Р Е
Ш Е Н
И Е
№
325
гр.
Пловдив, 10.03.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, V състав в
открито съдебно заседание от дванадесети февруари две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при участието на
секретаря Петя Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия Зорница
Тухчиева въззивно гражданско дело № 50
по описа за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК
Образувано е по въззивна жалба вх. №
74993/ 18.11.2019 г. от М.А.Н. чрез адв. М. - пълномощник против решение № 4121
от 28.10.2019 г., постановено по гр. дело № 14257 по описа за 2018 г. на РС - Пловдив, XIII – ти граждански
състав с което е отхвърлено като неоснователно възражението на М.А.Н. за прихващане на сумата от 3000 лева
спорно вземане (недължимо надплатени поради едностранна промяна на размера на
кредиторовото възнаграждение лихви по договор FL443883/14.08.2008г. за периода
от 14.07.2015 год. – 14.03.2017 год. ) с вземане на ЕОС Матрикс ООД за
сумите от 1996.42 лв. дължима
главница с падеж в периода 14.07.2015 год. – 14.05.2016 год. и договорни
лихви в размер на 1701.84 лв. падежирали за периода от 14.07.2015 год. –
14.03.2017 год., до размера на по-малката от двете суми.
С обжалвания съдебен акт е признато за
установено между страните, че жалбоподателят дължи на въззиваемото дружество
плащане на следните суми, за които е издадена заповед за плащане №
5319/11.06.2018г. по частно дело № 9484 по описа на ПРС за 2018г.: общо 3698.26 лв., между които дължима главница 1996.42 лв. за периода 14.07.2015
год. – 14.05.2016 год. и договорни лихви в размер на 1701.84 лв. падежирали за
периода от 14.07.2015год. – 14.03.2017год., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението – 07.06.2018г. до окончателното
изплащане на вземането. Жалбоподателят е осъден да заплати и сумата от 397.94
лв. - разноски по двете дела, включително и по частното гражданско дело № 9484/
18 г.
Във въззивната жалба
се излагат подробни съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт. По
същество, процесуалният представител на жалбоподателя счита за неправилни
изводите на съда за това, че представения договор за кредит е действителен,
като отговарящ на стандартите, заложени в ЗПК /отм./ относно минимално
необходимото му съдържание, конкретно на разпоредбите на чл. 14 вр. чл. 7, т. 7
и т. 8 ЗПК /отм./. Противопоставя се на
извода на съда, че в хода на производството по установителните искове по чл.
422 от ГПК доверителят му е бил надлежно уведомен за цесията, която легитимира ищеца
като кредитор. Неправилно било атакуваното решение и в частта относно
направеното и прието за разглеждане в хода на делото възражение за съдебно
прихващане.
Предвид изложеното е
формулирано искане за отмяна на атакувания съдебен акт, като неправилен и
постановяване на ново решение, с което да бъдат отхвърлени предявените
установителни искове изцяло като неоснователни. Алтернативно, в случай, че
въззивният съд счете, че някои или всички искове са изцяло или частично основателни
и в този смисъл изцяло или отчасти отмени решението, моли същото да бъде
отменено в частта относно отхвърленото като неоснователно възражение за съдебно
прихващане, като съответно да бъде постановено съдебно прихващане с вземането
на доверителя му в размер на 3 000 лева. Претендират се сторените в хода на производството съдебно-деловодни
разноски. Идентични съображения и искания са изложени в представената по делото
писмена защита.
В срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от адв. Д., представляващ „Еос
Матрикс“ ЕООД, с който са изложени подробни доводи за неоснователност на
същата. Иска се атакуваният съдебен акт да бъде потвърден изцяло, като правилно
и законосъобразно постановен. В условията на евентуалност в случай, че съдът
уважи подадената жалба и предвид обстоятелството, че насрещната страна по спора
претендира да му бъдат заплатени разноски за адвокатско възнаграждение, се
прави възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал.5 от ГПК, като се иска
съдът да присъди минимален размер на разноските в случай, че жалбоподателят
докаже заплащането им. Не претендира разноски. Представена е и писмена защита.
Настоящият въззивен състав след като прецени събраните
по делото доказателства, становищата на страните и наведените от тях
възражения, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона
срок от лице, имащо право на жалба срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол,
поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна
по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо.
Съгласно чл. 269 изр. 2 от ГПК по
правилността на решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото
не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, както и
не се твърди конкретно нарушение на процесуалните правила, обосноваващо
служебно събиране на доказателства.
По
делото не се спори, а и във въззивната жалба не са наведени конкретни твърдения
за неправилно установени факти от страна на първостепенния съд, поради което и
с оглед разясненията в т. 3 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд не може да приеме различни от посочените факти.
Не
се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява,
че на 14.08.2008 г. между М.А.Н. – жалбоподател в настоящото производство и
„Юробанк И Еф Джи България“ АД (с настоящо наименование „Юробанк
България“ АД) е подписан договор за потребителски
кредит № ****, по силата на който на Н. е предоставен кредит в размер на
16 900 лева, с краен срок на погасяване 14.08.2018 г. Съгласно чл. 7, ал.1 от договора, страните по
него са уговорили, че погасяването на кредита, включително дължимите лихви
става на равни /анюитетни/ месечни вноски, посочени като брой и размер в
Погасителен план. Според чл. 4 от процесния договор, погасителните вноски следва
да се заплащат ежемесечно до 14- то число от съответния месец. Съгласно
договора, а и от представения по делото погасителен план, се установява, че
заемната сума следва да бъде върната за 120 месеца – 120 погасителни вноски, от
които 119 в размер на 274,73 лева и една, последна в размер на 274,57 лева. За
всяка от вноските е посочен размерът на главницата и включената лихва. Като
безспорно е установено и обстоятелството, че разрешеният кредит е преведен по
сметка в банката с титуляр кредитополучателя – М.Н..
С
оглед релевираните във въззивната жалба възражения, на първо място като спорен
по делото се е очертал въпросът за действителността на процесния договор за
кредит с оглед разпоредбите на чл. 14 ЗПК вр. чл. 7, т. 7 и т. 8 ЗПК /отм./.
Въззивникът поддържа тезата, че е налице недействителност на договора за
кредит, доколкото същият не съдържал общия размер на кредита като сбор от общия
размер на главницата и общия размер на възнаградителната лихва /чл. 7, т.8 ЗПК
/отм//. На следващо място, недействителност била налице и тъй като не били посочени
конкретните обстоятелства, въз основа на които разходите по кредита,
включително и годишния лихвен процент могат да бъдат изменяни. В този връзка се акцентира, че в
разпоредбата на чл. 3, ал. 4 от договора посочването на обстоятелствата било
прекалено общо, а така също било добавено и други, поради което стандартът по
чл. 7, т. 7 ЗПК /отм./ не бил изпълнен. Така изложените доводи не могат да
бъдат споделени.
Съгласно
разпоредбата на чл. 7 ЗПК /отм./ договорът за потребителски кредит се изготвя
на ясен и разбираем език и следва да
съдържа /т.6/ годишен процент на разходите по кредита, които
потребителят трябва да направи, за да издължи кредита, а когато неговото
изчисляване не е възможно -
годишен лихвен процент и
всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за кредит. Съгласно
т. 7 на цитираната разпоредба договорът следва да съдържа и условията, при
които посочените в т. 6 разходи по кредита могат да бъдат променяни. Регламентът на чл. 7, т. 8 ЗПК /отм./ изисква
договорът за потребителски кредит да съдържа и условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на
погасителните вноски и ако е възможно, общия размер на тези плащания.
Така, както и първостепенния съд
е посочил, договорът е изготвен на ясен и разбираем език и съдържа изискуемите
от закона индивидуализиращи белези на страните по него, дата и място на
сключване. Същият е с фиксирана точна
стойност – 16 900 лева /получена главница по кредита/. Видно от приложения
по делото погасителен план, неразделна част от процесното съглашение, в същия е
посочен броя, периодичността и датите на погасителните вноски, размера на
лихвата и размера на главницата, включена във всяка вноска. Изрично е посочена
и общата за връщане сума към датата на
определения краен падеж на договора, а именно 32 967,44 лева, от които 16 900
– главница и 16 067,44 – лихва. Предвид изложеното няма как да се
сподели становището на въззивника за недействителност на договора, като
съставен в противоречие с изискванията на чл. 7, т. 8 ЗПК /отм/, съответно за
невъзможност на длъжника да прецени икономическите последици от сключването на
договора.
Отделно от горното, в
разпоредбата на чл. 3, ал. 3 от договора е посочен годишният процент на
разходите, а именно 17,12 % . Както вече беше отбелязано, съгласно чл. 7, т. 6 от ЗПК (отм.), годишния лихвен процент и всички
разходи, приложими към момента на сключване на договора за кредит следва да се
посочат в договора, само ако годишният процент на разходите не е възможно да
бъде изчислен към момента на сключване на договора. След като в договора е
изчислен и посочен годишен процент на разходите, кредиторът не е имал
задължение да посочва и годишен лихвен процент.
В чл.3, ал.1
от процесния договор за потребителски кредит, сключен между страните, е
уговорено, че за усвоения кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна
лихва в размер на сбора от базовия лихвен процент на банката за потребителски
кредити за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка
в размер на 3.70 пункта. Към момента на сключване на договора базовия
лихвен процент на банката за потребителски кредити бил в размер на 11.50
процента. В ал. 2 е предвидено, че дължимите лихви се начисляват от датата на
усвояване на кредита. С тази клауза е определен размерът на годишната лихва за
усвоения кредит, като този размер е ясно
посочен и се равнява на 15,20 %.
Следователно клаузата съдържа конкретизирано
по размер задължение на длъжника и доколкото касае основния предмет на
договора – възнаградителната лихва по договора за кредит, и е формулирана по ясен и разбираем начин съгласно
изискването на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, тя не следва да се преценява като
неравноправна. В тази връзка, клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора за
потребителски кредит, доколкото не е насочена да регламентира право на банката
да променя договорената възнаградителна лихва, също не следва да се преценява
като неравноправна на това основание.
Правилно първостепенния съд е преценил като
неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП клаузата на чл. 3, ал. 4 от процесния договор
за потребителски кредит. Същата
обективира договореност между страните, че базовия лихвен процент се определя
от Съвета на директорите на банката или от комитет към Съвета на директорите и
подлежи на ежемесечно преразглеждане. Промяната на базовия лихвен процент се
приема при съществени промени в пазарните условия. Промените в базовия лихвен
процент и датата на одобрението на промяната от компетентния орган на банката
се публикуват на интернет страницата на банката и обявлението за промяната се
поставя на видно място в банковите салони с указание за датата на промяна на базовия
лихвен процент.
Допълнително, с оглед доводите на въззиваемата страна,
съдът държи да отбележи следното:
В чл.7, ал.2 от договора е посочено, че в случай, че
по време на действието на договора банката промени базовия лихвен процент, размерът на погасителните вноски, определени
в погасителния план при сключването на договора, се променя едностранно от Банката,
промените се отразявали при изчисляването на дължимата лихва по кредита, считано
от падежа на първата вноска, след датата на промяната на базовия лихвен процент,
за което кредитополучателят, с подписването на договора, давал своето
неотменяемо и безусловно съгласие. В този случай банката изготвяло служебно нов
погасителен план за остатъка от дълга, а кредитополучателя се задължавал да
продължи погасяването на кредита в съответствие с новия погасителен план.
В чл.7, ал.3 от договора е предвидено, че в случаите
по преходната алинея банката уведомявала кредитополучателя за промяната в базовия
лихвен процент и съответната промяна в погасителния план и по начина предвиден
в чл.19. Промяната влизала в сила съгласно посоченото в преходната алинея, като
кредитополучателят имал права по чл.10 и чл.11.
Съгласно разпоредбата на чл. 143, т.10, 12 и 13 ЗЗП, неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването на добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа
на непредвидено в него основание, дава право на търговеца да
увеличава цената, без потребителя да има право в тези случаи да се откаже от
договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с
цената, уговорена при сключване на договора, предоставя изключително на
търговеца да тълкува клаузите на договора.
В разпоредбата на чл. 144 ЗЗП са предвидени
изключения, при които клаузите не се считат за неравноправни, а именно:
доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна
причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя, или
стойността на всички други разходи, свързани с финансовите услуги при условие
че доставчикът на финансова услуга е поел задължение да уведоми за промяната
другата страна по договора в седемдневен срок и другата страна има правото
незабавно да прекрати договора. По делото липсват доказателства Н. да е
уведомен по факс,чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата с обратна
разписка, или с препоръчана поща, или с телеграма.
Необходимо е да се подчертае, че разпоредбите на ЗЗП
допускат уговорка в договора за кредит, предвиждащ възможност да увеличаване на
първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни
условия - обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва
да са изрично уговорени в договора или общите условия и тези обстоятелства трябва
да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора - тяхното определяне
или приложение да не е поставено под контрола на кредитора, методиката за
промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора и общите условия, т.е.
да е ясен начинът на формиране на лихвата, при настъпване на тези обстоятелства
да е възможно както повишаване,така и понижаване на първоначално уговорената
лихва, ако е предвидена възможност само
за повишаване, това несъмнено води до „значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя“ по
смисъла на чл.143 ЗЗП. В конкретния случай,нито едно от тези условия не
е икорпорирано в клаузите на договора за потребителски кредит. В
договора е посочено единствено,че размерът на лихвата се влияе от базовия
лихвен процент на банката и,че неговата промяна е задължителна за страните. По
делото не е представена методиката за определяне на БЛП и математическа формула
за изчисляване на дължимата договорна лихва, както и възможността за едностранна субективна промяна от страна на Банката,
води до извода за уговаряне на клаузата
единствено в полза на търговеца, което води до значително нарушаване на правата
на потребителя. Начинът на формулиране на клаузата по чл.3,ал.4 и чл.7, ал.2
от договора е без всякаква конкретика и дава почти неограничена
субективна власт на банката едностранно да променя лихвата. Невъзможността на
кредитополучателя да изчисли размера на погасителната си вноска, респективно да
има предвидимост на задължението си по договора за кредит, както и
възможността на банката едностранно да променя, без предупреждение базовия
лихвен процент, ясно сочи на неравноправността на клаузите от договора посочени
по-горе, както и нарушаване правата на потребителя на банкова услуга.
Въпреки гореизложеното, правилно предходната съдебна
инстанция е оставила без уважение възражението на ответника – въззивник за
прихващане на сумата от 3000 лева
недължимо платени възнаградителни лихви.
Видно от заключението на изготвената по делото съдебно – счетоводна експертиза,
прието и неоспорено от страните, за периода от 14.08.2008 г. до 14.08.2018 г.
лихвеният процент е променян/ увеличаван едностранно от банката както следва: 15,20 % - при сключване на договора, 15,95
% от 14.11.2008 г. и 16.45 % от 14.12.2008 г. Вещото лице е посочило, че начислената лихва
от датата на сключване на договора за кредит – 14.08.2008 г. до датата на
цесията 18.01.2016 г. при горепосочените лихвени проценти възлиза на 15 907,37 лева, като в случай, че за
посочения период е била начислявана лихва при първоначалния лихвен процент –
15,20 то общият ѝ размер би възлязъл на 14 570,09 лева. Експертът е конкретизирал, че разликата между
двете лихви се равнява на 1337,28 лева.
Това е и точният размер на недължимите възнаградителни лихви и то за периода от
14.08.2008 г. до датата на цесията – 18.01.2016 г., който е различен от
процесния такъв – 14.08.2008 г. до 14.08.2018 г. Действително, така както и
първостепенният съд се е аргументирал, в настоящия казус не се установява
наличието на насрещно вземане на ответника спрямо ищцовото дружество, доколкото
липсват данни за платени над размера си възнаградителни лихви, които да са част
от процесните вноски. Длъжникът е преустановил плащанията по кредита си на
14.02.2013 г., като според заключението на вещото лице, непогасената
възнаградителна лихва, начислена до датата на цесията е в размер на 12350,19
лева. В заключение, следва да се посочи, че претенцията на ищеца е калкулирана
на базата на първоначалния лихвен процент /15,20 %/, т. е не се търси плащане
на незаконосъобразно начислена лихва, каквито доводи са релевирани с искането
за съдебно прихващане.
На
следващо място, с оплакванията във въззивната жалба се оспорва материалноправната легитимация на „Еос
Матрикс“ ЕООД като кредитор на вземанията по договора за банков кредит, като се
навеждат доводи, че жалбоподателят не е бил надлежно уведомен за извършената
цесия, поради което същата нямала действие по отношение на него. Акцентира се,
че изпращането на уведомление от страна на въззиваемото дружество е в
противоречие с разпоредбата на чл. 18 от договора за кредит, тъй като в същата
се предвиждало единствено банката да извърши уведомяването, не и цесионера по
договора за прехвърляне на вземанията.
В настоящия случай за установяване на
легитимацията си като кредитор ищецът – заявител „Еос Матрикс“ ЕООД, е посочил
и представил договор за прехвърляне на вземания от 18.01.2016г., сключен между
него и „Юробанк България“ АД (предишно наименование „Юробанк
И Еф Джи България“ АД), ведно с Потвърждение за извършената
цесия от същата дата и Приложение към него, по силата на който въззиваемото
дружество е придобило портфейл от вземания, произтичащи от договори за заем,
сключени с длъжници, сред които и този, сключен с въззивника М.А.Н..
С оглед постигната в чл. 4.3 от договора за
цесия договореност е видно, че е налице изрично изявена правно валидна воля от
цедента за упълномощаването на цесионера от негово име за предприемане
фактически действия по уведомяването на длъжниците за извършеното прехвърляне
на вземанията, за извършването на което действие от пълномощник липсва законова
пречка. В този смисъл несъстоятелни са възраженията на жалбоподателя, че
релевантно за действието на цесията е единствено уведомяване от стария, но не и
от новия кредитор. Освен това, в по – новата практика на ВКС, обективирана в
редица решения включително и в Решение № 114/07.09.2016 г. по гр. дело №
362/2015 г. се приема, че е допустимо по
силата на принципа на свободата на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД предишният
кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник. В този случай представителната
власт възниква по волята на представлявания – цедента, съгласно разпоредбата на
чл. 36 ЗЗД, като обемът ѝ се определя според това, което упълномощителят
е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Последното е напълно допустимо, тъй като
действията по съобщаването на цесията на длъжника не са от личен и незаместим
характер, поради което няма пречка предишният кредитор да упълномощи и друго
лице за съобщаване на цесията.
В случая съобщаването за прехвърляне на
вземането по договора за потребителски кредит от 14.08.2008г. е станало от въззиваемото
дружество „Еос Матрикс“ ЕООД /оторизирано с пълномощно рег. № 231/18.01.2016 г.
по описа на Нотариус с рег. № 303 на НК/ с Уведомление,
получено лично от Н. на 31.01.2016 г. Последното
се установява от приложената и неоспорена от ответника товарителница, находяща
се на л. 79 от първоинстанционното дело. Допълнително, с оглед доводите на
въззивника следва да се подчертае, че уведомлението е изпратено, при
съблюдаване на постигнатото с чл. 19 от договора за кредит съглашение, според
което всички уведомления и изявления във връзка с договора се считат за
получени, ако по факс или лично доставяне или чрез изпращане по пощата с
обратна разписка, или с препоръчана поща, или с телеграма, достигат до адресите
на страните, посочени в началото на договора, като за ответника адреса е град ****.
Предвид горното, ищецът е надлежно активно материално
легитимиран да претендира процесните вземания, които са му били прехвърлени
надлежно с рамковия договор за цесия.
С оглед на
изложеното, въззивният съд намира, че предявените искове за установяване
вземанията на ищеца по издадената Заповед по чл. 410
от ГПК по ч. гр. д. № 9484/2018 г. по описа на ПРС са основателни и
доказани, и правилно са били уважени изцяло.
Изложеното по
-горе налага извода за неоснователност на въззивната жалба, която следва да се
остави без уважение, а решението на районния съд като правилно и
законосъобразно ще бъде потвърдено.
По
разноските:
С оглед изхода на делото на жалбоподателя не
се дължи присъждането на разноски в производството. Въззиваемата страна има
право на разноските за въззивното производство, но доколкото такива не се
претендират няма да се присъдят.
Така мотивиран, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4121 от 28.10.2019 г., постановено по гр.
дело № 14257 по описа за 2018 г. на РС - Пловдив, XIII – ти граждански състав
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: