№ 3927
гр. С., 07.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20241110108101 по описа за 2024 година
Предявени са искове по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК от „И Ф“ ЕООД, ЕИК:
*********, седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „И В“, ул. „Б.“ № 17, ап. 1,
срещу Д. В. В., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к. „Л З Г“ № 15, вх. Б, ет. 5, ап. 50,
вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6
ЗПФУР за установяване съществуването на следните вземания на ищеца: 700 лв. –
непогасена главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние № *******
от 15.07.2022 г., сключен между страните по делото, ведно със законната лихва от
11.05.2023 г. до изплащане на вземането; 125,90 лв. – договорна възнаградителна лихва
за периода 15.07.2022 г. – 12.03.2023 г., за които е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. №25229/2023 г. на СРС.
Ищецът твърди, че на 15.07.2022 г. между страните бил сключен договор за
предоставяне на кредит от разстояние № ******* по реда на ЗПФУР. Изложени са
съображения за начина на сключване на договора чрез електронна платформа. Твърди,
че в хода на кандидатстването кредитополучателят изпратил снимка на личната си
карта, от което било видно, че предоставените лични данни съвпадали. Била
предоставена снимка тип „селфи“ с личната карта, като било видно, че снимащият се и
лицето от снимката на личната карта съвпадали. Бил предоставен и вайбър профил.
Кредитополучателят потвърждавал сключването на договора и в телефонен разговор
със служители на ищеца, който разговор се записвал. Твърди, че на ответника бил
предоставен кредит в размер на 700 лв., който следвало да се погаси на 11 вноски,
първите десет от които в размер на 63,64 лв., а последната единадесета в размер на
63,60 лв., в периода от 14.08.2022 г. до 10.06.2023 г. Била уговорена и договорна лихва
при лихвен процент от 40,15%, като за исковия период 15.07.2022 г. – 12.03.2023 г.
същата възлизала на 125,90 лв. Твърди, че ответникът не е изпълнил задълженията си
по договора. С имейл, получен от ответника на 03.04.2023 г., кредитът бил обявен за
предсрочно изискуем. За вземанията си ищцовото дружество депозирало заявление за
1
издаване на заповед за изпълнение, което било уважено и била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 30.05.2023 г. по ч. гр. д. №
25229/2023 г. на СРС, 151 състав. Заповедта била връчена на длъжника по реда на чл.
47, ал. 5 ГПК, което наложило предявяването на настоящите искове от ищеца. Ето
защо моли съда да постанови решение, с което да уважи предявените искове.
Претендира разноски.
В срока за отговор ответникът чрез особения представител адв. Ю. Б. оспорва
предявените искове по основание и размер. Оспорва наличието на валидно
облигационно правоотношение между страните, възникнало въз основа на процесния
договор, доколкото ответникът не бил участвал в сключването му. Твърди, че в
приложените към исковата молба договор за предоставяне на кредит от разстояние и
общи условия към него липсва задължителната съгласно чл. 16 и чл. 17 ЗПФУР
информация. Излага доводи, че процесния договор има характера на договор за
потребителски кредит, поради което за него били приложими и разпоредбите на ЗПК.
В конкретния случай не били спазени изискванията не само на чл. 8, ал. 1 и ал. 2
ЗПФУР, но и на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК,
поради което договорът бил недействителен. Същият бил недействителен и поради
нарушаване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото в чл. 2,
ал. 1, т. 5 от него липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита.
С наличната в посочената договорна клауза препратка към ЗПК не се постигала
изискуемата от закона конкретика. Договорната клауза не давала необходимата яснота
и конкретика относно включените по пера разходи в определения ГПР и посоченото в
чл. 2, ал. 1, т. 5, изр. последно от договора имало изцяло декларативен характер, тъй
като било обективно невъзможно потребителят да си осигури достъп до посочения от
ищеца „съответен софтуер“, следователно не можело да се установи или провери
коректността на начина на изчисление на определения ГПР. Твърди, че кредиторът бил
длъжен при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс
изчерпателно да посочи всички компоненти, които го оскъпяват и какво конкретно е
включено в тях. В случая били неясни както компонентите, така и математическият
алгоритъм, по който се формирало годишното оскъпяване на кредита. Ето защо
процесният договор се явявал недействителен на осн. чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 ЗПК. Освен това, прави възражение за неравноправност на договорните клаузи.
Прави възражение за нищожност на договора и на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Ето
защо моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове като
неоснователни и недоказани.
Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са по реда на чл. 422 ГПК искове по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК.
Исковете са допустимо предявени от заявителя в заповедното производство и
настоящ ищец по реда и в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК след възражение в срок от
длъжника на основание чл. 422, ал. 1 ГПК за суми и периоди, за които е издадена
процесната заповед за изпълнение.
Основателната на предявените искове е обусловена от установяването при
условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца на следните
правопораждащи факти:
1. Наличието на валидно облигационно отношение между страните, възникнало
2
въз основа на договор за предоставяне на кредит от разстояние № ******* от
15.07.2022 г. с твърдяното от ищеца съдържание, сключен чрез средствата за
комуникация от разстояние съобразно изискванията на ЗПФУР, в частност ищецът да е
предоставил информация на потребителя съгласно чл. 8 ЗПФУР, както и да е получил
съгласието на потребителя за сключване на договора, което правоотношение да е
съществувало през процесния период;
2. Ответникът е усвоил кредита в размера, посочен в исковата молба;
3. Размер на непогасените задължения по процесния договор за кредит
(главница и договорна лихва);
4. Настъпване на изискуемостта на задълженията, в т.ч. осъществяването на
предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, както и че
кредиторът е уведомил ответника за упражняване на правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем в пълен размер преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение;
5. Всички факти, на които основава своите искания или възражения.
В тежест на ответника е при установяване на горните обстоятелства да докаже
погасяване на дълга, както и всички факти и обстоятелства, на които основава своите
искания или възражения, в т.ч. нищожност на процесния договор на сочените от него
основания – противоречие със закона.
Към процесното правоотношение по отпускане на кредит са приложими
правилата на Закона за потребителския кредит, тъй като по делото липсват както
твърдения, така и данни процесният кредит да е отпуснат на длъжника като физическо
лице в рамките на евентуално осъществявана от него професионална или търговска
дейност (арг. чл. 9, ал. 3 ЗПК, § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и Решение № 50056 от 29.05.2023 г.
на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о.). По своята правна същност процесният договор,
който се твърди да е сключен между страните е договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което за него са приложими разпоредбите на
посочения нормативен акт.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл.
10, ал. 1 ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен или друг
траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК „траен
носител“ е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана
до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от
време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.
Законът за потребителския кредит допуска сключването на договор за
потребителски кредит от разстояние – по правилата на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) – арг. от чл. 5, ал. 9 и ал. 13 ЗПК. Договорът
за потребителски кредит отговаря на определението за финансова услуга по § 1, т. 1 от
ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране,
застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски,
инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на
„средство за комуникация от разстояние“ съгласно § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е
всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние,
без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Легалната дефиниция на договор за кредит от разстояние при условията на Закона за
3
предоставяне на финансови услуги от разстояние се съдържа в разпоредбата на чл. 6,
ал. 1 ЗПФУР, съгласно която договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние – едно или
повече.
В чл. 18 ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване факти и обстоятелства
във връзка със сключването на договор за предоставяне на кредит от разстояние, като
доказателствената тежест е възложена на ищеца-доставчик на услугата. Разпоредбата
на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е изпълнил задълженията
си за предоставяне на информация на потребителя; спазил е сроковете по чл. 12, ал. 1
или 2 и получил съгласието на потребителя за сключването на договора, като
преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго
средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се
записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за
установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях – чл. 18, ал. 3 ЗПФУР.
Предвид горното, за да се докаже сключването на договор за потребителски
кредит чрез средство/а за комуникация от разстояние, следва да се установи, че
страните са постигнали съгласие относно договора за кредит, представен в писмена
форма на траен носител по смисъла на § 1, т. 10 ДР на ЗПФУР, както и че това
съгласие е дадено от тях чрез средства за комуникация от разстояние, т. е. посредством
електронни изявления.
В хода на производството ищецът успя да установи пълно и главно посочените
обстоятелства и възникнало въз основа на тях облигационно правоотношение. За
установяване на възникнала облигационна връзка между страните въз основа на
сключен между тях договор за потребителски кредит по делото е представен
неподписан договор за потребителски кредит № ******* от 15.07.2022 г. и Общи
условия към договорите за предоставяне на кредит от „И Ф“ ЕООД, който ищецът
твърди, че е сключил по електронен път по реда на ЗПФУР с ответника в качеството
му на кредитополучател.
В неоспорено от страните заключение на съдебна компютърно-техническа
експертиза (СКТЕ), което съдът цени като компетентно и обективно изготвено, е
обективиран разговор между мъж и жена със съответно посочено в заключението
съдържание, от което се установява, че ответникът изрично е потвърдил сключването
на процесния договор с посочване на трите си имена и ЕГН, като според вещото лице
липсват обективни находки, които да водят до съмнение, че има извършени
манипулации върху аудио файла, записан на представения от ищеца компактдиск.
Неоснователно е оспорването на ответниковия представител в устните състезания за
липсата на доказателства за идентичност на гласа на ответника и изследвания
звукозапис, което могло да бъде доказано единствено с фонетична експертиза,
доколкото съгласно чл. 18, ал. 3 ЗПФУР изявленията, направени чрез телефон , друго
средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща се
записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за
установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях, като по делото липсват
доказателства, че ответникът се е противопоставил възпроизведеният в заключението
на СКТЕ телефонен разговор със служител на ищеца да бъде записан.
За доказване на възникналото между страните кредитно правоотношение са
4
представени неподписани документи – договор за предоставяне на кредит №
*******/15.07.2022 г. и общи условия към него, представени на хартиен носител, за
които се твърди, че са изготвени като електронни документи и са подписани от
ответника, който е получил процесния договор и общи условия на посочен от него
имейл адрес, четирицифрен уникален код за активация на предоставен от него
телефонен номер, както и имейл с линк, при чието натискане е въвел получения от
него активационен код, а преди извършване на паричния превод с разписка от
15.07.2022 г. с ответника е проведен процесния телефонен разговор.
Съгласно разпоредбите на чл. 3, ал. 1 и ал. 2 ЗЕДЕУУ и на чл. 3, т. 35 от
Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г.
относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни
трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от
28 август 2014 г.) електронен документ означава всяко съдържание, съхранявано в
електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален
запис, като писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ,
съдържащ електронно изявление. Електронно изявление е словесно изявление,
представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и
визуално представяне на информацията (чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ). Електронното
изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ и на чл. 3, т.
10-12 от Регламент (ЕС) № 910/2014 – за електронен подпис се считат данни в
електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са
логически свързани с тях и които титулярят на електронния подпис използва, за да се
подписва, като законът въвежда три форми на електронния подпис – обикновен,
усъвършенстван и квалифициран.
Несъмнено изпращането на съобщения по електронна поща и подаване на
заявки чрез натискане на бутон в интернет представляват електронни изявления,
доколкото се касае до словесни изявления в цифрова форма, обективирани чрез
общоприет стандарт за преобразуване и представяне на информацията – интернет с
възможност за тяхното възпроизвеждане, т. е. сключеният по описания начин договор
за кредит представлява електронен документ, съдържащ електронно изявление.
Доколкото същият не съдържа характеристиките на усъвършенстван или
квалифициран електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал.2 и ал. 3 ЗЕДЕУУ вр. чл. 3,
т. 11 и 12 от Регламент (ЕС) № 910/2014, документът, в случая процесният договор и
общи условия към него е подписан с обикновен електронен подпис – съдържанието му
включва посочване на страните по договора като автори на документа с техните
индивидуализиращи данни (имена, ЕГН/ЕИК, адрес). Законът придава значение на
подписан саморъчно документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ), но допуска страните да се
съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът
признава на подписания писмен документ, като ако се касае за частен документ, той се
ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл.180 ГПК), а в случай че
това авторство бъде оспорено, тежестта за доказване истинността на документа се
разпределя съобразно специалното правило на чл. 193 ГПК (Решение № 70 от
19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., Определение № 169 от 6.04.2017 г.
на ВКС по ч. т. д. № 672/2017 г., I т. о.).
В договора и общите условия към него (т. 1. 1 от раздел II и т. 1. 1 от раздел III)
е уговорено, че кандидатът за заем изпраща заявка чрез натискане на бутон на
5
интернет страницата на ищцовото дружество и изпращането на попълнен въпросник
към него, а при одобрение получава на посочения от него имейл адрес преддоговорна
информация под формата на стандартен европейски формуляр, общи условия и проект
на договора. От получаването им за кандидата започва да тече 7-дневен срок, в който
на специално обозначено място на профила му в сайта на заемодателя може да
потвърди изрично сключването на договора, като при това следва да попълни
правилно цифровия код, изпратен му под формата на кратко текстово съобщение
(SMS) на телефонния номер, който е предоставил при кандидатстването за кредит.
Следователно, за да се приеме, че договорът е сключен, заемателят следва да потвърди
съгласието за това както чрез натискане на бутон на интернет страницата, така и чрез
изпращане на кратко текстово съобщение от мобилния си телефон с конкретно за този
договор съдържание (уникален цифров код), като договарянето се осъществява чрез
средствата за комуникация от разстояние (електронна поща, уебсайт и телефон). След
това кредиторът превежда паричните средства по посочената от заемателя банкова
сметка и му изпраща електронно писмо, с което го уведомява, че може да получи
изплатения заем.
Гореописаните изисквания за сключване на договор от разстояние са надлежно
изпълнени. Според заключението на СКТЕ са изпълнени стъпките за кандидатстване
за кредит, вследствие на което е създаден договор за заем с номер ******* в системата
на ищеца с данните на ответника, като данните за заема са подробно описани на
страници 5 и 6 в експертизата и съвпадат със соченото в исковата молба съдържание и
с представения от ищеца процесен договор, като в хода на кандидатстването
ответникът е получил преддоговорната информация (Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2
ЗПК). Ответникът е предоставил личните си данни в процедурата по кандидатстване
за процесния договор, които данни (три имена и ЕГН) съвпадат с данните на
ответника, посочени в исковата молба, като в хода на същата процедура ищецът му е
изпратил обективирани в заключението и представени към исковата молба имейл
съобщения на имейл адреса, посочен от ответника при попълване на личните му данни
в сайта на дружеството https://www.minizaem.bg/. Според вещото лице на 15.07.2022 г.
в 17:27:06 часа на номер +**********, съответстващ на номера, посочен от ответника
в предоставените лични данни, е изпратено SMS съобщение, съдържащо кода за
потвърждение на договора („0544“), като на същата дата в 17:29:45 часа от IP адрес
***,*****,*** е активиран линк, изпратен до имейл адреса, посочен от ответника в
предоставените лични данни, на който линк е въведен кодът за потвърждение на
договора („0544“), изпратен до телефонния номер, посочен от ответника. Сумата от
700 лв., за която ответникът е кандидатствал съобразно писмените документи му е
изплатена чрез „И П“ АД видно от неоспорена от ответника разписка от същия ден, на
който са съставени електронните документи, с посочено основание в платежния
документ „договор *******“.
При съвкупна преценка на всички обсъдени доказателства съдът прави
единственият възможен и категоричен извод, че ищецът е предоставил в брой на
ответника посочената сума, като с препращането в основанието на платежния
документ към процесния договор за потребителски кредит несъмнено се установява,
че паричните средства са предоставени именно по тази сделка като заем с
обективираното в електронните документи съдържание – макар да липсва саморъчен
подпис на ответника под договора, изпълнението на описаната процедура по
сключване на договора от разстояние, която включва проверка на самоличността на
заемателя, както и посочването на договора като основание за получаване на сумата
6
еднозначно сочи на изразено съгласие от страна на ответника с условията на заемната
сделка, имайки предвид и че договорът за заем е реален и се счита сключен от датата
на предаване на заемната сума на 15.07.2022 г. Поради това е неотносимо оспорването
на особения представител на ответника в устните състезания, че липсва идентичност
на лицето, което е на личната карта, и лицето, което е на снимковия материал до
личната карта, доколкото липсва подобно законово изискване за надлежно реализиране
на процедурата по кандидатстване за отпускане на кредит по реда на ЗПФУР.
Поради това се извежда, че между страните е сключен договор за паричен заем
за сумата от 700 лв. при следните условия на връщане: срок на кредита – 330 дни, брой
на погасителните вноски – 11 и съответни размери на погасителните вноски при
представяне/непредставяне на обезпечение, лихвен процент по кредита – 40,15 %,
годишен процент на разходите – 48,44 %, общ размер на всички плащания – 1 198,44
лв. при непредставяне на обезпечение. Видно от погасителния план, обективиран в
представения договор, крайният срок за погасяване на кредита е 10.06.2023 г. Така се
установява наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между
страните с твърдяното в исковата молба съдържание, като в изпълнение на същото
ищецът в качеството на заемодател е предоставил на ответника в качеството на
заемополучател уговорената заемна сума, с оглед на което за последния е възникнало
насрещното задължение да я върне съгласно уговорения от страните погасителен план,
ведно с възнаградителна лихва, съставляваща печалба на кредитора.
Спорен по делото се явява въпросът действителен ли е процесният договор с
оглед въведените от ответника твърдения за допуснати нарушения на императивни
разпоредби на ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид
в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора
и да преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в
подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма
информация за каква точно сума в лева е оскъпяването му по кредита. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност
да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в
съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото
следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК следва в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
В процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 48,44%, с
7
което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е изпълнено. Същевременно от
съдържанието на процесния договор не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в клаузите на договора е
посочено общо при какви допускания е изчислен ГПР, но това не е достатъчно, за да
бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като е следвало да бъдат описани
конкретните разходи, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по точно тази сделка, сключена с ответника.
Макар и в договора да е посочено, че единственият показател при изчисление
на ГПР да е уговорената възнаградителна лихва, посоченият размер от 48,44 % не
отразява реалния ГПР, тъй като в него не се включват част от разходите по кредита, а
именно неустойката за непредставяне на обезпечение по чл. 2, ал. 1 от договора в
размер на 1 198,44 лв., която съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е
част от общите разходи по кредита. В посочената разпоредба се предвижда, че „общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително и разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В случая неустойката несъмнено представлява разход, свързан с договора за
потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била
изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване
на договора за кредит, включена е в погасителния план по него, като липсват данни да
е била незадължително условие за сключване на сделката, дължи се ежемесечно и
представлява част от месечните погасителни вноски. Макар формално заплащането й
да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на
кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно, че
неустойката би била винаги дължима, тъй като задължението за представяне на
обезпечение е практически неизпълняемо – в тридневен срок от сключване на договора
да бъде осигурена банкова гаранция за сумата по главницата (като ако беше по
възможностите на кредитополучателя последният въобще нямаше да има нужда от
потребителски кредит) или поръчителство от две физически лица, които да отговарят
на подробно описани множество изисквания. Така формулирана, неустойката
представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което същата е следвало да
бъде включена в общия разход по кредита. С нейното добавяне действителният ГПР
по договора за кредит става значително по-висок от обявения в него и несъмнено
надхвърля законово регламентирания максимум от 50 %, както се установява от
неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), което
съдът цени като компетентно и обективно изготвено. Според вещото лице по ССЕ
общият ГПР по процесния договор с ГЛП и всички останали такси и неустойки,
първоначално уговорени в договора, включително неустойката за непредоставяне на
обезпечение, е в размер на 319,30 %, което надвишава значително максимално
допустимия по закон размер към момента на сключването на процесния договор от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута –
арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК - 50 %.
Несъстоятелен е доводът на ищеца в съдебно заседание на 09.12.2024 г., че
8
неустойката не е част от процесния договор за кредит, поради което не следва да бъде
включвана и в определяне и размера на ГПР, след като с писмо Ц-******/04.11.2024 г.
на КЗП клаузата за неустойка е счетена за неравноправна, като бил задължен да бъде
премахната от всички активни договори за кредит, в това число и от процесния
договор, в каквато връзка имало обявление на сайта на дружеството в изпълнение на
указанията на комисията. Основен принцип при правоприлагането е, че правните
норми се прилагат към онези фактически състави, осъществили се по време на
действието на същите норми. При положение че договорът е сключен през 2022 г. в
нарушение на императивните норми на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, каквото
и да е указание на държавна институция с контролни функции за отстраняване на
неравноправни клаузи в договора, каквато се явява клаузата на чл. 2, ал. 1 от договора
относно неустойката по смисъла на чл. 24 ЗПК вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП,
доколкото задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка и не му позволява да
прецени икономическите последици от сключването на договора, не променя факта на
установената по делото недействителност на този договор по смисъла на чл. 23 вр. чл.
22 ЗПК към момента на неговото сключване. Дори и ищецът да твърди, че е премахнал
неустоечната клауза от процесния договор, по гореизложените съображения при
сключването на договора за предоставяне на кредит не е посочил ясно всички
компоненти на ГПР и неправилно е посочил размер на ГПР, без да включи в него
сумата за неустойка като иманентен елемент при формирането на ГПР на договора.
Макар предвиденият в договора ГПР да е в съответствие с максимално
установения в закона, то не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който
предвижда като част от задължителното съдържание на договора посочването на ГПР,
изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Тази част от договора е от
съществено значение за интересите на потребителите, тъй като целта на законовите
изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да получават
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това
изискуемо с императивна норма съдържание законодателят урежда като порок от
толкова висока степен, че води до недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.
Като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е
нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за недействителност на
договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК поради неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, в който случай съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съдът
следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
горепосочената характеристика на договора за потребителски кредит и задължението
за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за
нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен иск с
правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за
9
потребителя предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в
частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност, което би противоречало на принципа за
недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23
в специалния ЗПК (Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I
т. о.; Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о.;
Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о.; Решение №
50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о.; Определение № 50161
от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о.).
Видно от процесната разписка главницата по договора е изцяло изплатена на
ответника, който не оспорва, че е получил заемната сума, при липса на доказателства
за погасяване на дълга от ответника. Поради това искът за главница следва да бъде
уважен, а искът за договорна лихва – отхвърлен поради установената
недействителност на договора за кредит.
По разноските
С оглед вида и обема на извършената дейност от ищцовия представител,
липсата на фактическата и правна сложност на делото, както и броя на проведените
открити съдебни заседания с участието на представител на страната и изключително
ниския материален интерес на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 26,
ал. 1 НЗПП (по отношение на юрисконсултското възнаграждение в заповедното
производство) и чл. 25, ал. 1 НЗПП (по отношение на юрисконсултското
възнаграждение в исковото производство) е дължимо юрисконсултското
възнаграждение в минимален размер, а именно - 50,00 лв. в заповедното производство
и 100,00 лв. в настоящото производство.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на
разноски имат двете страни, но разноски се следват само на ищеца съобразно
уважената част от исковете при липса на искане от ответника в тази насока, както
следва – 63,57 лв. за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство, и 911,13 лв. за държавна такса, юрисконсултско възнаграждение,
депозити за СКТЕ и ССЕ и за особен представител на ответника в исковото
производство.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР по отношение на „И Ф“ ЕООД, ЕИК:
*********, седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „И В“, ул. „Б.“ № 17, ап. 1, че
Д. В. В., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к. „Л З Г“ № 15, вх. Б, ет. 5, ап. 50, му
дължи сумата от 700 лв. – непогасена главница по договор за предоставяне на кредит
от разстояние № ******* от 15.07.2022 г., сключен между страните по делото, ведно
със законната лихва от 11.05.2023 г. до изплащане на вземането, за които е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.д. №25229/2023 г. на СРС, като
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК от „И Ф“ ЕООД,
10
ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „И В“, ул. „Б.“ № 17, ап.
1, срещу Д. В. В., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к. „Л З Г“ № 15, вх. Б, ет. 5, ап. 50,
иск по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР за
установяване съществуването на вземането на ищеца от 125,90 лв. – договорна
възнаградителна лихва за периода 15.07.2022 г. – 12.03.2023 г., за което е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.д. №25229/2023 г. на СРС.
ОСЪЖДА Д. В. В., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к. „Л З Г“ № 15, вх. Б, ет.
5, ап. 50, да заплати на „И Ф“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на
управление: гр. С., ж.к. „И В“, ул. „Б.“ № 17, ап. 1, следните суми за разноски:
63,57 лв. – за заповедното производство;
911,13 лв. – за исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11