РЕШЕНИЕ
№ ……….
Гр. Варна,
………………... 2021 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд –
Варна, Трети състав, в открито съдебно заседание на тринадесети юли две хиляди
двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дарина
РАЧЕВА
при секретаря Калинка Ковачева и с участието на прокурора от
ВОП , като разгледа докладваното от съдията
адм. дело № 1000 по описа на
Административен съд – гр. Варна за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.
145 и следв. от АПК, вр. чл. 186, ал. 4 от ЗДДС.
Образувано е по жалба от
дружество
по ЗЗД „Пепи 82“ – гр. Варна, ЕИК *********, срещу Заповед за налагане на
принудителна административна мярка № 111-ФК/10.05.2021 г. на Началника на отдел
„Оперативни дейности“ – гр. Варна в Главна дирекция „Фискален контрол“ при Централно управление на
Националната агенция за приходите, с която на дружеството на основание чл. 186,
ал. 1 и чл. 187, ал. 1 от Закона за данъка върху добавената стойност е наложена
принудителна административна мярка „запечатване на търговски обект“ – пекарна, находяща се в гр. Варна, ТБ
„Младост“, модул 83, стопанисван от дружеството, както и забрана на достъпа до него за срок от 14
(четиринадесет) дни.
Жалбоподателят
посочва, че заповедта е немотивирана, а мотивите не са свързани с конкретно
установени факти. Счита още, че не е доказана необходимостта от принудителната
мярка, а автоматичен извод за наличие на основание за налагането й не може да
се направи. Твърди, че наложената принудителна мярка е тежко наказание в
настоящите обстоятелства, свързани с извънредната обстановка, констатираното
нарушение е първо и за него е издадено наказателно постановление. Моли за
отмяна на заповедта.
Ответникът в
производството, Началник на отдел „Оперативни дейности“ – гр. Варна в Главна
дирекция „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП изразява становище за неоснователност
на жалбата. Твърди, че
при нарушение на закон и в частност на данъчното законодателство винаги има
нарушение на държавен интерес, а административният орган действа при обвързана
компетентност. Счита за безспорно установено извършеното нарушение, а срокът на
мярката за определен близо до минимума и съответстващ на степента на обществена
опасност на деянието. Твърди, че принудителната мярка не противоречи на
принципа за съразмерност и нейната цел е ограничаване на евентуално
противоправно поведение и обезпечаване на обществения интерес. Моли заповедта да бъде
потвърдена като правилна и
законосъобразна и в полза на ответника да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът, след като се
съобрази с изложените в жалбата основания, доводите на страните и събраните
доказателства, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в
срока по чл. 149, ал. 1 от АПК от лице с правен интерес от обжалването, поради
което се явява допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна.
Предмет на обжалване е Заповед за налагане на
принудителна административна мярка № 111-ФК/10.05.2021 г. на Началника на отдел
„Оперативни дейности“ – гр. Варна в Главна дирекция „Фискален контрол“ при Централно управление на
Националната агенция за приходите, с която на ДЗЗД „Пепи 82“ на основание чл. 186, ал. 1 и чл. 187, ал. 1 от
Закона за данъка върху добавената стойност е наложена принудителна
административна мярка „запечатване на търговски обект“ – пекарна,
находяща се в гр. Варна, ТБ „Младост“, модул 83, стопанисван от дружеството,
както и забрана на достъпа до
него за срок от 14 (четиринадесет) дни.
От обстоятелствената част на обжалваната заповед се
установява, че на 01.05.2021 г. е извършена проверка в търговския обект, при
която проверяващият е направил контролна покупка на обща стойност 6 лева,
платени в брой, за които не е издаден фискален касов бон от въведеното в
експлоатация фискално устройство. От изведената контролна лента било
установено, че покупката не е отразена като продажба във фискалното устройство.
Обстоятелствата са квалифицирани като нарушение на чл. 25, ал. 1, вр. чл. 3,
ал. 1 от Наредба № Н-18/13.12.2006 г. на министъра на финансите и вр. чл. 118,
ал. 1 от ЗДДС. Констатациите са отразени в протокол от извършена проверка от
същата дата и въз основа на тях административният орган е издал обжалваната
заповед, в която е възприел същите като осъществяващи състава на чл. 186, ал.
1, т. 1, б. „а“ от ЗДДС.
Като
мотиви за определения срок на принудителната мярка е посочено, че е било взето
предвид естеството на нарушението – неиздаване на касов бон – което засяга
утвърдения ред и установената фискална дисциплина, и прави невъзможно
извършването на текущ и последващ контрол от органите на НАП. Изложени са общи
съображения, че деянието показва поведение на лцето, насочено срещу
установената фискална дисциплина, и организация в търговския обект, която няма
за цел спазването на данъчното законодателство. Посочено е още, че при неналагане на ПАМ
има възможност от извършване на нови нарушения и ще настъпят значителни и
труднопоправими вреди за фиска. Конкретно е описано, че за да бъде извършена промяна в
организацията на дейността в конкретния обект е необходим определен срок. Срокът на наложената
ПАМ е съобразен с целената превенция и преустановяване на незаконните практики
в обекта, както и необходимото време за създаване на нормална организация за
отчитане, като прекият резултат е правилно отразяване на оборота, спазване
отчетността на относимите към ФУ документи и предаване на изискуемите данни към
НАП, а индиректният – недопускане на вреда за фиска.
За констатираното
нарушение е съставен акт за установяване на административно нарушение № F 611343/12.05.2021 г., тоест след датата на заповедта. В
констативния протокол от датата на проверката е описано, че фактическата
наличност е с 55,45 лева по-малко от разчетената касова наличност. Представено
е наказателно постановление от 07.06.2021 г., с което представляващият ДЗЗД е
санкциониран на основание чл. 185, ал. 1 от ЗДДС.
След като разгледа оплакванията, изложени в
жалбата, доказателствата по делото, становищата на страните и в рамките на
задължителната проверка по чл. 168 от АПК, съдът приема следното:
Жалбата е допустима, като подадена в срока по
чл. 149, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс, вр. чл. 186, ал. 3 от ЗДДС, от лице с правен интерес – адресат на акта.
Като индивидуален административен акт по смисъла
на чл. 21, ал. 1 от АПК, заповедта следва да отговаря на изискванията на
законосъобразност по кодекса – да е издадена от компетентен орган, при спазване
на установената форма и процедура, при правилно приложение на материалния закон
и в съответствие с целта на закона.
Съдът намира, че обжалваният акт е издаден от
компетентен орган – Началник на отдел „Оперативни дейности“ – гр. Варна в
Главна дирекция „Фискален контрол“ при Централно управление на Националната
агенция за приходите,
на когото съгласно Заповед № ЗЦУ-1148/25.08.2020 г. на Изпълнителния директор на НАП е възложено
издаването на заповеди за налагане на ПАМ по чл. 186 от ЗДДС.
Не се установяват съществени нарушения на
административно-производствените норми при издаване на акта. Обжалваният акт
отговаря на изискванията за писмена форма и съдържа фактическите и правните
основания за издаването си в достатъчно подробен вид, позволяващ съдебен
контрол.
Правното
основание за налагане на обжалваната принудителна административна мярка е чл.
186, ал. 1, т. 1 б. „а” от ЗДДС, съгласно който запечатване на обект за срок до
един месец се прилага на лице, което не спази реда или начина за издаване на
съответен документ за продажба, издаден по установения ред за
доставка/продажба.
Съдът намира, че обжалваната
принудителна мярка е наложена при неправилно приложение на материалния закон и
в нарушение на целта на закона.
Според твърденията на
ответника, при констатиране на административно нарушение на реда за отчитане на
оборотите в търговските обекти административният орган е длъжен във всеки случай
да наложи принудителна мярка по чл. 186 от ЗДДС. Дори това да е така, при
определяне на срока на мярката административният орган действа в условията на
оперативна самостоятелност, като законът определя възможна продължителност на
принудата до един месец, без да
фиксира критериите, които административният орган трябва да приложи.
Следователно индивидуализацията на срока
на принудителната мярка е резултат от упражняване на оперативната
самостоятелност на административния орган. При тази индивидуализация е
необходимо да бъдат изложени достатъчно мотиви, които да позволят на съда да
провери дали органът е упражнил тази предоставена му оперативна самостоятелност
правилно, в обществена полза и в съответствие с целта на закона, за каквато
проверка изрично го задължава чл. 146, т. 5 от АПК.
Във връзка с това,
чл. 13 от АПК въвежда и принципите на
последователност и предвидимост, които задължават административните органи
своевременно да огласяват публично критериите, вътрешните правила и
установената практика при упражняване на своята оперативна самостоятелност,
а чл. 6, ал. 2 от АПК – принципът на съразмерност, според който
административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни
интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, с която актът се
издава.
Съответно мотивите
във връзка с продължителността на срока следва да посочват конкретни
обстоятелства, въз основа на които административният орган е направил извода,
че мярката ще постигне целта на закона именно когато е наложена в съответния
размер, както и съждения относно засегнатите от акта и неговото изпълнение
права и законни интереси и съпоставка с целта, която следва да бъде постигната.
Съдът отбелязва, че
мотивите относно продължителността на наложената мярка са общи и без никаква
връзка с констатирани конкретни факти, обосноваващи изводите на
административния орган. На практика мотивите представляват изводите на
административния орган, тоест правна квалификация. Част от мотивите относно
продължителността на наложената мярка са нелогични, по-специално, че естеството
на нарушението определя нуждата от защита на обществения интерес, като не е
ясно защо това ще стане с налагането на принудителна мярка именно за срок от 14
дни. Липсват
фактически констатации относно организацията на дейността в обекта, която да е
различна от нормалната организация, които да обосновават извода, че тази именно
(неустановено каква) организация на дейността трябва да бъде променена и за
това е необходимо време. Не е ясно и как се отнася целта да се осигури защитата
на обществения интерес като се предотврати възможността за извършване на нови
нарушения към продължителността на този срок. Изложените общи съображения относно фискалната дисциплина и изброяването на всички
задължения на данъчнозадължените лица по чл. 118 от ЗДДС нямат
връзка с определения срок на мярката.
Направено е изявление, че
при определянето на срока е съобразен принципът на съразмерност, според който
административният орган упражнява правомощията си по разумен начин,
добросъвестно и справедливо, а срокът е съобразен с целената превенция за
преустановяване на незаконосъобразните практики в обекта и необходимото време
за създаване на нормална организация за отчитане на дейността от търговеца.
При това положение съдът счита, че напълно липсват
конкретни мотиви относно необходимостта
от административната принуда и специфичната нейна цел в случая. Не е ясно кое от
констатираните обстоятелства е мотивирало административния орган да достигне и
до извода, че дружеството е въвело
организация в търговския обект, която няма за цел спазване на данъчното
законодателство, съответно тези твърдения са недоказани и не могат да обосноват
необходимостта от принудата. Тези мотиви противоречат на констатацията, че в
обекта има въведено в експлоатация и регистрирано в НАП фискално устройство. За
да мотивира такива изводи, административният орган е следвало най-малкото да
съпостави стойността на неотчетената продажба с регистрираните дневни обороти
от предходни дни, с разчетения оборот от фискалното устройство за определен
минал период или други достъпни при проверката данни. Не е ясно не само каква е
нормалната според органа организация за отчитане на дейността на търговеца, но
и по какъв начин тя ще бъде създавана в запечатания обект. Ориентир за
проведена изобщо такава преценка от страна на органа липсва, като в същото
време липсват и законоустановени или
обявени от администрацията критерии, вътрешни правила или установена практика
за определяне на срока съобразно задължението на административния орган по чл.
13 от АПК за последователност и предвидимост при упражняване на своята
оперативна самостоятелност.
Сами по себе си, изложените мотиви относно
продължителността на срока не представляват същински мотиви, а общи формални
изявления относно значимостта на охраняваното обществено отношение, естеството
на извършеното нарушение (което е преповтаряне на правната му квалификация),
последиците от нарушението (които също не са посочени) и необходимостта да се
осигури защитата на обществения интерес, като се предотврати възможността за
извършване на нови нарушения.
Същите мотиви на практика се повтарят без
изключение във всяка от заповедите на административния орган, преминали през
съдебния контрол на настоящия състав и могат да се отнасят за всеки търговец и
всяка дейност, независимо от конкретните констатации. Така например, през
преминалите съдебен контрол пред настоящия състав заповеди за налагане на ПАМ
на същото основание и за същото по вид нарушение през последните 12 месеца, принудителна мярка „запечатване“ за един и
същ срок – 14 дни – е наложена при неиздаден касов бон на стойност 1,80
лева (по адм.д. № 2679/20), на стойност 13,50 лева (по адм.д. № 768/20), на
стойност 15,00 лева (по адм.д. № 322/21), на стойност 53,92 лева (по адм.д.
1890/20), на стойност 136 лева (по адм.д. № 2572/20). Такъв е срокът и на
обжалваната в настоящото производство заповед, при която твърдяното нарушение е
неиздаден касов бон на стойност 6 лева, тоест, независимо от размера на неотчетената
продажба, срокът на запечатването е един и същ и основанието за това не може да
бъде изведено от мотивите на акта. Следователно правило как се определя срокът
и каква е неговата връзка с размера на неотчетените продажби не може да бъде
изведено и от практиката. Това създава опасност от произвол при упражняване на
оперативната самостоятелност на административния орган да определя срока на
принудителните мерки, което, съчетано с липсата на всякакви реални мотиви за
определянето му, препятства възможността на съда да извърши преценка относно
съответствието на наложената мярка с целта на закона.
Предвид предоставената на административния
орган възможност да налага принудителни мерки от този вид за срок до 30 дни, тоест от 0 (нула) до 30 дни,
твърдението, че определеният срок е съобразен с целената превенция е
несъстоятелно. Не са изложени конкретни мотиви защо избраният от органа срок е
именно 14 дни, а не примерно 15 дни, 7 дни, 10 дни или 3 дни, което препятства
възможността на съда да проведе контрол за съответствие на мярката с целта на
закона и за спазване на принципа на съразмерност.
Мотивите относно съразмерността също са
напълно формални, като за съда остава напълно неясно по какъв начин
твърдението, че „административният орган упражнява правомощията си по разумен
начин, добросъвестно и справедливо“ обосновава извод, че принудителната мярка
не засяга права и законни интереси в по-голяма степен от необходимото за целта,
за която се налага, каквото е изискването на чл. 6, ал. 2 от АПК.
Ето защо, съдът намира, че при издаване на обжалваната
заповед административният орган е действал в нарушение на принципа на съразмерност, и по-специално на правилото, закрепено в член 6, ал. 5 от АПК,
съгласно което административните органи трябва да се въздържат от актове и
действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел.
Наложената
принудителна мярка без да е установено и доказано нарушението и без възможност
дейността да продължи правомерно след понасяне на санкцията за евентуалното
нарушение, предотвратява извършването на търговска дейност в обекта и реализирането на приходи от нея. В случая запечатването не обслужва друга, ясно
посочена в заповедта цел, освен ограничаване
на правата на търговеца. Запечатването обаче води и до пропуснати приходи за държавата от данъчни и
осигурителни плащания. В
случая, административната принуда засяга не само правата на данъчнозадълженото
лице, но и интересите на фиска от извършване на регистрирани продажби, в
резултат от които да бъдат генерирани данъчни приходи, поради което
административният орган е следвало да претегли тези противоречиви интереси и да
мотивира защо за фиска е по-важно търговецът да не работи четиринадесет дни и
какви точно противоправни деяния се презюмира, че ще бъдат извършени, и
съответно ще бъдат предотвратени за този период в резултат от запечатването.
Наложената принудителна административна мярка
не отговаря и на специфичните цели на ЗДДС. От анализа на чл. 186, ал. 1 във връзка с чл. 187, ал. 4 от ЗДДС,
съгласно който ПАМ се прекратява от органа, който я е приложил, след като бъде
доказано от административнонаказаното
лице, че глобата или имуществена санкция е заплатена изцяло, следва, че налагането на ПАМ е недопустимо без
нарушителят да има качеството административнонаказано лице, тоест преди
издаване на наказателното постановление. Тоест целта на ПАМ, закрепена в ЗДДС, е да принуди нарушителя
доброволно и
възможно най-скоро
да плати санкцията, като по този
начин понесе
веднага отговорността за извършеното административно нарушение и с това се
постигне своевременно предупредително-възпитателният ефект на административната
санкция. Предвидено е това доброволно изпълнение да води до прекратяване на мярката, тоест законодателят е
преценил, че след изтърпяване на административното наказание необходимостта от
административната принуда отпада. В
случая заповедта за ПАМ е издадена преди
да бъде издадено наказателно постановление. Поради липсата на издадено
наказателно постановление единственият път на защита на адресатите на заповедта
е обжалването й, тъй са лишени от възможността да се позоват на чл. 187, ал. 4
от ЗДДС. Ето защо настоящият състав счита, че целта на принудителната мярка
всъщност е допълнително утежняване на положението на адресата, независимо от
отношението му към административното нарушение. Целта в действителност не е
предотвратяване на бъдещата дейност на обекта за определения срок, за да не
бъдат извършвани нови нарушения, или за реорганизиране на дейността му (за
което не е ясно в какво се изразява, след като е налице констатация, че в
обекта действа ЕКАФП в съответствие с нормативните изисквания, нито как ще бъде
извършено в запечатан обект, достъпът до който е забранен), или за поправяне на
хипотетични вредни последици от неотчитане на продажбите, както приема административният
орган.
Въз основа на всичко гореизложено, съдът приема, че
заповедта е необоснована,
издадена в противоречие
с целта на закона и в нарушение на принципа за съразмерност, поради което
следва да бъде отменена.
При този изход от делото разноски за
ответника не се дължат, а от страна на жалбоподателя няма претенция за
присъждане на такива.
По гореизложените съображения и на основание чл. 172
от АПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по жалба от ДЗЗД
„Пепи 82“ – гр. Варна, ЕИК *********, Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 111-ФК/10.05.2021 г. на Началника на отдел
„Оперативни дейности“ – гр. Варна в Главна дирекция „Фискален контрол“ при Централно управление на
Националната агенция за приходите, с която на дружеството на основание чл. 186,
ал. 1 и чл. 187, ал. 1 от Закона за данъка върху добавената стойност е наложена
принудителна административна мярка „запечатване на търговски обект“ пекарна, находяща се в гр. Варна, ТБ
„Младост“, модул 83, стопанисван от дружеството, както и забрана на достъпа до него за срок от 14
(четиринадесет) дни
Решението подлежи на
обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването
му на страните.
Съдия: