Р Е Ш
Е Н И Е
№ …….. / 04.03.2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести
декември през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 9613 по описа за 2018
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от ответника
по иска „Т.м."АД / с променено наименование в хода на въззивното
производство на „Л.М.“ АД/ чрез пълномощник адв.П.Р.,
срещу решение № 381984 от 11.04.2018 г., постановено по гр.д. № 22147/2016 г.
на СРС, 57 състав, в частта, в която е признато за установено по реда на чл.422
от ГПК, че „Т.м."АД дължи на „К.2.“ ЕООД по заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК от 26.01.2016Г. по ч.гр.д. № 621/2016г. на
СРС, II г.о., 57- ми състав, сума в размер на 5100,00 лв. , представляваща неплатено
възнаграждение по договори за изработка- за изработване и одобряване на проект
за фирмени надписи на фасада на магазин, находящи се
в гр. София - ул. ********и за изработване и одобряване на проект за фирмени
надписи на фасада на магазин, находящи се в гр. София
- ул. ********и за което е издадена фактура № 32/16.07.2013г., и обусловената
от това отговорност за разноските. Предметът на въззивната
жалба срещу решението в посочената част е уточнен с последваща
жалбата молба от 28.08.2018 г. Излагат се доводи с жалбата за неправилност на
решението в обжалваната му част, поради нарушение на съдопроизводствените
правила при обсъждане на събраните доказателства и за неправилно приложение на
материалния закон. Конкретно оплакванията са, че първоинстанционният
съд необосновано е приел искът в уважената част за основателен и доказан, като
се твърди от въззивника-ответник, че преценката на
събраните по делото доказателства не водели до извод, че „Т.м.”АД (с предишно
наименование „Б.Т.“ ЕАД) е възлагало на ищеца изпълнението на посочените в
исковата молба дейности за двата обекта, за които СРС е уважил ищцовите претенции по изработване на „фирмени надписи на
фасада на магазин“, нито че е приел така изпълнената работа. Оспорва и извода
на СРС, че приетото по делото разрешение за поставяне №07/19.02.2014 г. доказвало договор за изработка за обекта на
ул.********, поради издаването на това разрешение 7 месеца след издаване на процесната фактура, по която се търси вземането. Възразява
и срещу извода на първоинстанционния съд сумата от
2550 лв. с включен ДДС е обичайна цена за така
извършената работа, като се има предвид и твърдението на ищеца, че за
единия обект- този на ул. „********работата се е характеризирала с изключителна
трудност и отговорност за разлика от тази по обекта на ул. „********Оспрова събраните по делото свидетелски показания да са
убедително доказателрство за твърденията на ищеца
предвид заинтересоваността на свидетелите. Моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, и иска да се отхвърли изцяло. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна – ищец „К.2.“ ЕООД чрез пълномощник адв.Б.Б., оспорва жалбата с писмен отговор, с възраженията, че
обжалваното решение е правилно, тъй като по делото било доказано от събраните
писмени и гласни доказателства, че на ищеца е била възложена от ответника
работа по няколко неформални договор за изработка всеки с цена под 5000лв., че
работата била изпълнена от ищеца и приета от ответника-.възложител, тъй като
било налице фактическо одобрение на проектите, служител на ответника е приел и
подписал фактурата за извършеното, и първоинстанционният
съд правилно е приел цена от 2550 лвл. с ДДС като
обичайна такава по договорите. Моли решението да се потвърди в обжалваната
част, претендира разноски.
С първоинстанционното
решение съдът се е произнесъл и относно разноските, като е осъдил ответника да
плати на ищеца на основание чл.78, ал.1 от ГПК 184,50 лв. разноски, и обратно-
осъдил е ищеца да плати на ответника на основание чл.78, ал.3 то ГПК 25 лв. разноски. С последващо определение по чл.248 от ГПК с № 528298 от
07.11.2018 г. по същото дело, решението
в частта за разноски е изменено, като е осъден е ищеца да плати на ответника
на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата
495 лв. разноски. Определението по чл.248 от ГПК не е обжалвано самостоятелно.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а
в обжалваната част и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция.
Първоинстанционното решение в частта, в
която искът по чл.422 от ГПК е бил частично отхвърлен за разликата над уважения
размер до предявения такъв от 10 200лв., и е прекратено частично
производството по делото по съединения установителен
иск по чл.422 от ГПК за лихва за забава върху главницата от 10200,00 лв. за
периода от 17.07.2013г. до 21.04.2016 г. и от 21.04.2016 г. до окончателното
изплащане на главницата, не е обжалвано и не е предмет на въззивна
проверка за допустимост и правилност.
При произнасянето
си по правилността
на решението в обжалваната част, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
При извършената проверка служебна
за правилност въззивният съд не констатира нарушение
на императивни правни норми, приложими в случая. При проверката според
оплакванията с въззивната жалба, които очертават въззивната проверка за правилност съгласно чл.269,
изр.второ от ГПК, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на преценка на събраните по делото
доказателства- писмени, свидетелски показания, също и становищата на страните, относно
доказано правоотношение по договор за изработка между насрещните страни по
делото, по който договор ответникът е възложил, а ищецът е приел и изпълнил работата -
изработване на инвестиционни проекти и получаване на разрешения за поставяне на
фирмени табели на търговски обект, находящ се в гр.
София, ул. ********и на ул. ********, като не е зачел фактурата и описа,
съставен от ищеца само, да имат обвързваща доказателствена
сила спрямо ответника, фактурата и поради наличие на противопоставяне по
смисъла на чл.301 от ТЗ. Относно уговореното възнаграждение е приел, че
разпоредбата на чл.326 ал.2 от ТЗ е приложима и към договора за изработка,
и посочената във фактурата единична цена
за всяка от двете процесни позиции за горните обекти
от 2550 лв. с ДДС е обичайната такава, която се дължи за извършената работа,
доколкото и ответникът не бил направил конкретно оспорване, нито е провел
насрещно доказване, че същата не отговаря на обичайната дължима за този вид
работа. Изложените в мотивите на първоинстанционното
решение фактически констатации и правни изводи въззивният
съд споделя, и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях, без да е нужно да
ги повтаря, с изключение на частта, в която се приема за установено, че представено и прието по делото разрешение за
поставяне № 07/19.02.2014г. доказвало договор за изработка за обекта
на ул.********.
В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:
Направената от въззивния съд самостоятелна и съвкупна преценка на събраните
по делото писмени доказателства, свидетелски показания, също и на събраните от въззивния съд нови доказателства по реда на чл.266, ал.3 от ГПК, предвид и становищата и възраженията на страните, води до извод, че се
доказва сключването между ищеца и ответника по делото през 2012 г. на два
отделни неформални договора за изработка
с идентичен предмет - за изработване на
инвестиционни проекти и извършване на съпътстващите правни и фактически
действия, необходими за получаване на разрешения за поставяне на преместваеми търговски обекти по смисъла на чл.56 и чл.57
от ЗУТ на територията на СО на фасадите на сградите на ул.********и ул.********.
За сградата на ул.********от разрешение за поставяне № 86/11.10.2012 г. на
гл.архитект на СО-район Средец за поставяне на фирмени надписи на фасада на
магазин и документацията към него- схема за поставяне, архитектурна част и част
електрическа, и ситуационен план, е видно, че същите са били изработени от бюро
„Кадик“ с ръководител инж.К.Д.и възложител на проекта
„Б.Т.“ АД/с променено наименование „Т.м.“ АД-ответник по делото, а в
последствие и на „Л.М.“ АД/, като представители на двете дружества са и
подписвали проектите. Аналогично е посочването на изпълнителя на проектите и
възложителя и по приетата от въззивния съд по реда на чл.266, ал.3 от ГПК документация
по разрешение за поставяне № 9
/25.01.2013 г. за информационен елемент-фирмен надпис, и документацията
по него за обекта на ул.********-заявление за издаване на разрешение,
проект-част архитектурна, дизайн, записка и др. Тези писмени доказателства,
ведно с приетото пълномощно от двамата управители на ответното дружество в
полза на за управителя на ищцовото дружество от
23.04.2012 г. К.Дилчовски, и обхвата на действията, възложени
на пълномощника Д.по това пълномощно, които писмени доказателства не са
оспорени по делото, недвусмислено установяват постигане на съгласие между страните
по делото за възлагане от ответника на ищеца изработването на проекти и
получаването на разрешения за поставяне на фирмени надписи на сградите на ул.********и
ул.********през 2012 г. С одобряването на двата приети проекта-за което има и
поставени печати за това от общинската администрация, и издаването на двете
горепосочени разрешения за поставяне на надписи и табели по реда на ЗУТ, се
установява и изпълнение от страна на ищеца на така възложената му работа. В
тази насока въззивният съд отбелязва, че събраните
свидетелски показания на свидетелите Н. и К. кореспондират с писмените такива
относно обекта на ул.********, по изработване на проекта за който обект и
двамата свидетели са участвали като проектанти : архитект и ел.инженер, като
работата им е била възлагана от Д.като представител на ищеца, макар свидетелите
да сочат, че са получавали данни и от Д.Д.-.последният
е установено да е бил служител на ответника в периода 01.02.2012 г.- 14.02.2013
г. на длъжност „мениджър проучване на пазари област София“, в отдел „Експанзия“.
Показанията на двамата свидетели не могат да се считат априори
за неубедителни поради тяхната
евентуална заинтересованост с оглед работните им отношения с ищцовото дружество, доколкото те в случая, при преценка и
на другите събрани по делото писмени доказателства, сочат, че свидетелите са пряко
ангажирани с едни от проектите, и че вярно са възприели фактите и
добросъвестно ги възпроизведат в
показанията си, и показанията им не противоречат на писмените доказателства (в този смисъл и в редица решения на ВКС по
правилното прилагане на процесуалния закон при обсъждане на свидетелските
показания, напр. решение № 312 от 11.01.2018 г. по гр. д. № 191/2017 г., ІV г. о. на ВКС, решение № 700 от 28.10.2010
г. по гр. дело № 91/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 194 от 02.07.2012 г. по
гр. дело № 92/2012 г. на ВКС, ІІ г.о.; и др.).
Ето защо въззивният съд приема, че по делото е
доказано от писмените доказателства, сключването на двата договора за изработка
между ищеца и ответника и изпълнение на работата от ищеца и нейното приемане от
ответника, доколкото разрешенията за поставяне на надписи на двата горепосочени
обекта, предмет на спора, са били издадени и получени, за което управителят на ищцовото дружество е и бил изрично упълномощен от ответника
с пълномощното от 23.04.2012 г. Събраните свидетелски показания подкрепят
установеното от писмените такива за наличието на договорни отношения между
страните по договор за изработка.
По отношение на цената на всеки
един от договорите за изработка, въззивният съд
намира, че такава е била в размер от по 2125 лв. без ДДС или 2550 лв. с ДДС като обичайна такава по смисъла на чл. чл.326 ал.2 от ТЗ, приложима норма и
към договора за изработка между търговци, според и съдебната практика. Тази
единична цена по всеки от четирите твърдени договора по процесната
фактура от 16.07.2013 г., между които са и обектите на ул.********и ул.********,
е уговорена между управителя на ищцовото дружество К.Д.и
служителя на ответното дружество Е..Ч., които двама са и подписали фактурата. Не
е доказано по делото подписът за получател да не е положен от Е..Ч.. Макар Е..Ч.
да не се установи да е имал представителна власт спрямо ответното дружество и
да не може да се прилага фикцията по чл.301 от ТЗ, нито може да се приеме, че
законен представител на ответното дружество е одобрил цената поради
неотразяване на фактурата в счетоводството на ответника, то същият Е..Ч. като
служител на ответното дружество на
длъжност „експанзионист“ е имал нужните знания и опит
съгласно основните му функции, задължения и знания за стандарти за работа по
р.ІІ и р.ІІІ от длъжностната му характеристика/приета по делото/ да определи и
цената на всеки от договорите за изработка с ищеца. След като същият по
длъжностна характеристика е трябвало да определя приоритетни локации за
придобиване на обекти според анализ на икономическите показатели, и да изготвя
предварителен анализ на набеляваните локации, вкл. и
за инвестиционните разходи, то е трябвало да има яснота и за разходите по
изработване на проекти и издаване на разрешения за поставяне на табели и
надписи на фасадите на търговските обекти на ответника като инвестиционен
разход, доколкото и това е част от търговската дейност на ответното дружество.
Ответникът не е провел насрещно обратно
доказване, с което да обори тази единична цена, вкл. и като обичайна такава, ето защо и въззивният съд приема сумата 2550лв. с ДДС като обичайна
единична цена за един обект за такъв тип възложена работа като посочената
в процесната фактура. Този извод не се променя от факта, че за обекта на ул.********е
имало и др. действия, свързани със статута на сградата като паметник на
културата, доколкото това би се отразило евентуално върху увеличаване на цената
на договора за изработка за този конкретен обект спрямо възложената работа за
другите три обекта по същата фактура.
Поради съвпадане на
изводите на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния
съд в обжалваната част следва да се потвърди, вкл. и в обусловената от това частта
за разноските, съобразно и изменението на разноските с определението по чл.248
от ГПК.
По разноските пред въззивния съд:
Жалбоподателя- ответник
при този изход на спора пред въззивния съд, няма
право на разноски. Ищецът-въззиваем, по правилото на чл.78, ал.1 от ГПК, би имал
право на разноски, според изхода на спора, и пред въззивния
съд. В случая обаче, макар с отговора на възивната
жалба да е направено искане за разноски, въззиваемата
страна-ищец не е представила пред въззивния съд нито
с въззивната жалба, нито след това списък по чл.80 от ГПК, нито доказателства да е направила разноски за въззивната
инстанция. Ето защо искането и натази страна за
разноски не може да се уважи поради липсата на доказателства да е направила
такива пред въззивния съд.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 381984 от
11.04.2018 г., постановено по гр.д.
№ 22147/2016 г. на СРС, 57 състав, в обжалваната част, в която е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че „Т.м.“АД
/ с ново наименование „Л.М.“АД/ дължи на „К.2.“ ЕООД
по заповед за изпълнение на
парично задължение по
чл.410 от ГПК от 26.01.2016Г. по ч.гр.д. № 621/2016г.
на СРС, II г.о., 57- ми състав,
сума в размер на 5100 лв. , както
и в частта за определените разноски по чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, според и изменението на разноските с определението по
чл.248 от ГПК с № 528298 от 07.11.2018 г. по същото
дело.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ исканията на страните
за разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.второ от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.