораждащи факти. По същият начин
е обвързан и съдът, разглеждащ заявлението, но е възможно съдът да посочи в
заповедта различно основание. В тази хипотеза сезираният по реда на чл.422 ГПК
съд преценява дали ищецът е предявил иск за установяване на същото вземане, за
което е издадена заповедта и разглежда фактическото основание, посочено в
заявлението – така в решение № 152/28.04.2014г. по гр.д.№ 7541/2013г. по описа
на ВКС. Изложените твърдения в т.12 от заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК и в обстоятелствената част на исковата молба сочат на
претенция по чл.232, ал.2 ГПК, по какъвто иск се произнесъл и районния съд.
Към исковата молба е приложен договор
за наем, множество касови бележки, издадени от „Водоснабдяване и канализация“
ЕАД и „ЕВН България Електроснабдяване“ЕАД за заплатени суми към тези дружества,
ангажирани са гласни доказателствени средства, назначена е съдебно-икономическа
експертиза.
От доказателствата безспорно се
установява, че страните са сключили договор за наем от 10.01.2011г. за
апартамент, находящ се в гр.Айтос, ул.“Орлово“, бл.3, вх.В, ет. 7, за срок от
една година, с наемна цена от 150 лв. месечно.
От представените от ищеца касови
бонове се установява заплащането на задължения към „Водоснабдяване и
канализация“ ЕАД и „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД за процесния период,
както и касови бележки за покупка на дръжки за врати и брави. С отговора ответникът
изрично е заявил, че не оспорва така представените писмени доказателства, както
и размерът на заплатените суми по тях.
От заключението на вещото лице
по назначената съдебно икономическа експертиза се установява, че за процесния
период, по партида за вода с адрес: в гр.Айтос, ул. „Орлово“ 2/3/6 и титуляр
Кина Анастасова Слатинска /майка на ищеца/ отчетените, фактурирани и платени
количества вода са на стойност 264,88
лв., както и начислени и платени лихви в
размер на 28,88 лв. За обект с ИТН 2690014, с титуляр Кина Слатинска и адрес:
гр.Айтос, ул.‘Орлово“ №2, за процесния период са издадени и заплатени в полза
на „ЕВН България Електроснабдяване“ЕАД фактури на обща стойност 398,22 лв., от
които главница 397,08 лв. и лихви 1,14лв.
По делото са разпитани и двама свидетели относно факти и обстоятелства във връзка с продължителността на договора за наем, сключен между страните.
Бургаският окръжен съд, при
служебната проверка, извършена на осн. чл.270 ГПК намира, че не са налице пороци, водещи до нищожност и недопустимост на обжалваното
решение, поради което то е валидно и допустимо. В останалата част съдът е
ограничен с посоченото във въззивната жалба, с която е сезиран.
Макар и ответникът да оспорва, че е ползвал
имота след изтичането на срока на договора за наем-една година, от
доказателствата по делото се установява, хипотезата, предвидена в чл.236, ал.1 ЗЗД, а именно, че имотът се е ползвал и след изтичане срока по договора, т.е. е
налице мълчаливо продължаване на договора. Основният спор се концентрира
относно докога е продължило ползването на имота, предвид становището на ищеца,
че договорът е прекратен на 10.02.2016г., а ответникът твърди, че
облигационните правоотношения са прекратени в края на м. март 2012г.
Свидетелката Кина Слатинска,
майка на ищеца, заявява, че ответникът е наел имота през 2011г. и през февруари
2016г. го е напуснал, като е живял там с жена си и детето. Същата твърди, че
ответникът е върнал ключовете от апартамента на нея, и имотът е бил в лошо
състояние, липсвали брави и дръжки. След освобождаването на апартамента, ищецът
извършил належащите ремонтни действия и
през февруари 2016г. заплатил задълженията за вода, натрупани за две години и
половина и задълженията за ток за два три месеца.
Свидетелят Антон Г., баща на
ответника, твърди че синът му освободил апартамента още през март 2012г. и
всички задължения за ток и вода били платени.
Показанията и на двамата
свидетели следва да бъдат преценени с оглед разпоредбата на чл.172 от ГПК, тъй
като същите са заинтересовани, в полза на всяка една от страните. Съдът намира,
че следва да кредитира показанията на свидетелката Кина Слатинска, тъй като
същите кореспондират и на останалите доказателства по делото. Представените от
ищеца касови бележки, които доказват
факта на плащане на процесните суми са с дата на издаване през месец февруари
2016г., което е в съответствие с твърденията на свидетелката, че нейният син,
който принципно не живее в България, след освобождаването на апартамента е
заплатил дължимите суми за вода и ток през февруари 2016г.
Съдът приема за
установено, че за времето от 10.01.2011г. до февруари 2016г. между страните е
налице валиден договор за наем, като след изтичане на срока по договора, наемателят
е продължил да ползва наетото жилище със знанието и без противопоставянето на
наемодателя.
Съобразно разпоредбата на чл.232,ал.2 от ЗЗД разходите
за ползване на вещта, какъвто е случая с изразходваната вода, е в тежест на наемателя.
Такава уговорка съществува между страните и съгласно представения договор за
наем. Наемателят не е изпълнил задължението си да заплати консумативите за
ползваните ВиК услуги и ел.енергия в имота за процесния период.
Видно от представените писмени
доказателства – фискални бонове, неоспорени от ответника, ищецът е заплатил
задължения към ВиК и ЕВН, от което може да се направи извода, че същият е
заплатил претендираните суми, тъй като същите не са заплатени от наемателя, за
който е съществувало задължение да погасява разходите за ползване на вещта.
Съдът кредитира и изготвеното и
прието заключение на вещото лице, по назначената съдебно –икономическа
експертиза, неоспорено от страните, според което заплатените суми за ел.енергия
възлизат на стойност 398,22 лв, а тези за вода – на 293,76 лв. От така
заплатените суми следва да бъде приспаднати 250 лв., които са дадени като
депозит по договора и съответно дължими от ответника са 441,98 лв., което води
до извод за основателност на предявената претенция в размер на 370,89 лв.
Не могат да бъдат споделени
изводите за погасяване по давност на процесните суми, тъй като за да възникне
правото за наемодателя да търси заплащане на разходите за консумативи по
чл.232, ал.2 ЗЗД, същият следва да ги е заплатил в полза на трето лице – в
случая „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД и „ЕВН България Електроснабдяване“ЕАД.
Плащането към тези трети лица, както вече бе посочено е осъществено през
февруари и април 2016г., поради и което същите не са погасени по давност.
Предвид изложеното съдът намира, че обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
На основание чл.78 от ГПК в полза на въззиваемия следва да се присъдят направените от него разноски за настоящата инстанция в размер на 150 лв., представляващи платен адвокатски хонорар, съобразно представени договор за правна помощ.
С оглед на горното, Бургаският
окръжен съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260030/30.09.2020г.,
постановено от Районен съд– Айтос по гр.д.№88/2020г. по
описа на същия съд.
ОСЪЖДА И.А.Г., ЕГН **********, с адрес: *** да
заплати на А.П.С., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 150 лв. /сто и петдесет лева/, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: