Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 29.07.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на тридесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Й.
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №13597
по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 16.07.2019
год., постановено по гр.дело №30550/2018 год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в, е
признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Ц.Й.Х. иск с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 и сл. ЗЕ, че
ответницата дължи на ищеца сумата от 373.27 лв. /от която
34.30 лв. – цена на услугата дялово разпределение/, представляваща цена на
доставена топлинна енергия за битови нужди за периода от 02.02.2015 год. до
м.април 2017 год. /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при
отразяване на началния момент на периода, за който се дължи посочената сума, който
е посочен като м.юли 2014 год./ за топлонабден имот, находящ се в гр.София,
ж.к.“*********, абонатен №239942, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №7753/2018 год. по описа на СРС, ГО, 36
с-в – 02.02.2018 год. до окончателното й изплащане, като искът за главницата е
отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 418.40 лв., а
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 68.11 лв. /от които 6.90 лв. върху главницата, представляваща
цена за услугата дялово разпределение/ е изцяло отхвърлен и ответницата е
осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски
по делото и в заповедното производство в размер на 502.54 лв., а ищецът е
осъден да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски по делото в размер на 69.83 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.“
ЕАД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че част
от вземанията за главница са погасени по давност на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД. В раздел VІІ от Общите условия от 2008
год. – „Заплащане на топлинна енергия“, чл. 32, ал. 1, бил определен реда и
срока, по който купувачите на топлинна енергия /в т.ч. ответницата/ са длъжни
да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно 30-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят. В чл. 33, ал. 2 от Общите условия
от 2014 год., в сила от 12.03.2014 год., било предвидено че след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителни сметки,
продавачът издавал за отчетния период кредитни известия на стойността на
месечните фактури и една обща фактура за потребено количество топлинна енергия
за отчетния период. Клиентите не заплащали обезщетение за забава до изравняване
на отчетния период – чл. 33, ал. 4 от Общите условия. Едва след това се
начислявало обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху
общата фактура. Задълженията за общата фактура от 31.07.2015 год. за
отоплителния сезон 2014 год. – 2015 год. ставали изискуеми едва на 15.09.2015 год.,
като от този момент следвало да тече и давностния срок. Предмет на производството
била фактуря №********** от 31.07.205 год., като в същата било посочено, че са
издавани кредитни известия. Погрешно СРС бил приел, че издадените кредитни
известия за прогнозно начислени суми за периода са изискуеми задължения по
фактури. Следователно процесните вземания не били погасени по давност. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по
жалбата Ц.Й.Х. не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 149 и сл. ЗЕ
вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Безспорно е във
въззивното производство, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа, че ответницата е собственик на процесния
апартамент №117, находящ се в гр.София, ж.к.“*********, абонатен №239942 и има качеството на потребител на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. на битов клиент съгласно § 1,
т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./, че между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, както и че стойността на
доставената през периода от м.юли 2014 год. до м.април 2017 год. топлинна
енергия възлиза на 384.10 лв., стойността на услугата дялово разпределение за същия
период – на 34.40 лв., обезщетението за забава в размер на законната лихва
върху главницата от 384.10 лв. за периода от 16.09.2015 год. до 19.01.2018 год.
– 61.14 лв., а обезщетението за забава в размер на законната лихва върху
главницата от 34.40 лв. за периода от 16.09.2015 год. до 19.01.2018 год. – 6.97
лв.
Спорните между
страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с това
дали вземанията за главници, които се отнасят за периода от м.юли 2014 год. до 02.02.2015
год., са погасени по давност, както и дали ответницата е в забава по отношение
на задължението си за стойността на доставената топлинна енергия и на услугата
дялово разпределение.
Според задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по
тълк.дело № 3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на
чл. 111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт,
чието падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по
аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество
съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения давността тече от деня
на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може
да иска предсрочно изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо
след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е
възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
По отношение на
задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за
периода от м.юли 2014 год. до 02.02.2015 год. включително въззивният съд
приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като
страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради което
длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало,
поради следните съображения:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една изравнителна вноска; 2/ на
месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една
изравнителна вноска и 3/
по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация
и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалата през процесния период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната
нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на
потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в
полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата
между начислената суми по прогнозните
вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия,
отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни
месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това
ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие. При всички случаи, обаче,
това “изравнително” вземане е самостоятелно и различно от вземанията на
топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се
касае до корекция на тези вноски със задна дата. Т.е.,
задължението за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на
месечните вноски.
Съгласно
действалите през периода от м.март 2014 год. до м.април 2014 год. Общи условия
на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена
топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която
сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл.
33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на
продавача.
Публикуването на
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и
на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и стойността
на услугата дялово разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия/,
представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който
кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение. Следователно
изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава
кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи от волята
му, законодателят пренася началото на погасителната давност към възникване на
задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от възникването
на правото.
В този смисъл
настоящият съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни
или равни/ възникват след изтичането на съответния месец, през който е
доставена топлинна енергия – всяка доставка поражда вземане за месечна вноска.
Т.е. в частност тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за периода
от м.юли 2014 год. до 02.02.2015 год. е започнала да тече от 1-во число на
съответния следващ месец и е изтекла преди датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №7753/2018 год.
по описа на СРС, ГО, 36 с-в – 02.02.2018 год., както законосъобразно е приел и
първоинстанционният съд. Следователно процесните главни вземания се явяват
погасени по давност.
Осъщественото от
ищеца фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на
действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не
променя момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/.
Определянето на срок за изпълнение на задълженията в процесната фактура, с
който жалбоподателят свързва началния момент, от който започва да тече
погасителната давност, няма действие по отношение на ответника – арг. чл. 20а,
ал. 2 ЗЗД.
Срещу
изчисленията на размера на непогасеното вземане за главница за стойност на
доставената топлинна енергия за изтеклия тригодишния период до датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и
на вземането за обезщетение за забава не са наведени оплаквания в жалбата,
поради което и с оглед ограничения характер на въззивното обжалване /чл. 269,
изр. 2 ГПК/, жалбоподателят не би могъл да постигне присъждането на суми в
размери, по-големи от установените в атакувания съдебен акт.
По делото не са
ангажирани и каквито и да било доказателства от
страна на ищеца, че ответницата е била поставена в забава по отношение на
задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия и на услугата
дялово разпределение, поради което и при правилно приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест първоинстанционният съд е приел, че релевираната претенция по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата в общ размер на 68.11 лв. подлежи на отхвърляне.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решението от
16.07.2019 год., постановено по гр.дело №30550/2018 год. по описа на СРС, ГО,
36 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Н.“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
ВРЪЩА
делото на СРС, ГО, 35 с-в, за преценка за провеждането на служебно производство
по реда на чл. 247 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/