№ 1550
гр. Варна , 25.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и
осми октомври, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Елина П. Карагьозова
Ралица Ц. Костадинова
Секретар:Христина З. Атанасова
като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно гражданско дело
№ 20203100502894 по описа за 2020 година
Производството е образувано по въззивна жалба с вх.№49082/22.07.2020г.
на А. П. Т. , чрез назначения по делото особен представител адв. Н.К., против
Решение № 3071/13.07.2020 г., постановено по гр.д. № 5247/2019 г. по описа
на ВРС, 47-ми състав, в частите, с които е прието за установено в
отношенията между страните, че жалбоподателят дължи на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” С.А., Франция, рег. № ********* чрез „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес парк София, сгр. 14,
следните суми: сумата от 3228.47 лева– главница по Договор за
потребителски заем № PLUS-15274632 от 25.09.2017 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
02.01.2019 г. до окончателно изплащане на задължението; сумата от 751.14
лева – договорна лихва, начислена по договора за кредит за периода от
20.12.2017 г. до 20.04.2019 г.; сумата от 292.35 лева – обезщетение за забава,
начислено по договора за кредит за периода от 20.01.2018 г. до 11.12.2018 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело
№ 20/2019 г. по описа на ВРС.
1
Жалбоподателят излага становище за неправилност и необоснованост на
обжалвания съдебен акт. Счита, че изводът на първоинстанционния съд
относно последицата от недоказаността на настъпилата предсрочна
изискуемост е неправилен, тъй като същата представлявала елемент от
фактическия състав, обуславящ дължимостта на вземането. Независимо от
обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а финансова институция
по смисъла на чл. З, ал.1 от ЗКИ, даденото в TP №4/2013г. на ОСГТК на ВКС
разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да се
съобщи на длъжника, че кредитът е предсрочно изискуем, е принципно и
следва да намери приложение по аналогия. На следващо място, въззивникът
твърди, че са останали недоказани и неоснователни твърденията на ищеца, че
е заплатил дължимата застрахователна премия, поради което счита, че в
посочената част искът, както и акцесорните вземания за възнаградителна
лихва и неустойка, следва да бъдат отхвърлени. Наред с гореизложеното, сочи
че първоинстанционния съд не е обсъдил възражението му по отношение
нищожността на клаузите съдържащи се в процесния договор. Въззивникът
излага още, че процесният договор попада в приложното поле на
потребителската защита, а съгласно чл. 2, т. 67 от Директива 93/1З
националният съдия трябва да тълкува вътрешното право в съответствие с
директивите дори те да нямат директен ефект, в какъвто смисъл било
решението на СЕС по делото Von Colson от 1891г. Излага твърдения още, че
при предлагането на типови договори за потребителски кредит е недопустимо
предлагащата ги страна да обвързва потребителя-кредитополучател с размер
на разходите, представляващ 1/2 от главницата, а в настоящия случай клауза
уговаряща годишен размер на разходите в размер на 40.75% от главницата,
което противоречало на чл. 143 от ЗЗП. Сочи, че уговорената лихва по
договора значително надхвърля законната такава, което водило до
нищожност на уговорката. По гореизложените съображения отправя искане
за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на исковете в
цялост.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., Франция, чрез „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България, чрез пълномощника на клона
юриск. П. Палазов, с който изразява становище, че обжалваното решение е
2
правилно, допустимо и законосъобразно, а подадената срещу него въззивна
жалба е неоснователна. Излага твърдения още, че съгласно Тълкувателно
решение № 8/2017 г. от 02.04.2019 година на ВКС при вземане, произтичащо
от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била
надлежно обявена на длъжника преди подаването на заявлението, последният
дължи изпълнение на падежиралите вноски. На следващо място сочи, че
процесният договор за кредит е сключен след изменението на ЗПК от
25.07.2014 година, по силата на ал. 4 на чл. 19 от който, годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, или ГПР не
следва да надхвърля величина от 50.00%. В настоящия случай, това
нормативно заложено правило било изпълнено, тъй като определения в
договора ГПР бил дори по-малък от допустимия в закона - 40.75%, съдържащ
единствено годишен лихвен процент (ГЛП) в размер на 30.10%. В заключение
въззиваемият излага твърдения в смисъл, че за да се приеме, че дадена клауза
противоречи на добрите нрави, следва да липсва императивна правна норма,
която да урежда процесните отношения. По посочените съображения отправя
искане за потвърждаване на обжалвания съдебен акт и присъждане на
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство в
производството.
В открито съдебно заседание въззивникът не се явява, постъпила е
молба от процесуалния му представител, с която се поддържат направените
възражения във въззивната жалба, моли за решаване на спора по същество и
за отхвърляне на акта на ВРС. Въззиваемата страна не се явява, постъпила е
молба от процесуален представител, с която се поддържа писмения отговор
на въззивната жалба, моли за потвърждаване на решението и присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
Жалбата е редовна, депозирана в законоустановения срок, подадена от
лице, легитимирано с правен интерес от обжалване акта на ВРС, предвид
което настоящият състав дължи произнасяне по нея.
Предвид ограничения въззив, съдът се произнася по валидността на
решението, а по допустимостта в обжалваната му част, по отношение на
3
останалото е обвързан от посоченото в жалбата, както и от прилагането на
императивни правни норми.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, както и нормативните актове, регламентиращи
процесните отношения, съдът приема следното от фактическа и правна
страна.
Производството пред ВРС е образувано по молба на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” С.А., Франция, рег. № ********* чрез „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес парк София, сгр. 14
с искане за приемане за установено в отношенията между страните, че А. П.
Т. дължи на ищеца следните суми: сумата от 3228.47 лева /три хиляди двеста
двадесет и осем лева и четиридесет и седем стотинки/ – главница по Договор
за потребителски заем № PLUS-15274632 от 25.09.2017 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК – 02.01.2019 г. до окончателно изплащане на задължението; сумата от
751.14 лева /седемстотин петдесет и един лева и четиринадесет стотинки/ –
договорна лихва, начислена по договора за кредит за периода от 20.12.2017 г.
до 20.04.2019 г.; сумата от 292.35 лева /двеста деветдесет и два лева и
тридесет и пет стотинки/ – обезщетение за забава, начислено по договора за
кредит за периода от 20.01.2018 г. до 11.12.2018 г.
Производството е приключило с решение на ВРС, с което исковите
претенции са уважени в цялост.
От приложеното по първоинстанционното дело ч.гр.д. № 20/2019 г. по
описа на ВРС, се установява, че в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК за процесните суми.
Безспорно по делото се установи, че между страните е налице валидно
облигационно правоотношение, породено от договор за потребителски заем
№ PLUS-15274632 от 25.09.2017 г. Установи се от заключението по ССЕ, че
сумата, предмет на договора, е усвоена от кредитополучателя, а и по делото
не се оспорва авторството на положения подпис в договора.
В настоящото производство спорните факти се отнасят до настъпила ли
4
е предсрочна изискуемост по споменатия договор, налице ли са нищожни
клаузи в договора, касаещи ГПР и ГЛП, както и следва ли кредиторът – ищец
в първата инстанция да доказва заплащане на застрахователната премия на
застрахователя.
След съвкупна преценка на материалите и доказателствата по делото,
настоящият състав приема следното от правна страна:
Възражението на въззивника досежно липсата на настъпила предсрочна
изискуемост, съдът намира за ирелевантно в настоящия случай. Факт е че,
уведомяването на длъжника по договор за потребителски кредит за
настъпилата предсрочна изискуемост е елемент от фактическия състав, за да
настъпят последиците на последната. В случая дори и да се приеме, че
длъжникът не е надлежно уведомен за настъпила предсрочна изискуемост, то
последиците на изискуемостта по потребителския кредит са настъпили на
друго основание, а именно настъпил падеж по всички вноски по кредита.
Видно от договора, падежът на последната вноска е бил 20.04.2019г., който
срок е настъпил в хода на процеса.
Относно възраженията за нищожност на клаузите за определяне на ГПР
и договорната лихва, поради противоречие с добрите нрави, настоящата
инстанция приема напълно съображенията, развити от първостепенния съд и
на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите, изложените в тази част
на обжалваното решение.
По отношение направеното възражение за недоказаност на плащане на
застрахователната премия от страна на кредитора, съдът намира същото за
несъстоятелно. Видно от процесния договор кредитополучателят се е
съгласил с отпускането на сумата от 322.00 лева, съставляваща разход за
застраховка на кредита. От заключението на ССЕ, прието в първата инстанция
се установява размерът на дълга, в т.ч. и досежно платените вноски за
застраховка от 107,52 лева. Експертизата не е оспорена от въззивника в
съдебно заседание, поради което и не са давани указания на ищеца да сочи
други доказателства за установяване на този факт.
Предвид пълното съвпадане на изводите на настоящия състав с тези на
ВРС, съдът намира, че първоинстанционното решение следва да бъде
5
потвърдено в обжалваната част.
По разноските:
С оглед изхода на спора на осн. чл.78, ал. 3 от ГПК в полза на въззиваемата
страна се следват сторените в настоящото производство разноски, а именно
264.53 лева, изплатени за особен представител на въззивника и 100 лева -
възнаграждение за юрисконсулт. Предвид липсата на фактическа и правна
сложност по спора и фактът, че не се явява в ОСЗ представител на
въззиваемата страна, на осн. чл. 78, ал.8, вр. чл. 25, ал.1 от НЗПП съдът
определя 100 лева възнаграждение за юрисконсулт в полза на въззивамата
страна.
Въззиваната страна следва да понесе разноските за д.такса за възззивно
обжалване в размер на 114,57 лева
Водим от горното съдът:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3071/13.07.2020 г., постановено по гр.д.
№ 5247/2019 г. по описа на ВРС, 47-ми състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА А. П. Т. ЕГН ********** от гр.Варна, ул. "Перекоп"№ 6 да
заплати на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., Франция, рег. №
********* чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Младост 4”,
Бизнес парк София, сгр. 14, разноски за настоящата инстанция в общ рамер
на 364,53(триста шестдесет и четири лева и петдесет и три стотинки ), на
осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК.
ОСЪЖДА А. П. Т. ЕГН ********** от гр.Варна, ул. "Перекоп"№ 6 да
заплати по сметка на Окръжен съд Варна сума в размер на 114,57(сто и
четиринадесет лева и петдесет и седем стотинки) лева, представляваща
държавна такса за въззивно обжалване, на основание чл. 77 от ГПК.
В необжалваните части решението е влязло в сила.
6
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, по арг. на чл. 280,
ал. 3, т. от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7