№ 5857
гр. София, 02.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело
№ 20241110171014 по описа за 2024 година
Ищецът „Топлофикация София” ЕАД извежда съдебно предявените си права въз
основа издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против Й. С. А. за сумите 2 713,34
лева представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за
период от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законна лихва за период от 13.06.2024 г. до
изплащане на вземането, сумата 471,88 лева представляваща мораторна лихва за период от
15.08.2022 г. до 03.06.2024 г., 33,38лева, представляваща главница за цена на извършена
услуга за дялово разпределение за период от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законна
лихва за период от 13.06.2024 г. до изплащане на вземането, сумата 7,76 лева
представляваща мораторна лихва за период от 16.07.2021 г. до 03.06.2024 г., за топлоснабден
имот, находящ се на адрес: ***, ет. 7, ап. 19, аб.№ 163753, ползвана за битови нужди, която
счита, че е дължима от ответника – собственик на посочения имот , който е страна по
неформален договор за продажба на ТЕ за битови нужди, сключен за исковия период, за
който ищецът е издавал фактури по прогнозно изчисление, и след изготвяне на дялово
разпределение от лицето, което иска да бъде конституирано като помагач на негова страна, е
издавал общи фактури, съдържащи цялото вземане за съответния отоплителен сезон,
публикувани в интернет станицата му, след изтичане на 45-дневен срок от издаване на
общата фактура, ответникът е изпаднала в забава и дължи заплащане на законната лихва.
Претендира заплащане на дялово разпределение, тъй като по силата на ОУ, главниците се
заплащат на него.
Ответникът, в срока за отговор, оспорва предявените искове, с довод, че не е
титуляр на вещно право върху имота, както и че ищецът признава неизгоден за него факт. Че
други лица са вещни ползватели на имота. Оспорва се вземането, с довод, че в имота са
настанени две лица, а ако се приеме, че ответникът е наемател, той не попада в хипотезата
1
на чл.106а, ал.1 ЗЕЕЕ, чл.150 ЗЕ, като основанието за облигационно отношение би било
общата хипотеза на чл.149,ал.1,т6 ЗЕ, като лицето – титуляр на вещно право, би следвало да
титуляр. Оспорва се твърдението за публикуване на общи фактури, с оглед претенцията за
лихва. Оспорва се вземането за дялово разпределение, защото услугата се извършва от трето
лице, оспорва се неговия размер, както и падеж.
Третото лице помагач на страната на ищеца , счита исковете за основателни.
От фактическа страна, е установено следното.
По делото е отделено като безспорно, че апартаментът е общинска собственост,
както и че със заповед от 1985 г. Й. С. А. и *** А.а са настанени, на основание чл.22,б.б от
ЗНО, като съдът е намерил, че безспорен е размерът на главница за ТЕ и изчислението на
лихва за забава върху претенцията.
По делото не е представена молба – заявление, подадена от Й. С. А. и *** А.а, за
откриване на партида.
Релевантните за спора обстоятелства се установяват от събраните писмени
доказателства.
Към началото на исковия период е влязъл в сила обнародваният на 09.12.2003 г. (в
сила от 05.03.2004 г.) Закон за енергетиката. Съгласно разпоредбата на чл.149,ал.1, т.3 ЗЕ,
продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при общи
условия, сключени между производител и пряко присъединени клиенти на топлинна енергия
за небитови нужди. По делото не се спори, че такъв писмен договор не е сключен между
ищеца и ответника Герджиков.
С Тълкувателно решение № 2/№ 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г.,
ОСГК, се прие, че клиент на топлинна енергия за битови нужди, е лице – собственик или
титуляр на вещно право на ползване върху топлоснабден имот, присъединен към
топлопреносната мрежа, като тези титуляри на вещно право са презумирани клиенти на
ищеца и страна по договора за продажба на ТЕ, по силата на чл.153,ал.1 ЗЕ, освен
различно от тях лице ползва топлоснабдения имот със съгласието на собственика,
респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
„същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на
топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие
подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване
на факта на ползване на топлоснабдения имот“.
От представените от ищеца доказателства се установява, че топлоснабденият имот,
като част от етажната собственост с адрес : ***, е била присъединена към топлопреносната
2
мрежа през 2002г., когато етажната собственост е сключила с третото лице – помагач договор
за изготвяне на дялово разпределение.
От приложението към договора, се установява, че за апартамент 19 , титуляр по
партида е вписан Й. С., с индивидуална партида за имота 163753. Ищецът е писмо от
Столична община, район Люлин, по негово запитване, че за ап.19, ползвател на общинския
имот е Й. А.. Формулярите за отчет и изготвените изравнителни сметки за исковия период,
представени по делото от третото лице – помагач, са издадени на името на ответника.
Следователно и с оглед горните разсъждения на Върховния съд макар по делото да
са ангажирани доказателства, че за исковия период ответникът да има основание да ползва
топлоснадбения имот по силата на настанителна заповед, по делото няма ангажирани
никакви доказателства, че ищецът и наемателят са сключили договор за продажба на
топлинна енергия.
Наемателят на топлоснабден имот няма качеството потребител на топлинна
енергия за имота по смисъла на ЗЕ и не дължи стойността на използваната топлоенергия на
доставчика на топлинна енергия /ищец в производството/. Такова задължение същият има
само по отношение на своя наемодател /Столична община/, но не в качеството на
потребител на топлинна енергия, а на наемател по наемно правоотношение /в този смисъл
решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на IV г. о. на ВКС/.
По силата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, договорно отношение по продажба на топлинна
енергия с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ, е възникнало
между ищеца и Столична община като собственик на топлоснабдения имот.
Обстоятелството, че действителният ползвател на услугата е трето лице /в случая -
ответникът, в качеството на наемател/, не обуславя извод за възникването на договорно
правоотношение с него при липса на данни, че между ответника и доставчика е сключен
изричен писмен договор за продажба на топлинна енергия за процесния обект. Собственикът
или титулярят на вещното право на ползване върху имот в сграда в режим на етажна
собственост по презумпция на закона се смята за потребител на топлинна енергия. Такава
законова презумпция обаче не е предвидена по отношение на държателите на имота въз
основа на облигационно правоотношение. Действително, Общите условия за продажба на
топлинна енергия предвиждат възможност качеството потребител, съответно клиент на
топлинна енергия, да може да се придобие и от наемател на имота. За същото обаче,
съобразно чл. 64, ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2016 г., следва да има изрично
съгласие на собственика на имота в нотариално заверена форма. Такова съгласие по делото
не се твърди, че е дадено от собственика на имота Столична община, нито са ангажирани
доказателства за същото.
Поради изложеното, не може да се приеме, че между ползвателя на договорно
основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят, като
клиент на топлинна енергия за битови нужди , да дължи цената й и исковете следва да се
отхвърлят само на това основание.
3
При този изход на спора, право на разноски има само ответната страна, който
претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за защита по реда на чл.38 ЗАдв,
като СРС определя възнаграждение за заповедното производство от 100 лева, и 400 лева за
исковото производство. С отговора на преюдициално запитване по т. 1 на решение от
23.11.2017 г. по съединени дела С - 427/2016 и С-428/2016 на СЕС, първи състав, че
разпоредбата на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. чл. 4, § 3 ДЕС. „ Член 101, параграф 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна
уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу
адвоката— да договорят възнаграждение в по- нисък от минималния размер, определен с
наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет
(България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция
следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна
уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се
свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни
цели.“ Такива „легитимни цели“, според тълкуването на СЕС, съставляват осигуряване на
достъп до правосъдие, гарантиране на квалифицирана правна помощ, предотвратяване на
злоупотреба с право и др.. Предвиждането с подзаконов нормативен акт, без наличието на
законова делегация, на, по същество максимален размер, на възнаграждението за адвокатска
защита, по всеки иск, органичава достъпът до правосъдие / ако съдът прилага пряко
разпоредбата, то и при предявяването на иск, включително за лихва от 1 лев, ищецът следва
да понесе адвокатско възнаграждение от 400 лева, и ищецът следва да прецени дали би
могъл да понесе разноските/, като пряко не води до предотвратяване на злоупотребата с
право.
При съобразяване на цитираното тълкуване на СЕС, по възражението на ищеца,
направено в исковата молба, за прекомерност на разноските, СРС приема същото за
основателно. В Наредбата за минимални размери на адвокатските възнаграждения, чл.7,ал.6
ГПК предвижда, че „за процесуално представителство, защита и съдействие в производства
за обезпечаване на бъдещ иск, в производства по издаване на изпълнителен лист по чл. 405,
ал. 3 и 4 ГПК и в производства за издаване на заповед за изпълнение възнаграждението се
определя по правилата на ал. 2 на базата на половината от стойностите на претендираните
суми“. Видно от сочената разпоредба, в Наредбата не се разграничава защитата по
заявления по чл.410 ГПК и по чл.417 ГПК.
Защитата на длъжника в заповедното производство по чл.410 ГПК се изразява
единствено в подаването на възражение от длъжника и, евентуално, частна жалба по чл.413
ГПК. След подаването на възражение, производството продължава с указания до заявителя
за иск, като процесуални действия от името на длъжника не се извършват по изтичане на
срока за предявяване на иск. Същевременно, в производство по чл.417 ГПК, длъжникът
4
може да подаде и жалба по чл. 419 ГПК, искане за спиране на незабавното изпълнение.
Следователно, не може за двете производства възнаграждението да бъде едно и също, а
следва да се съобразява извършената по делото работа, както и интереса по делото, като
водеща е фактическата и правна сложност на делото, свършената работа, както и
предвидимостта на процесуалните действия, които ще се извършват при сключване на
договора.
Поради изложеното, съдът намира, че с оглед фактическата и правна сложност на
делото, извършените процесуални действия, и предвидимостта им към сключването на
ДПЗС, следва да определи възнаграждение от 100 лева за заповедното производство, и 400
лева за исковото, предвид изложените мотиви на СЕС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ ЕАД с ЕИК: ********* и
адрес: гр. София, ЖК КРАСНО СЕЛО, УЛ.ЯСТРЕБЕЦ 23Б против Й. С. А. с ЕГН:
********** и адрес: *** искове с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.153,ал.1 ЗЕ и
чл.86,ал.1 ЗЗД за признаване на вземане по издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№36046/2024г на СРС, 125- ти състав, за сумите 2
713,34 лева, представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна
енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: ***, ет. 7, ап. 19, аб.№ 163753 за период
от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законна лихва за период от 13.06.2024 г. до
изплащане на вземането, сумата 471,88 лева , представляваща мораторна лихва за период от
15.08.2022 г. до 03.06.2024 г., 33,38лева , представляваща главница за цена на извършена
услуга за дялово разпределение за период от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законна
лихва за период от 13.06.2024 г. до изплащане на вземането, сумата 7,76 лева ,
представляваща мораторна лихва за период от 16.07.2021 г. до 03.06.2024 г.
ОСЪЖДА Топлофикация София ЕАД, ЕИК *********, представляван от Георги
Христов Беловски, с адрес гр.София, ул.Ястребец, №23 на основание чл.38,ал.2 ЗАдв, да
заплати на адвокат С. К. К., с личен номер в Единния регистър на адвокатите ***, САК, с
адрес на кантората град София, улица Владайска № 35, етаж 3, офис 1, сумата 100 лева
адвокатско възнаграждение за защита по гр.д.– 36046/2024г. и сумата 400 лева адвокатско
възнаграждение за защита по гр.д.№ 71014/2024г.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца
„Нелбо“ АД.
Решението може да се обжалва от страните в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред СГС.
5
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6