Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, 03.04.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тринадесети
декември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БОРЯНА ПЕТРОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 7337 по описа за 2017
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение от 04.04.2016 г., постановено по гр.дело № 70028/ 2014 г. по
описа на СРС, І Г.О., 34 състав, са отхвърлени предявените от В.М.М., с ЕГН **********,
с адрес: ***, срещу С. „ Б.К.Л.“, гр.София, с Булстат:********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ул.“ ********, представлявано от Ю.Й., искове с
правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за признаване за установено по отношение
на ищеца, че ответникът не е придобил през спортно- състезателната 2013-2014
г., състезателните и трансферни права на лицето М.Г.Г.; чл.45 ЗЗД- за осъждане
на ответника за сумата от 6500 лв., представляваща обезщетение за имуществени
вреди- пропуснати ползи за периода от датата на установяване на увреждащото
действие/ 15.10.2013 год./ до 16.12.2014 г.- датата на подаване на исковата
молба, ведно със законната лихва от 15.10.2013 г. до окончателното й изплащане
и чл.86, ал.1 ЗЗД- за заплащане на обезщетение за забава в размер на 774,63 лв.
за периода 15.10.2013 г. до 16.12.2014 г./ датата на подаване на исковата
молба/, като неоснователни.
Срещу решението на СРС, 34 с-в е постъпила
въззивна жалба от
В.М.М., подадена чрез пълномощника й адв.Я.С., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това
да бъде постановено друго, с което предявените
искове, бъдат уважени изцяло, като основателни и доказани. В жалбата се
излагат подробни доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на процесуалноправни и на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна – ответник С.„ Б.К.Л.“, гр.София, чрез пълномощника си адв.М.Д. оспорва жалбата, по съображения изложени
в депозирано по делото писмено становище. Моли жалбата като неоснователна да
бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Третото лице-помагач – Баскетболен клуб „ Б.-Б.“,
гр.София, не взема становище по жалбата.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока
по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно - не е
постановено в нарушение на правните норми, които уреждат условията за валидност
на решенията - постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в
законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може
да се извлече смисъла му.
Обжалваното първоинстанционно решение е недопустимо, в частта, с която е отхвърлен предявения от
ищцата В.М.М. срещу ответника С. „Б.К.Л.“, гр.София, иск с правна квалификация
чл.124, ал.1 ГПК- за признаване за установено по отношение на ищеца, че
ответникът не е придобил през спортно- състезателната 2013-2014 г.,
състезателните и трансферни права на лицето М.Г.Г..
Предявеният от ищцата установителен иск с
правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за
установено по отношение на ищеца, че ответникът не е придобил през спортно-
състезателната 2013-2014 г., състезателните и трансферни права на лицето М.Г.Г.
е
иск за установяване на факт с правно значение. Разпоредбата на чл.124, ал.4 от ГПК ограничава допустимостта на установителните искове за факти само до
случаите, когато изрична законова разпоредба признава процесуална възможност да
се установява със самостоятелен иск определен факт с правно значение,
релевантен за съществуването на едно право или правоотношение. В настоящия
случай се касае за установяване на факт, който законът не е въздигнал изрично в
предмет на установителен иск, поради което предявеният от ищцата иск е
недопустим. Съдът приема, че разпоредбата на чл.124, ал.4 от ГПК ограничава допустимостта на установителните
искове за факти само до случаите, в които изрична законова разпоредба признава
процесуална възможност да се установява със самостоятелен иск определен факт с
правно значение, релевантен за съществуването на едно право или правоотношение.
По приложението на чл.97, ал.3 от ГПК/ отм./ и на аналогичния чл.124, ал.4 от ГПК
съществува константна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд,
която последователно се придържа към становището за ограниченото приложно поле
на установителните искове за факти и за допустимостта им само в изрично
визираните в закон случаи./ в този смисъл е
и определение № 610/20.07.2011год., постановено по ч.т.дело № 532/2011год. на
ВКС, ТК, ІІ Т.О./.
Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3, изр.1 от ГПК, когато решението е
недопустимо, въззивният съд го обезсилва, като прекратява делото.
Поради изложените съображения за недопустимост на обжалваното съдебно решение, в частта, с
която е с която е отхвърлен предявения от ищцата В.М.М. срещу ответника С. „ Б.К.Л.“,
гр.София, иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за признаване за
установено по отношение на ищеца, че ответникът не е придобил през спортно-
състезателната 2013-2014 г., състезателните и трансферни права на лицето М.Г.Г., на основание чл.270, ал.3, изр.1 от ГПК решението на Софийския районен съд следва да бъде
обезсилено,
в тази му част, като
процесуално недопустимо, а производството
по делото в тази част -
прекратено.
Съдът
приема, че обжалваното първоинстанционно решение е допустимо, в останалата обжалвана част, а именно в частта, в която са отхвърлени предявените от
ищцата В.М.М. срещу С. „ Б.К.Л.“, гр.София, искове с правно основание чл.45 ЗЗД- за осъждане на ответника за сумата от 6500 лв., представляваща обезщетение
за имуществени вреди- пропуснати ползи за периода от датата на установяване на
увреждащото действие/ 15.10.2013 год./ до 16.12.2014 г.- датата на подаване на
исковата молба, ведно със законната лихва от 15.10.2013 г. до окончателното й
изплащане и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД- за заплащане на обезщетение за
забава в размер на 774,63 лв. за периода 15.10.2013 г. до 16.12.2014 г./ датата
на подаване на исковата молба/, като неоснователни.
Съдът
приема, че доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения от СРС са без
значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е
такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което
ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или
недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат
само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд. Съдът
приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от
страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане
за събирането им на основание чл.266 от ГПК. В случая, във въззивната жалба е
направено доказателствено искане от страна на ищцата, но същото по подробно
изложени съображения от съда в определение, постановено в публично съдебно
заседание на 13.12.2017 год. е оставено без уважение, като неоснователно. С
оглед на което доводите на ищцата за допуснати процесуални нарушения от
СРС, изложени в депозираната от нея
въззивна жалба се явяват неоснователни. В настоящия случай не е допуснато от
първоинстанционният съд, нарушение на
императивни процесуалноправни норми на закона.
Обжалваното първоинстанционно
решение, в частта, с която е разгледан и отхвърлен предявен от ищцата срещу
ответника иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 6500
лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди е неправилно, като при постановяването му е допуснато нарушение на
материалноправни норми на закона. Настоящият въззивен състав
приема, че наведените в исковата молба твърдения и петитум, се субсумират под нормата на чл.49 от ЗЗД. В
конкретната хипотеза СРС се е
произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно правно основание, като
е дал невярна правна квалификация на така предявения иск, а именно като такъв с правно основание
чл.45 от ЗЗД. При положение, че първата инстанция се е произнесла по предявения иск,
но е дала грешна правна квалификация на
спорното право, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е
задължен да даде вярната квалификация и да
реши делото по същество. В тези случаи е налице нарушение на материалния закон
от страна на първата инстанция, което води до неправилност на постановеното
решение, но не и до неговата недопустимост. В този смисъл са мотивите на т.12
от ТР № 1/ 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и постановените по реда на чл.290
от ГПК решения: решение № 124 от 24.03.2011г. по гр. дело № 822/2010г.
на ІV г.о.;
решение № 226 от 03.08.2011г. по гр. дело № 1470/2011г. на ІІІ г.о.; решение № 329
от 20.12.2011г. по гр. дело № 1789/2010г. на ІІІ г.о.; решение
№ 138 от 25.03.2011 г. по гр.дело № 1127/ 2010 г. на ІV г.о.;
решение № 375 от 26.10.2011 г. по гр.дело № 931/ 2009 г. на ІV г.о. и други .
При неправилна правна квалификация, дадена от първоинстанционния съд,
решението е незаконосъобразно, тъй като определянето на действителното правно
основание с оглед изложените от ищеца обстоятелства, на които основава иска, е
дейност на съда по приложението на закона и задължение на съда е да даде
вярната правна квалификация и да разгледа предявения иск. Дадената в настоящия случай от
първоинстанционният съд невярна правна квалификация на така предявения иск е
основание за постановяване на неправилно съдебно решение, което подлежи на отмяна и решаване на спора по
същество от въззивната инстанция. Въззивният
съд следва да определи сам точната квалификация,
произнасяйки се по съществото на предявения иск /в тази насока е постановено по
реда на чл.290 от ГПК решение №359 от
16.01.2014г. по гр. дело №1209/2013г., Г.К., ІV Г.О. на ВКС/. В конкретния случай
съдът приема, че е сезиран с иск с правно основание чл.49 от ЗЗД
за заплащане на сумата от 6500 лв., представляваща обезщетение за претърпени от
ищцата имуществени вреди.
Съгласно разпоредбата на чл.49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите,
причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. За да бъде
ангажирана отговорността на възложителя по чл.49 от ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ правоотношение по възлагане
на работа ; 2/ осъществен фактически състав по чл. 45 от ЗЗД от физическото лице - пряк изпълнител на работата с
необходимите елементи / деяние, вреда - имуществена или неимуществена, причинна
връзка между деянието и вредата, противоправност и вина /; 3/ вредите да са
причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му
работа- чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената
работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от
закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез
действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко
свързани с него / в този смисъл ППВС 9/1966 г. /.
Отговорността за вреди на юридическите лица е по чл.49 от ЗЗД. По съществото си тя е гаранционно- обезпечителна, тъй като ответното дружество не отговаря
за своя вина, действие или бездействие, а за такива на негови работници или
служители. Те трябва да са причинили вредите -
имуществени или неимуществени, при или по повод възложената им работа, както и
те да се дължат на техни противоправни действия или бездействия, които да са
извършени виновно. Предмет на доказване е както наличието на фактическия състав
на непозволеното увреждане, а така и също и факта на възлагане на работата. В
случая по чл.49 от ЗЗД, законодателят е възложил
репариране на вредите на правен субект, който отговаря на основание, различно
от това на деликвента. Отговорността по
чл.49 от ЗЗД се реализира въз основа на правната норма, чиито фактически състав изисква
установяването на определени предпоставки. При осъществяването им се достига до
ангажиране на отговорността на възложителя на работата.
Съдът приема, че основателността на предявения от ищцата осъдителен иск с правно основание
чл.49 от ЗЗД се обуславя от кумулативното наличие на следните предпоставки:
причинени в правната сфера на ищеца вреди, причинна връзка между вредите и
противоправно, виновно поведение на лице, на което от процесуално легитимирания
ответник е възложена работа, което именно лице - изпълнител на възложената
работа е осъществило по отношение на ищеца граждански деликт. Така изброените
обективни елементи от състава следва да се докажат от ищеца, по аргумент от
чл.154, ал.1 от ГПК и липсата на една от така изброените предпоставки води до
неоснователност на предявения иск. Единствено субективният елемент от състава
на деликта - вината, разбирана като конкретно психично отношение на лицето -
изпълнител към собственото му поведение и неговите обществено укорими
последици, се презумира, съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 от ЗЗД.
В настоящия случай не се установява по делото
наличието на нито една от кумулативно изискуемите предпоставки, за да може да се ангажира гаранционно-обезпечителната
отговорност на ответника, визирана в разпоредбата на
чл.49 от ЗЗД.
При
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че не се
доказа наличие на виновни противоправни действия/бездействия от служители на ответника,
от които да са произтекли вреди за ищеца, т.е. не е доказано противоправно
поведение на същите и причинна връзка. Естеството на отговорността по чл.49 от ЗЗД изисква наличието на характерни условия, а именно: възлагане на работа от
юридическото лице на конкретното физическо лице деликвент и вредата да е
причинена при или по повод изпълнение на възложената работа. В конкретния
случай по делото липсват каквито и да е било доказателства, че служители на ответника със
своите действия /бездействия по повод изпълнение на възложена им работа са причинили твърдените от ищцата
имуществени вреди, т.е. не са налице основанията в закона за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника. В тази връзка предявения
иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за
заплащане на обезщетение за претърпени от ищцата имуществени вреди в размер на
сумата от 6500 лв. се явява изцяло неоснователен и недоказан, и като такъв следва
да бъде отхвърлен.
При така изложените съображения, обжалваното
решение, като неправилно и незаконосъобразно следва да бъде отменено, в частта, с която е отхвърлен иск с
правно основание чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 6500 лв., представляваща обезщетение
за имуществени вреди и вместо това да
бъде постановено друго, с което предявения иск с правно основание чл.49 от ЗЗД
за заплащане на обезщетение за претърпени от ищцата имуществени вреди в размер
на сумата от 6500 лв. се отхвърли изцяло, като неоснователен и недоказан. При
този изход на спора по иска с правно основание чл.49 от ЗЗД, предявения
акцесорен иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от
774,63 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 15.10.2013 г. до
16.12.2014 г. се явява неоснователен и като такъв правилно е бил отхвърлен от
първоинстанционния съд. С оглед на което обжалваното решение, в частта, с която е отхвърлен
предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, като правилно и
законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК, следва да бъде потвърдено.
По
разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на спора на въззивника-ищец не
се следват разноски за настоящата инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр.
с чл.78, ал.3 от ГПК на въззиваемата страна- ответник, следва да се присъдят своевременно поисканите
разноски за въззивното производство в размер на сумата от 500 лв.,
представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно договор
за правна защита и съдействие и приложен
списък на разноските по чл.80 от ГПК.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение от 04.04.2016 г., постановено по гр.дело №
70028/ 2014 г. по описа на СРС, І Г.О., 34 състав, в частта, с която е отхвърлен предявения от В.М.М., с ЕГН **********,
с адрес: ***, срещу С. „ Б.К.Л.“,
гр.София, с Булстат:********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“ ********, представлявано от Ю.Й., иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за признаване за установено по отношение на ищеца, че ответникът не е
придобил през спортно- състезателната 2013-2014 г., състезателните и трансферни
права на лицето М.Г.Г., като неоснователен, като процесуално недопустимо и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в тази му
част.
ОТМЕНЯ решение от 04.04.2016 г., постановено по гр.дело №
70028/ 2014 г. по описа на СРС, І Г.О., 34 състав, в частта, с която е отхвърлен предявения от В.М.М., с ЕГН **********,
с адрес: ***, срещу С. „ Б.К.Л.“,
гр.София, с Булстат:********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“ ********, иск с правно основание чл.45 ЗЗД за осъждане на ответника за
сумата от 6500 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди- пропуснати
ползи за периода от датата на установяване на увреждащото действие/ 15.10.2013
год./ до 16.12.2014 г.- датата на подаване на исковата молба, ведно със
законната лихва от 15.10.2013 г. до окончателното й изплащане, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от В.М.М., с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу С. „ Б.К.Л.“, гр.София, с Булстат:********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ул.“ ********, представлявано от Ю.Й., иск с
правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на сумата от 6500 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди- пропуснати ползи за периода от датата на установяване на
увреждащото действие/ 15.10.2013 год./ до 16.12.2014 г.- датата на подаване на
исковата молба в съда, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение от
04.04.2016 г., постановено по гр.дело № 70028/ 2014 г. по описа на СРС, І Г.О.,
34 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА В.М.М.,
с ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на С. „ Б.К.Л.“, гр.София, с Булстат:********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“ ********, представлявано от Ю.Й.,
на основание чл.78, ал.3 от ГПК, сумата от 500 лв. / петстотин лева/, представляваща
направените пред въззивната инстанция разноски/ адвокатско възнаграждение/.
РешениеТО може да се обжалва пред
ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок
от съобщението до страните.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на Баскетболен клуб „ Б.-Б.“,
гр.София, като трето лице – помагач на ответника С.„ Б.К.Л.“,
гр.София
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.