Р Е Ш Е Н И Е
гр.С., 25.02.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на девети декември
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 11777 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 163400 от 10.07.2019 г. постановено
по гр.дело № 53421/2018 г. по описа на СРС, І Г.О., 167 състав, е осъдена на
основание чл.310, ал.1, т.2 ГПК, М.И.И.- К., ЕГН **********, с адрес: ***, да
предаде фактическото държане върху имот с адрес: гр.С.,*** на В.Ц.М., ЕГН **********,
с адрес: ***. С решението на съда е отхвърлен предявения от Ц.В.М., ЕГН **********,
като наследник на починалата в хода на процеса М. П.М., ЕГН **********, иск за
осъждане на М.И.И.- К., ЕГН **********, с адрес: ***, да предаде фактическото
държане върху имот с адрес: гр.С.,***, като неоснователен. С решението на съда
е осъдена М.И.И.- К., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на В.Ц.М., ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от 796,20 лв.-
представляваща сторени разноски пред СРС. С определение № 195052 от 10.09.2020
год., постановено в закрито заседание по гр.дело № 53421/2018 г. по описа на
СРС, І Г.О., 167 състав е оставено без уважение искането по чл.248 ГПК/
обективирано в подадената въззивна жалба/ на ответника М.И.И.- К. за изменение
на постановеното на 10.07.2019 г. решение по гр.дело № 53421/2018 г. по описа
на СРС, Г.О., 167 състав, в частта му за разноските.
Срещу решението на СРС, 167 с-в е постъпила
въззивна жалба от М.И.И.- К., с искане същото да бъде отменено, в частта, с
която ответницата М.И.И.- К. е осъдена на
основание чл.310, ал.1, т.2 ГПК, да
предаде фактическото държане върху имот с адрес: гр.С.,*** на В.Ц.М., като
неправилно и незаконосъобразно и вместо това да бъде постановено друго, с което
да бъде отхвърлен предявения осъдителен иск. В жалбата се излагат подробни
доводи, че
решението е неправилно и незаконосъобразно в обжалваната част, като постановено в нарушение на процесуалноправни и на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата
страна- ищец В.Ц.М., чрез пълномощниците си адв.С.А. и адв.В.С.оспорва жалбата,
като неоснователна по съображения подробно изложени в депозирания по делото
писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ответницата, като неоснователна да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната част, като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Постъпила е и частна жалба, подадена от М.И.И.-К. срещу
определение № 195052 от 10.09.2020 г., постановено в закрито заседание по гр.дело № 53421/
2018 год. по описа на СРС, І Г.О., 167 състав, с което е оставено без уважение искането
по чл.248 ГПК/ обективирано в подадената въззивна жалба/ на ответника М.И.И.-К.
за изменение на постановеното на 10.07.2019 г. решение по гр.дело № 53421/2018
г. по описа на СРС, Г.О., 167 състав, в частта му за разноските. В частната жалба са изложени съображения за
незаконосъобразност на обжалваното определение. Моли съда да отмени обжалваното
определение и да уважи искането за неприсъждане на разноски на В.Ц.М.
обективирано в подадената въззивна жалба.
Ответникът по частната жалба- В.Ц.М., чрез пълномощника си адв.С.А. оспорва частната жалба, като неоснователна по
съображения изложени в депозирания по
делото писмен отговор на подадената
частна жалба. Моли съда да остави същата без уважение, като неоснователна по
изложени съображения в частната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Предмет на
разглеждане във въззивното производство е предявеният от ищцата В.Ц.М. срещу
ответницата М.И.И.- К., иск с правно основание чл.233, ал.1, пр.1-во от ЗЗД за
опразване и предаване на държането на следния недвижим имот: апартамент № 8, с
площ от 103,15 кв.м., находящ се в гр.С.,***.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция са представени от ответницата с молба от 27.02.2020 год. нови писмени доказателства, приети по реда на чл.266, ал.2,
т.2 от ГПК, но
същите не променят приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Така представените от страна на
ответницата и приети по делото писмени доказателства, съдът приема, че са
неотносими към предмета на правния спор. В тази
връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново
събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми
на закона. Същото е и правилно, като настоящата въззивна инстанция
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен
извод за основателност на предявения от ищцата В.Ц.М. срещу ответницата М.И.И.- К., иск с
правно основание чл.233, ал.1, пр.1-во от ЗЗД за опразване и предаване на
държането на следния недвижим имот: апартамент № 8, с площ от 103,15 кв.м.,
находящ се в гр.С.,***. Фактическите и
правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/.. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е
мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. Доводите изложени в жалбата са
изцяло неоснователни. Във връзка с
доводите изложени
във въззивната жалба следва да се добави и следното:
Не се
спори по делото, че между страните е съществувало валидно облигационно
правоотношение по договор за наем, сключен на 28.02.2013 г., по силата на
който, ищцата В.Ц.М., в качеството си на наемодател е предоставила на ответницата
М.И.И.-К., в качеството й на наемател, считано от 01.08.2013 год., ползването
на процесния недвижим имот- апартамент № 8, с площ от 103,15 кв.м., находящ се
в гр.С.,***, за срок от 5 години, срещу заплащане от страна на последната на
месечна наемна цена в размер на сумата от 209 евро, уговорена в договора. Съдът
приема с оглед събраните по делото доказателства, че с изтичане на срока на
договора, считано от 01.08.2018 г., договорът за наем сключен между страните е прекратен, но
ответницата е продължила да ползва имота. След прекратяване на наемното
правоотношение между страните, същото не може да бъде продължено или подновено
едностранно от бившия наемател, при което положение съгласно разпоредбата на
чл.233, ал.1, пр.1-во от ЗЗД той е длъжен да върне наетата вещ, която задържа
без правно основание.
Съгласно разпоредбата на чл.233, ал.1, пр.1-во
от ЗЗД, наемателят е длъжен да върне наетата вещ. При прекратен договор за
наем, наемателят е длъжен да върне наетата вещ. При преустановяване на наемното
правоотношение законодателят е поставил в тежест на наемателя произтичащо от
прекратения наемен договор задължение за връщане на наетата от него вещ.
Задължението за връщане на наетата вещ от страна
на наемателя след като облигационната връзка престане да съществува е
предвидено от закона с разпоредбата на чл. 233, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД и
подлежи на доказване от наемателя. В настоящия случай съдът приема с оглед
събраните по делото доказателства, че ответницата М.И.И.-К. не е върнала на
ищцата В.Ц.М. наетия от нея недвижим имот- апартамент след прекратяване на
договора за наем и е продължила да ползва същия въпреки противопоставянето на
наемодателя. С оглед събраните по делото доказателства съдът приема за
безспорно установено обстоятелството, че ответницата ползва процесния недвижим
имот. Това обстоятелство не се оспорва от страна на ответницата. От друга
страна на ответницата, като наемател принадлежи процесуалното задължение/
доказателствена тежест/ да установи, че е изпълнила своето задължение по закон
да върне на наемодателя наетата вещ, след прекратяване на договора за наем.
Ответницата не е установила в процеса на доказване това правнорелевантно
обстоятелство. По делото не са ангажирани доказателства от страна на ответницата
в тази насока, а именно че е върнала на ищцата след прекратяване на договора за
наем наетата вещ. В тази връзка съдът намира, че предявения иск с правно
основание чл.233, ал.1, пр.1-во от ЗЗД е основателен и доказан, и като такъв
правилно е бил уважен от първоинстанционният съд, като ответницата е била осъдена
да опразни и предаване държането на процесния недвижим имот на ищцата по
делото.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По
частната жалба на М.И.И.-К. срещу определение № 195052 от 10.09.2020 г.,
постановено в закрито заседание по гр.дело № 53421/ 2018 год. по описа на СРС,
І Г.О., 167 състав, съдът приема
следното:
Обжалваното определение е правилно и законосъобразно, постановено при
правилно приложение на материалния закон.
Настоящият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното
определение, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС, Г.О., 167 с-в. Съдът приема, че присъдените в полза на ищцата В.Ц.М. основателно
направени разноски за заплатена държавна такса в размер на сумата от 196,20
лв., и за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от
600 лв. са правилно изчислени, поради което не е налице основание в закона за
отмяна на обжалваното определение. С оглед на изложеното, постановеното от
първоинстанционния съд определение се явява правилно и законосъобразно, и
следва да бъде потвърдено, а подадената
срещу него частна жалба, като неоснователна - да се остави без уважение.
По отношение на разноските за
въззивното производство.
С оглед изхода на спора на въззивника-
ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На основание
чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва
да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство,
представляващи уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 500 лева по договор за правна
защита и съдействие от 31.07.2019 год.
Настоящето решение е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
С
разпоредбата на чл.280, ал.3
от ГПК са изключени от обхвата на касационния контрол решенията на въззивните
съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска до 5000 лв. и по търговски
дела с цена на иска до 20000 лв. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд решенията по въззивни
дела с цена на иска до 5000 лева - за граждански дела, с изключение на
решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и
по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за
собственост. В разглеждания случай е предявен иск с правно основание чл.233, ал.1, изр. първо от ЗЗД за връщане
на недвижим имот след прекратяването на договор за наем. Цената на този иск се определя съгласно разпоредбата на чл.69, ал.1, т.5 от ГПК и е в размер
на наема за една година /в този смисъл
са разясненията, дадени
в мотивите към т. 20 от тълкувателно решение № 6/2012 г. по описа на ОСГТК, ВКС/. Видно от данните по делото,
договореният в процесния договор за наем от 28.02.2013 г. размер на
месечния наем е 209 евро, респективно наемът за една
година възлиза на сумата от
2508 евро / 4905,22 лв./, която е и цената на иска. Така определената
цена на иска е под минималния праг за касационно обжалване от 5000 лева, с оглед на което настоящето решение, на
основание чл.280, ал.3 от ГПК не подлежи на касационен контрол.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 163400 от 10.07.2019 г.
постановено по гр.дело № 53421/2018 г. по
описа на СРС, І Г.О., 167 състав, в обжалваната част.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ, като неоснователна
частната жалба на М.И.И.-К., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу определение № 195052 от 10.09.2020 г., постановено в закрито заседание по гр.дело № 53421/
2018 год. по описа на СРС, І Г.О., 167 състав, с което е оставено без уважение
искането по чл.248 ГПК/ обективирано в подадената въззивна жалба/ на ответника М.И.И.-К.
за изменение на постановеното на 10.07.2019 г. решение по гр.дело № 53421/2018
г. по описа на СРС, Г.О., 167 състав, в частта му за разноските.
ОСЪЖДА М.И.И.- К., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на В.Ц.М., ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 500
лв. /петстотин лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция
разноски /заплатено адвокатско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.