№ 103
гр. Варна, 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
шести юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Петя Ив. Петрова
Членове:Мария Кр. Маринова
Росица Сл. Станчева
при участието на секретаря Виолета Т. Неделчева
като разгледа докладваното от Петя Ив. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20223000500236 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по в.гр.д. № 236/2022 г. по описа на Варненския
апелативен съд е образувано по въззивна жалба на ИВ. Н. Д., подадена чрез
адв. Р.Д., против решение № 422/05.04.2022 г., постановено по гр.д. №
2628/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен искът й
против Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и
благоустройството, гр. София, за признаване за установено в отношенията
между страните, че тя е собственик на следния недвижим имот:
самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 10135.1506.814.1.10,
съгласно Заповед № РД-18- 98/10.11.2008 г. на началника на СГКК,
представляващ апартамент № 10, с административен адрес: гр. Варна,
ул."Александър Дякович" № 31, блок 24, ет.5, ап. 10, състоящ се от кухня,
хол, спалня и баня - тоалет и малко коридорче, с обща площ от 63 кв.м;
заедно с принадлежащото му таванско складово помещение с площ от 35,56
кв.м и изба № 10 с площ от 4,50 кв.м; ведно с 10,96 % идеални части от
общите части на сградата, при граници: на същия етаж 10135.1506.814.1.9,
под обекта 10135.1506.814.1.8 и над обекта-няма, на основание чл.79 от ЗС,
чрез непрекъснато, трайно, явно и необезпокоявано владение, като
недобросъвестен владелец от 1995 година, до настоящия момент и е осъдена
да заплати на Държавата юрисконсулско възнаграждение от 2790,20 лева.
Въззивницата е навела оплаквания за неправилност на обжалваното
решение поради постановяването му в нарушение на процесуалните правила,
1
на материалния закон и поради необоснованост, като е молила за отмяната му
и за уважаване на иска и присъждане на сторените по делото разноски в двете
съдебни инстанции. Изложила е, че в противоречие със събраните по делото
доказателства окръжният съд приел, че ищцата не е владяла имота явно,
трайно и необезпокоявано с намерението да го свои в продължение на
релевантния по делото период в периода от 1995 г. до завеждане на иска и
така достигнал до необоснования извод за липсата на предпоставките по чл.
79 от ЗС за придобиването му по давност.
Държавата, чрез ст. юрисконсулт В., е подала писмен отговор, с който е
оспорила въззивната жалба и по съображения за правилността на
обжалваното решение, е молила за потвърждаването му и за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция страните чрез своите
процесуални представители са поддържали съответно жалбата и отговора,
като ищцата е молила за присъждане на сторените по делото разноски по
приложен списък по чл. 80 от ГПК, а ответникът – за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка,
намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по правилността му
и като съобрази събраните по делото доказателства, доводите и възраженията
на страните, съдът намира следното:
Предмет на производството пред окръжния съд е предявеният от ИВ. Н.
Д. против Държавата иск по чл.124 от ГПК за установяване между страните,
че ищцата е собственик на недвижим имот - апартамент № 10 в гр. Варна,
ул."Александър Дякович" № 31, блок 24, ет.5, състоящ се от кухня, хол,
спалня и баня - тоалет и малко коридорче, с обща площ от 63 кв.м, заедно с
принадлежащото му таванско складово помещение с площ от 35,56 кв.м и
изба № 10 с площ от 4,50 кв.м; заедно с 10,96 % идеални части от общите
части на сградата, представляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 10135.1506.814.1.10, с предназначение жилище, апартамент,
съгласно Заповед № РД-18-98/10.11.2008 г. на началника на СГКК, придобит
от нея на основание чл.79 от ЗС, чрез непрекъснато, трайно, явно и
необезпокоявано владение, като недобросъвестен владелец от 1995 година до
настоящия момент.
Ответникът е оспорил иска по съображения, че имотът е държавна
собственост, като ищцата не го е владяла като свой, а била негов държател по
силата на настанителната заповед. Молил е за отхвърлянето му.
С решение от 31.05.1988 год. по бр. д. № 632/1988 г. на ВРС, след
развода на ищцата, й е било предоставено ползването на семейното жилище в
гр. Варна, ж.к. „Владислав Варненчик"бл.405, вх.10, ет.1 ап.27– ведомствено
такова на Кораборемонтен завод „Одесос“ – Варна, където е работел бившия
й съпруг. Със Заповед № 1065/08.11.1991 год. год. на директора на същия
завод, жената (с тричленното й семейство) е била настанена в друго жилище -
2
процесния апартамент, находящ се в гр. Варна, по ул."Александър Дякович"
№ 31, бл.24 ет.5 ап.10, таванско помещение. За жилищния блок (на четири
етажа, от 12 апартамента, застроена площ 116 кв.м.), в който се намира и този
апартамент, е бил съставен акт за държавна собственост № 11532 от
05.05.1972 год, Според вписването в акта, блокът е бил предоставен за
ползване на КЗ „Георги Д.“ (чийто правоприемник впоследствие е
„Варненска корабостроителница“ АД, към 1994 г. - ДФ „Варненска
корабостроителница“). Със Заповед № 1066/08.11.1991 год. на директора на
Кораборемонтен завод „Одесос“ –Варна, издадена на осн. чл. 94, ал.3 от
Наредбата за държавните имоти и писмо № 2800-545 от 06.11.1991 г. на ДФ
„Варненска корабостроителница“, е наредено изключването от ведомствения
жилищен фонд на КРЗ „Одесос“ на жилището в ж.к. „Владислав Варненчик"
бл.405, вх.10, ет.1 ап.27 и предаването му в оперативно управление на ДФ
„Варненска корабостроителница“ и съответно включването във ведомствения
жилищен фонд на КРЗ „Одесос“ на апартамент 10, по ул."Александър
Дякович" № 31, бл.24 ет.5, в който е било настанено семейството на ищцата.
Този факт е отразен в забележка към акта за държавна собственост от 1972 г.
и посочен в настанителната заповед на ищцата от 1991 г. За ползването на
предоставеното й ведомствено жилище, видно от приложените по делото
квитанции, И.Д. е заплащала наем до 1995 г. През 1995 г. (така писмо изх. №
IV-5919/16.11.1995 год. на управителя на КРЗ “Одесос“ на осн. чл. 111, ал.4
от Наредбата за държавни имоти), както и през 2001 г. е било дадено
разрешение на ишцата да закупи предоставеното й ведомствено жилище, но
договор за продажба не е бил сключен - факт, по който страните не спорят.
По делото липсват доказателства впоследствие имотът да е преминал в
собственост на правоприемника на държавно предприятие, на което той е бил
предоставен за ползване (в тази насока по делото са приети отговорите на
„КРЗ Одесос“ АД, „Булярд корабостроителна индустрия“ АД, „ПБМФ“ АД до
областния управител, че имотът не е заведен в активите им и не са
собственици на същия). Не е бил спорен по делото и факта, а и се установява
от взаимноподкрепящите се показания на свидетелките Д.Я. (съседка), Я.П.
(приятелка) и С.К. (сестра), че от 1995 -96 г. и до момента ищцата живее в
процесното жилище и не плаща наем. Според свидетелките, И. спряла да
плаща наем когато обявили, че ще продават жилищата (така св. Я.). Тя искала
да закупи апартамента (така всички свидетелки) и ходила да пита в
корабостроителния и в кораборемонтния завод, но не намерила кой да й го
продаде (св. Я. и св. П.). Ходила по инстанциите, но нямало документи (св.
Куртева). Търсила доста време някой, от който да купи апартамента, но
нямало на кого да плати, защото в двата завода казвали, че имота не е техен
(св. П.). Понастоящем също искала да купи жилището (така всички
свидетели).
В заявление вх. № РИ-21-9400-5/03.02.2021 год, подадено в Областна
администрация Варна, ищцата Д. е отправила и искане за предоставяне
възможност за закупуване на процесния имот. Авторството на дописания в
3
заявлението саморъчен текст в този смисъл не се оспорва от ищцата, като
възраженията й свързани с мотивите за написването му (факт ирелевантен) са
неоснователни.
Придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на
собственост. Тя е средство за придобиване на правото на собственост след
изтичане на известно време и при определени условия. Съгласно чл. 79. (1)
ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с
непрекъснато владение в продължение на 10 години. Съгласно чл. 68, ал.1 ЗС
владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът
държи, лично или чрез другиго, като своя, а според ал. 2, държането е
упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като
своя.
В случая, процесното жилище е частна държавна собственост, като за
него е съставен акт за държавна собственост още през 1972 г. (актът е за
целия жилищен блок). Фактическата власт на ищцата върху апартамента е
учредена по силата на настанителната заповед от 1991 г. със съдържанието на
договор за наем за ведомственото жилище – държавна собственост.
Действията по обитаване на държавното жилище по силата на настанителната
заповед, включително и вписването й в домовата книга, не са упражняване на
фактическа власт като към свой собствен имот, даващи основание за
придобиване. Те не съставляват владение, а държане. Затова без значение е
дали ищцата е плащала наема или не в продължение на години. Това не
променя основанието на което е била учредена фактическата й власт върху
имота. Държането не е основание за придобиване на собственост по силата на
упражняването му в определен срок, поради което и ищцата не може да
придобие собствеността на основание давностно владение, поради изтичане
на десетгодишния давностен срок. Превръщането на държането във владение
става с промяна в намерението за своене на вещта като своя, като тази
промяна в намерението трябва да е демонстрирана и достигнала до
собственика на имота. Включително и към момента на подаване на
заявлението от 03.02.2021 год, с искането за закупуване на жилището, ищцата
е осъществявала фактическата власт върху имота за собственика, а не за себе
си. Промяната в намерението за своене е изразено едва с настоящата искова
молба, на което ответникът – държавата се е противопоставил, поради което и
не е налице релевантно по см. на чл. 79, ал.1 ЗС владение годно за
придобиване на собственост. В този смисъл неоснователни са оплакванията
на въззивницата в жалбата й пред настоящата инстанция.
С оглед изложеното, предявеният иск по чл. 124 от ГПК вр. чл. 79, ал.1
ЗС е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. До същия правен резултат е
достигнал и Варненският окръжен съд в обжалваното решение, поради което
то следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от спора и на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на Държавата
-ответник, представлявана по делото от юрисконсулт, следва да бъде
4
присъдено юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция в размер
на сумата от 200 лв. съгл. чл. 25, ал.1 от НЗПП.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 422/05.04.2022 г., постановено по гр.д. №
2628/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА ИВ. Н. Д. с ЕГН:********** и адрес гр. Варна, ул.
„Александър Дякович", блок 24, ет.5, ап.10 да заплати на Държавата,
представлявана от Министъра на регионалното развитие и
благоустройството, сумата от 200 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ, в едномесечен срок
от връчването му на страните и при условията на чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5