№ 3364
гр. София, 26.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20231110102339 по описа за 2023 година
Производство е образувано по искова молба, подадена от А. Г. А. срещу „Креди Йес“
ООД, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД
за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № 323982 от
15.08.2022г., предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение и с
правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от
112,19 лева /след изменение на иска, допуснато с протоколно определение от 28.11.2023г./,
представляваща заплатена без основание сума по договор за паричен заем № 323982 от
15.08.2022г., ведно със законната лихва, считано от дата на депозиране на исковата молба да
окончателно изплащане.
В исковата молба се твърди, че на 15.08.2022 г. страните са сключили договор за заем №
323982, като отпуснатият такъв бил в размер на 500 лв., видът на погасителната вноска
седмична, а броят на вноските - 27, като не бил посочен размерът на месечния лихвен
процент. Сочи се, че в чл. 6 от Договора е било предвидено, че заемателят се задължава да
предостави обезпечение – едно физическо лице – поръчител и банкова гаранция, ипотека,
особен залог върху движима вещ, като при непредоставяне на обезпечение била дължима
неустойка в размер на 335,44 лв. съгласно чл. 8 от Договора. Още със сключването на
договора била начислена неустойка. Твърди, че е погасил на 17.08.2022 г. сума в размер на
200 лв., а на 18.08.2022 г. 435,28 г., с които плащания изцяло погасил кредита. Излага, че
договорът за кредит е нищожен поради неспазена форма, поради това, че не е написан на
ясен и разбираем език, поради грешно посочване размера на ГПР, както и поради липса на
ясно разписана методика досежно формирането му. Сочи, че договорът е нищожен и поради
невъзможен предмет, т.к. изискванията за предоставяне на обезпечение били на практика
неизпълними за него. Оспорва клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка като
1
нищожна поради накърняване на добрите нрави. Твърди, че е налице заобикаляне на чл. 33,
ал. 1 ЗПК. Подробно аргументира, че непредоставянето на обещано обезпечение е
предпоставка за обявяване на предсрочна изискуемост на задължението, а не за начисляване
на неустойка. Счита, че клаузата е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Излага, че е налице нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК, т.к. неустойката не била включена в
разходите по кредита. Твърди и че клаузата за възнаградителна лихва също е нищожна
поради накърняване на добрите нрави, като развива подробни съображения в тази насока.
Прави възражение за нищожност на целия договор. Моли съда да уважи предявените
искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявените искове се оспорват като неоснователни. Ответникът не оспорва, че между
страните е сключен договор за кредит със соченото от ищеца съдържание. Навежда
подробни доводи в насока, че договорът за кредит е сключен при спазване на законовите
изисквания, като твърди и че клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение е индивидуално уговорена. Моли съда да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими.
По предявения установителен иск, в доказателствена тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за кредит с посоченото в исковата молба съдържание,
както и че част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща заплащане на неустойка
при непредоставяне на обезпечение. В доказателствена тежест на ищеца по иска с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже факта на плащане на процесната сума на
ответника.
В доказателствена тежест на ответника е да установи наличието на валидно
правоотношение по договор за кредит, размера и изискуемостта на вземанията по него,
наличието на валидна клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение, както и че клаузата, от която произтича процесното вземане е индивидуално
уговорена, респ. че е налице основание за получаването на сумата.
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните на основание чл. 146, ал. 1, т. 3
ГПК следните обстоятелства: че между страните е сключен договор за паричен заем с
посоченото в исковата молба съдържание.
Освен безспорния му характер, от съдържанието на приетия Договор за паричен заем №
323982 от 15.08.2022г. се установява, че е сключен договор за паричен заем за главница от
500 лева със срок от 27 седмици, с краен срок на погасяване 20.02.2023г., с месечен лихвен
процент от 3,340 % и ГПР от 49,039 %. Сключеният между страните договор е
потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за
2
потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на
чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Процесната неустойка е уредена в чл. 6, вр. чл. 8 от договора. Съгласно чл. 6 от него,
страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на
условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно от
посочените по-долу обезпечения, по избор на заемателя, като изборът на второ обезпечение
е между ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова
гаранция и ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 от договора е предвидено,
че с подписването на настоящия договор заемателят декларира, че му е известно и се счита
за уведомен, че в случай, че заемателят не предостави договореното в чл. 6 от настоящия
договор в тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря
на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем,
заемателят ще дължи на заемодателя неустойка в размер на 335,44 лева, с начин на
разсрочено плащане подробно посочен в погасителен план към настоящия договор за заем.
В погасителния план към договора е посочено, че уредената в чл. 8 от него неустойка при
липса на обезпечение е разсрочена на вноски от по 33 лева, дължими заедно с погасителните
вноски по главницата и лихвата по заема.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/,
което към 15.08.2022г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят
3
50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по
кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия
срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително
трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно
кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател, както за
предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на
критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно останалите предвидени обезпечения
като ипотека, особен залог, банкова гаранция или издаване на ценна книга.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави
обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният
срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на
заемателя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия.
Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е
обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора
/да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 67 % от
4
размера на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на
годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил
законоустановения размер от 50 %. Единствено формалното уреждане на вземането като
неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност
на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 49,039 % годишно, а не
над 100 %. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да
изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и
приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е изцяло недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, поради което искът за нищожност конкретно на клаузата на чл. 8 от
него е основателен и следва да бъде уважен.
На следващо място, съгласно чл. 23 ЗПК, в този случай потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. От приетата и
неоспорена счетоводна справка се установява, че ищецът е заплатил в полза на ответното
дружество по договора сумата от общо 635,28 лева, от които 500 лева – в погашение на
главницата, 23,09 лева – в погашение на възнаградителната лихва и 112,19 лева – в
погашение на неустойката. Доколкото видно от направеното изменение на иска, ищецът
претендира връщане само на сумата, платена по неустоечната клауза и с оглед
диспозитивното начало в процеса, предявеният иск за заплащане на посочената сума следва
да бъде уважен в този размер /112,19 лева/.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Същият е сторил
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, платени изцяло в брой
съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Релевираното от ответника с
молбата от 27.11.2023г. възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е
5
основателно. Както е уточнено в Решение от 25.01.2024г. на СЕС по С-438/2022г. съдът не е
обвързан от минималните размери на възнагражденията, определени в Наредба № 1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед нейното
противоречие с чл. 101, пар. 1 от ДФЕС. При това положение при определяне на
възнаграждението съдът взе предвид следните критерии: 1/ фактическата и правна сложност
на делото /в случая такава липсва/; 2/ обема на извършената от представителя защита
/подаване на искова молба и явяване в едно открито съдебно заседание/; 3/ защитаваният
материален интерес по исковете – 335,44 лева по установителния иск и 112,19 лева по
осъдителния – общо 447,63 лева/; 4/ обичайният възприет в съдебната практика размер на
адвокатските възнаграждения по делата, касаещи договори за малки потребителски кредити
/около 400 лева/; 5. липсата на отклонения от обичайното развитие на процеса /насрещни
искове, обратни искове, привличане/встъпване и пр./; 6. обстоятелството, че двата съединени
иска защитават един и същи интерес на ищеца, доколкото се касае за инцидентно оспорване
чрез установителен иск на валидността на неустоечната клауза, по която е заплатена сумата
предмет на осъдителния иск, поради което следва да се вземе предвид съвкупният размер на
материалния интерес по двата иска. При приложение на тези критерии съдът намира, че
адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до размера от общо 400 лева. На
следващо място ищецът е освободен от внасяне на държавна такса, поради което и на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза и по
сметка на съда дължимата такса.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. Г. А., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул.
„Стефан Стамболов“ № 40, ет. 4, срещу „Креди Йес“ ООД, с ЕИК: ******, със седалище и
адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД, нищожността на клаузата на чл. 8 от сключения между страните Договор за
паричен заем № 323982 от 15.08.2022г., предвиждаща заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, с ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление: гр.
Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, да заплати на А. Г. А., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София,
ул. „Стефан Стамболов“ № 40, ет. 4, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 112,19
лева, представляваща заплатена без основание сума по Договор за паричен заем № 323982
от 15.08.2022г., ведно със законната лихва, считано от 16.01.2023г. да окончателно
изплащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 400 лева,
представляваща сторените по делото разноски.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза и по
сметка на Софийски районен съд сумата от 100 лева, представляваща държавна такса по
делото.
6
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7