Р Е Ш Е Н И Е
№ 21.04.2016
година гр.София
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд , Гражданско отделение ,
III “Б” състав , в публично заседание на деветнадесети април две хиляди и шестнадесета година , в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
при секретар Н.С.
като разгледа докладваното от съдия Василев въззивно гражданско дело №13394 по описа на 2015 година ,
за да се произнесе взе предвид
следното :
Производството е по
чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №13394/2015 г по
описа на СГС е образувано по въззивна жалба на “Е.Е.Д.” ООД *** ЕИК ***** срещу решение от 20.05.2015
г постановено по гр.д.№15057/2013 г на СРС, 124 състав , с което е отхвърлен иска на въззивника
срещу У.Н.Л. роден на *** в Република Ирландия и Г.Л. родена на *** г в Република Ирландия ; с постоянен адрес в Република Ирландия , М.В.Д.К. , К. , Г.Л. ; с правно
основание чл.61 ал.1 ЗЗД , за
сумата от 3050 евро обезщетение за водене на чужда
работа без пълномощие за периода
28.02.2009 г – 28.02.2013 г относно общите части и общите разходи в етажната собственост на апартамент №* от 41,72 кв.м. ет.1 в жилищна сграда за сезонно ползване
№3 с РЗП 2021,22 кв.м. в югозападната
част на УПИ XLVII-57,58 , част от жилищен
комплекс за сезонно ползване “П.П.С.*” , ведно със законната
лихва от 12.03.2013 г до окончателното заплащане на сумата
. Решението на СРС се обжалва и в частта за разноските.
Въззивникът излага
доводи за неправилност на решението на СРС, тъй като ответниците
са собственици на имота , но
не са заплащали
необходимите суми за управление и поддържане на общите
части. Неправилно СРС приема , че собствениците
не са обитавали
имота повече от 30 дни през
съответната година и затова не дължат
процесните суми.
Въззиваемите страни
не са подали
писмен отговор на въззивната жалба.
Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника
на 01.06.2015 г и е обжалвано
в срок на 15.06.2015 г .
Налице е правен интерес на въззивника
за обжалване на решението на
СРС.
След преценка на доводите и доказателствата по делото , въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна :
В мотивите на СРС е
възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд
извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на съдебното решение .
Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната
жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на
т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК
на ВКС .
Решението на СРС е недопустимо .
Независимо от
наличието на международен елемент и връчване на съобщения и книжа на
ответниците по реда на Регламент /ЕО/ №1393/2007 г на Съвета ,
първоинстанционният съд не е изложил мотиви относно компетентността си да
разгледа делото срещу ответници в Република Ирландия , както и относно
приложимото право.
Доколкото исковата
молба е подадена през 2013 г срещу лица с
местоживеене в държава-членка на Европейския съюз в случая е приложим Регламент
/ЕО/ №44/2001 г на Съвета на Европейския съюз от 22.12.2000 г относно
компетентността , признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански
и търговски дела т.нар.Регламент “Б.*” /по-долу – “Регламента”/.
Липсва обща
компетентност на българските съдилища по чл.2 от Регламента , защото
ответниците имат местоживеене в друга държава-членка – Република Ирландия.
Липсва специална компетентност на българския съд по
Глава II раздели №2-№7 от Регламента . Отношенията по водене на чужда
работа без пълномощие /negotiorum gestio/ не представляват дело свързано
с договор , гражданска отговорност за деликт или квазиделикт . Наистина чл.5 параграф 3 от Регламента визира специална
компетентност за искове за „гражданска
отговорност”. Въпреки твърде общия термин , видно от текста става въпрос за иск за търсене на обезщетение на извъндоговорно основание - деликт и квазиделикт. Деликтът е познат и уреден у нас като
„непозволено увреждане” (чл. 45 и сл. ЗЗД).
Квазиделиктът е понятие без самостоятелно обособен и пряко съответстващ правен
институт във вътрешното българско право. Квазиделиктът е познат на римското
частно право и на някой континенталните правни
системи, в които се използва да обозначи подвид на деликта, при който се
наблюдава обективна (стриктна) отговорност. Разграничението между деликт и квазиделикт не е проведено в
нашето законодателство , като на практика деликтите – дори специално уредени -
обхващат случаите на квазиделикти .
Следователно , чл.5 параграф 3 от Регламента
има
предвид по българското право само извъндоговорната деликтна отговорност , още повече че in fine на разпоредбата се
говори за “вредоносно събитие”. Гестията е отрицание , антипод на вредоносно
събитие. Според ЗЗД и авторитетното тълкуване на проф.В.Т. гестията не е
непозволено увреждане , а представлява “алтруистична грижа и акт на помощ” , а
също и “действия в чужд интерес , с намерение да се запази или обслужи такъв
интерес”.
Не са налице и
останалите случаи на специална компетентност по Регламента . Гестията стои
твърде близо до института на неоснователното обогатяване /старата , особено
френска юриспруденция ги е разглеждала като разновидности една на друга/. Чл.5
параграф 3 от регламента не се прилага за случаи на неоснователно обогатяване
или гестия . В този смисъл за неоснователното богатяване е решение на СЕС по
дело №189/87 г Kalfelis v.Bankhaus Schroder.
В чл.5 параграф 4
изрично е посочен случай на “реституция” - но само такава вследствие на деяние
, което води до наказателно производство . Липсва и изключителна компетентност
по чл.22 параграф 1 защото отношенията във връзка с гестия са облигационни и извъндоговорни
, а не вещни или наемни , за да се приложи компетентност по местонахождението
на недвижимия имот . Изрично разграничаване на вещните и облигационните искове
е направено в решения на СЕС /СЕО/ дело С-294/92 Webb , C-518/99 Gailard
v.Shekili ; C-29293 Lieber v.Goebel ; C-115/88 Reichert v.Dresdner Bank AG.
СРС е връчил на
ответниците препис от исковата молба и ги е призовал за о.с.з . Същите са имали
достатъчна възможност “да се явят” по смисъла на автономното понятие на чл.26
параграф 1,2 от Регламента – да подадат отговор , друго писмено становище и/или
да се явят лично или чрез упълномощено лице в о.с.з . Това не е сторено пред
първоинстанционния съд и ответниците не
са учредили мълчаливо международна компетентност на българския съд - определение №217 от 07.04.2015 г по ч.гр.д. № 522/2015 г, ГК , ІІІ ГО на ВКС. Съдът е следвало служебно да прогласи
, че не е компетентен и да прекрати делото , което незаконосъобразно му е било изпратено
от Бургаския районен съд . Последният също не е взел предвид наличието на
международен елемент и приложимостта на Регламента “Б.*” .
Поставя се въпросът
дали в случая решението на СРС е недопустимо или нищожно. Поначало при
нарушаване на правилата за подсъдността решението е недопустимо. По сходен , но
по друг регламент казус за липса на международна компетентност , с решение №90 от 08.04.2015
г
по гр.д.№4441/14 г ВКС , IV ГО приема ,
че съдебното решение е нищожно. Друго се
приема в решение №552 от 06.03.2013 г
по гр.д.№1672/11 г на ВКС , IV
ГО – че решението би било недопустимо
.
С аргумент от чл.35 параграф 1 от Регламента настоящият
съд счита , че по Регламент /ЕО/ №44/2001 г на Съвета на Европейския съюз от
22.12.2000 г относно компетентността , признаването и изпълнението на съдебни решения
по граждански и търговски дела ; би могло да се мисли за прогласяване на
нищожност на порочното съдебно решение само в случаите на изключителна
компетентност по чл.22 от Регламента /раздел №6 вещни права , регистри ,
дружества и др./ и по раздели №3 /застраховане/ , №4 /потребителски договори/
от глава II. В случаите на чл.26 от Регламента и останалите раздели на глава II
, съдът следи служебно за международната си компетентност само ако ответникът
“не се яви” – ако буквално не се яви или ако не подаде писмен отговор или друго
становище , с което изрично или мълчаливо иска разглеждане на делото по
същество . Макар и порочно , постановено при липса на процесуална
предпоставка за допустимост- международна компетентност , решението ще
породи правни последици ако страните не го обжалват / сравни чл.34 параграф 2
от Регламента/. Решението ще подлежи на признаване и на изпълнение ; като
случаят е аналогичен на влязло в сила недопустимо решение по българския ГПК. Евентуално
нищожно решение въобще не би могло да се признае и да се допусне до изпълнение
, нито същото би могло да влезе в сила и да се “стабилизира” чрез необжалване.
Поначало теорията и
задължителната практика на ВС и ВКС за случаите на нищожност на съдебни решения
предвижда тя да се прилага само в изключителни случаи за реална липса на
разумен и поносим за правната реалност правораздавателен акт , а не и когато
има такъв акт , но той постановен в противоречие с процесуални норми. Решение №90 от 08.04.2015
г
по гр.д.№4441/14 г ВКС , IV ГО визира твърде чувствителната и важна брачна
материя , регулирана с преобладаващо
императивни норми и при предварително наличие на влязло в сила решение на
испански съд . Процесният казус е различен , защото е от облигационното право ,
където действа свобода на договорянето и липсва произнасяне от чужд съд.
Налага се изводът ,
че като прогласи , че българския съд не е компетентен да разгледа делото ,
настоящият съд трябва да обезсили като недопустимо решението на СРС , а не да
го прогласи за нишожно.
По изложените съображения , СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ПРОГЛАСЯВА българския съд за некомпетентен по правилата на
международната компетентност
по Регламент /ЕО/ №44/2001 г на Съвета на Европейския
съюз от 22.12.2000 г относно компетентността , признаването и изпълнението на
съдебни решения по граждански и търговски дела ; да разгледа иск на “Е.Е.Д.”
ООД *** ЕИК ***** срещу У.Н.Л. роден
на *** в Република Ирландия и Г.Л. родена на *** г в Република Ирландия ; с постоянен адрес в Република Ирландия , М.В.Д.К. , К. , Г.Л. ; с правно
основание чл.61 ал.1 ЗЗД , за
сумата от 3050 евро обезщетение за водене на чужда
работа без пълномощие за периода
28.02.2009 г – 28.02.2013 г относно общите части и общите разходи в етажната собственост на апартамент №* от 41,72 кв.м. ет.1 в жилищна сграда за сезонно ползване
№3 с РЗП 2021,22 кв.м. в югозападната
част на УПИ XLVII-57,58 , част от жилищен
комплекс за сезонно ползване “П.П.С.*” , ведно със законната
лихва от 12.03.2013 г до окончателното заплащане на сумата
.
ОБЕЗСИЛВА решение от
20.05.2015 г постановено по гр.д.№15057/2013 г на СРС, 124 състав и прекратява производството по делото .
Решението подлежи на обжалване пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.