Р
Е Ш Е Н И Е
№......
гр. София,
05.07.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на
пети април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
Мл. с. ИВАН
КИРИМОВ
при секретаря Донка
Шулева, като разгледа
докладваното от младши съдия Киримов в.гр. д. № 14736 по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 163348 от 11.07.2019 г., постановено по гр. д. № 38750/2018 г. по описа на СРС, ГО, 74 - и състав, е признато за установено по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК, че Х.Н.Х., дължи на "П.К.Б. " ЕООД, по иск с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, ал.
1 ЗПК сумата от 4451, 04 лв., представляваща общ размер на
задълженията на Х.Н.Х. по договор за кредит № ********** от 09.02.2017 г. за
главница и възнаградителна лихва, за което вземане е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 65768/2017 г.
по описа на СРС, ГО, 74 състав. С решението искът е отхвърлен за разликата над
приетата за дължима сума от 4451,04 лева до пълния размер на предявената искова
претенция от 7451,04 лева – представляваща цена за услуги в размер на 3000 лева. Ответникът Х.Х. е осъден да
заплати на „П.К.Б.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 687,73
лева, разноски в исковото и заповедното производство, съразмерно с уважената
част на исковата претенция.
В срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК е подадена въззивна
жалба от „П.К.Б.“ ЕООД срещу отхвърлителната част на първоинстанционното
решение. Изложени са съображения за неправилност на първоинстанционното решение
в тази му част. Намерен е за неправилен изводът на първоинстанционния съд, че
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги се явява недействително
поради противоречие с императивни правни норми на 10а от ЗПК. Изложени са
конкретни доводи по така изразеното несъгласие с изводите на първоинстанционния
съд. Претендира се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и
постановявание на въззивен акт, с който предявените искове да бъдат уважени изцяло.
Претендират се разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от адв. В.М. – особен представител на ответника Х.Н.Х..
В
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от
ответника по делото Х.Н.Х., чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител адвокат В.М., срещу първоинстанционното решение в частта, с която
е уважен предявеният иск. Сочи се, че неправилно първоинстанционният съд
е приел, че процесният договор не е недействителен. Твърди, че липсва ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита,
поради което било налице неспазване на императивните изисквания залегнали в чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗКП. Претендира, че в процесния договор е посочен лихвен
процент по заема /който е фиксиран/, както и годишно оскъпяване на заема, но не
се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Поради
изложеното следвало да се приеме, че кредитното правоотношение между страните
се явявало недействително на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Отделно от изложеното сочи, че уговорката за възнаградителна лихва била
нищожна, поради противоречие с добрите нрави, тъй като в договора бил уговорен
ГЛП в размер на 41,17 %, както и лихвен процент на ден в размер на 11 %.
В срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ищеца "П.К.Б. " ЕООДс доводи
за неоснователност на въззивната жалба. Твърди се, че възраженията, посочени от
въззивника, които не присъстват в отговора на исковата молба, не следва да
бъдат разглеждани, тъй като са преклудирани на основание чл. 133 ГПК. Посочва
се, че претендираните суми са посочени по основание и размер, като е направена
подробна справка за първоначалните вземания и останалите непогасени суми по
Договора за потребителски кредит № **********. Моли се въззивната жалба да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционното решение в обжалваната
от ответника част -
потвърдено като правилно и законосъобразно.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете
визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Настоящата
съдебна инстанция намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо
в обжалваната част. Същото е и правилно, като по изложените във въззивните жалби оплаквания въззивният съд приема следното:
Предявени за разглеждане пред първоинстанционния съд по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК са
кумулативно
съединение искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК,
правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК
и чл. чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК за признаване за установено,
че в полза на ищеца срещу ответника съществува вземане в общ размер на 7451, 04 лв.,, което включва следните отделни
неизплатени задължения: главница по ДПК № ********** в размер на 3000 лева;
договорно възнаграждение в размер на 1451,04 лева, дължимо за периода
15.03.2017 г. до 15.02.2019 г., възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги в размер на 3000 лева.
По делото
като писмено доказателство е представено и прието искане за отпускане на
потребителски кредит "Профи кредит стандарт" № **********, в което освен индивидуализиращите белези на
заявителя Х.Н.Х., са
посочени и параметрите на кредита - за сумата 3000 лв. - главница за срок от
24 месеца, погасявана на
равни месечни вноски, в размер на 310,46 лева на петнадесето число всеки месец. Заявителят с отметка е посочил,
че иска да се ползва от възможност за закупуване на пакет за допълнителни
услуги "Бонус", включващ: приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски;
възможност за смяна дата на падеж, както и улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства. В искането за отпускане на потребителски кредит
като постоянен адрес на кредитополучателя е посочен: гр. София, ж. к. "*****а като адрес за кореспонденция и настоящ адрес:***. Документът е подписан на всяка страница, а на
последната заявителят е декларирал, че му е предоставена информация за кредита
във формата на стандартен европейски формуляр, че е получил разяснения, които
да му дадат възможност да прецени доколко предлаганите продукти съответстват на
възможностите и финансовото му състояние.
По делото
е приет като писмено доказателство и Договор за потребителски кредит
"Профи кредит стандарт" № **********/09.02.2017 г., сключен за сумата от 3000 лв., със срок на кредита - 24 месеца, размер на вноската по кредита - 185, 46 лв., годишен процент разходи - 49, 89 %, годишен лихвен процент - 41, 17 %, лихвен
процент на ден 0,11, дължима
сума по кредита - 4451, 04 лв., възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги за сумата от 3000 лв., с размер на вноската по пакета от допълнителни
услуги - 125
лв., или общо задължение по договора - 7451, 04 лв. (общ размер на вноска - 310, 46 лв.), с дата на погасяване - 15 ден от месеца. Подписано е и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, към договора са приложени и Общи
условия на "П.К.Б. " ЕООД версия 08/27.01.2017 г., които са неразделна част от него, както и
погасителен план, подписани от ответника. Представен е стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, в който са
посочени в стандартизирана форма основните параметри по договора и като
приложение към него е предоставена и допълнителна преддоговорна информация,
представляваща приложение към стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити.
Като писмени
доказателства по делото пред първоинстанционния съд са приети също справка за
транзакции от 09.02.2017 г., видно от която на 09.02.2017 г. "П.К.Б. " ЕООД е наредило в полза на Х.Н.Х.
сумата от 3000 лв. посочена в договора за потребителски кредит банкова сметка;
***.05.2017 г. от "П.К.Б. " ЕООД до Х.Н.Х., с което му е съобщено, че считано от 16.05.2017 г. договорът за кредит е едностранно прекратен, като
общата част на задължението възлиза на 7451, 04 лв. и лихва за забава – 16,85 лв., длъжникът е поканен доброволно да заплати
задълженията си по посочена от кредитодателя банкова сметка, ***бителски
кредит № ********** с посочена
обща сума на получени от ответника плащания към 08.06.2018 г. - 0 лв. и остатъчна сума към същата дата в
размер на 7451,
04 лв.
Други
доказателства по делото не са ангажирани.
При така
установените факти и обстоятелства, въззивният съд приема от правна страна
следното:
По жалбата на „П.К.Б.“ ЕООД:
Според настоящия състав на въззивния съд, правилно
първоинстанционният съд е приел, че исковата претенция следва да се отхвърли за
сумата от 3000 лева – цена за услуги по сключено писмено споразумение за
допълнителни услуги от 09.02.2017 г. към договор за кредит № ********** от
09.02.2017 г..
Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Според
чл. 10а, ал. 1 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит,
като е ограничен от изискванията по ал. 2 до ал. 4 от същия текст, според които
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита, не може да събира повече от
веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие и видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит. В конкретния случай, видно
от обстоятелствената част на исковата молба и представените доказателства –
споразумение за представяне на пакет от допълнителни услуги, претендираната сума от 3000 лева се дължи за
приоритетно разглеждане на искането за кредит в най-кратки срокове, както и с
оглед евентуално отлагане на плащанията на вноски, намаляване на техния брой и
размер, промяна на техния падеж и „улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства“, които
„услуги“ потребителят може да използва при заплащане на посочения пакет на
стойност еднаква с размера на предоставените за ползване парични
средства.
В настоящия случай не се касае до предоставяне на
услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1, а ако се приеме, че изискването на чл.
10а, ал. 4 от ЗПК е спазено въобще, една част от действията, абстрактно
посочени като услуги касаят действия, свързани с усвояване и управление на кредита,
за които кредиторът не може да изисква допълнително заплащане, а друга част са
относими към плащания, дължими при евентуална забава на длъжника и имат
характер на обезщетение в случай на неизпълнение от негова страна, заплатено
предварително, без никаква яснота относно предпоставките за неговото възникване
и определяне по размер.
С оглед посочената правна рамка начисляването на възнаграждение
за извършване на такива действия под каквато и да било форма или наименование, както правилно е
приел и първоинстанционният съд противоречи на
закона и заявителят няма право да изисква заплащането му от потребителя.
Освен това следва да се отбележи, че сборът от уговорения размер на
възнаграждението по договора и цената на допълнителния пакет надхвърля
ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК за годишният процент на разходите, който
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България.
По жалбата на въззиваемия – ответник Х.Н.Х.:
Според
легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора
за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника- потребител
да върне предоставената парична сума. Условие за неговата действителност е
писмената форма - чл. 10, ал. 1 ЗПК. Ответникът поддържа, че договорът е недействителен,
поради противоречие с императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно т. 10 на чл. 11 ЗПК договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в приложение № 1 начин. В конкретния случай договорът за
потребителски кредит съдържа информацията
т. 10 на чл. 11 ЗПК –
посочен е ГПР - 49. 89 %, който е в границите, определени в чл. 19, ал. 4 ЗПК / не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения/ и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора, а взетите предвид допускания са описани в чл. 5.2 от ОУ на договора. Налице са и другите изисквания
по ЗПК – изготвен е и
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски (подписан от ищцата) – изискване на чл. 11,
ал. 1, т. 7 и т. 11 ЗПК. Предвидена е възможността на кредитополучателката да
се откаже от кредита в определен срок, налице е информация за размера на
лихвения процент на ден (чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗКП). Установен е фиксиран
лихвен процент изключващ необходимостта да се съдържа методика за изчисляване
на референтен процент, съгласно чл. 33а ЗПК (чл. 11, ал. 1, т. 9а). С оглед
изложеното не е налице соченото от ответника основание за недействителност на договора поради
противоречие с конкретни разпоредби на ЗПК.
Не е налице
и заявеното основание за
нищожност, а именно - противоречие с добрите нрави. Съгласно разясненията,
дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК, ВКС, добрите нрави са неписани
и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от
принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото
следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Следва да се
има предвид, че кредиторът "П.К.Б." ЕООД попада в обхвата на определението за
небанковите финансови институции по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ. Те не са
подчинени на регистрационен режим в БНБ, а на лицензионен. Върху небанковите
институции не се упражнява постоянен надзор, а тяхната дейност е уредена с
подзаконов нормативен акт – Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите
институции. Основната им характеристика, която предпоставя и посочените
различия с банките е, че те отпускат заеми със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими начини. Поради тази
причина тяхната дейност не би могла да бъде финансирана от друго място освен от
лихвоносни заемни средства, поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от
тези предлагани от банките. От друга страна в случая се касае за
възнаградителна лихва, т. е. парите, за ползването на които се дължи лихва се
наричат "капитал". Още с параграф 1 от ПМС № 72/08.04.1994 г. е
отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. за определяне максималният процент на
договорните лихви. Въпреки разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД, че лихви могат да
се уговарят до размер, определен от МС, такъв подзаконов акт все още не е
издаден и принципно за страните не съществува пречка да уговорят
възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Отчитайки, че
възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума,
както и конкретния й размер от 3000 лв., която е следвало да бъде върната в сравнително
кратък срок и съобразявайки се с обстоятелството, че се касае за необезпечен
кредит, предоставен от финансова институция, която се издържа само и единствено
от това, на лице, което вече има сериозна задлъжнялост в размер на 7000 лв., настоящият състав счита, че размерът на
годишния лихвен процент от 41, 17 % при потребителски заем от 3000 лв., със срок на ползване от 24 месеца не
противоречи на добрите нрави, тъй като е обясним с разходите, които прави
заемодателя, както и с риска, който носи, а също и с размера на добросъвестно
очакваната от сделката печалба и при отчитане на факта, че се касае за
необезпечено вземане, с единствен длъжник по него. Отделно
от това следва да се посочи, че към момента на подписване на процесния договор
е в сила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която е насочена към избягване на възлагането на несъразмерни тежести
върху икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на
търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното
положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР,
законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за
предоставяне на средства на потребителя не винаги е меродавен, защото към него
може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски
и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо,
за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като
критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е
пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите
нрави общото оскъпяване на кредите. В случая,
както беше посочено по-горе ГПР е в размер на 49,89 %, което е по-малко от
предвидения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК петкратен размер. Сочената от въззивника – ответник
съдебна практика е била актуална преди влизане в сила разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Неоснователно е и възражението
на ответника, че в договора били уговорени две лихви, съответно годишен лихвен
процент в размер на 41,17 % и лихвен процент на ден в размер на 0,11 %. Следва
да се посочи, че така отразеният процент 0,11 % представлява уговореният
годишен лихвен процент – 41,17 %, отразен на дневна база, което е изпълнение на
законовото изискване, регламентирано в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. С оглед крайните изводи на
настоящата инстанция, които са сходни с тези на първия съд, то първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено изцяло
По
разноските:
Разноски следва да се присъдят на въззивника – ищец,
доколкото е направил такова искане. С оглед изхода на спора и потвърждаване на
първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част, то
юрисконсултското възнаграждение дължимо в полза на „П.К.Б.“ ЕООД, съобразно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК следва да се определи в размер на 59,73
лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 163348 от 11.07.2019 г.,
постановено по гр.д. № 38750/2018 г. на СРС, ГО, 74 състав.
ОСЪЖДА Х.Н.Х., ЕГН ********** да заплати на „П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК *****, на основание чл.78, ал. 1 ГПК, сумата от 59,73 лв. разноски за
въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.