РЕШЕНИЕ
№ 1817
гр. Пловдив, 23.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Христо Г. Иванов
при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска
като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело №
20225330100089 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от Р. В. СТ. против „Би Енд Джи
Кредит” ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на
114,72 лева, представляваща недължимо платена при изначална липса на
основание по нищожна клауза на чл. 19 от Договор за кредит
max_*************/26.10.2017 г., сключен между страните, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 5.01.2022
г., до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за
кредит max_*************/26.10.2017 г., по силата на който ответникът
предоставил на ищеца парична сума в размер на 300 лева в заем. С договора
бил договорен ГПР в размер на 38,66 %, като размерът на плащанията
възлизал на 432 лева. В чл. 19 от договора била уговорена и клауза
допълнителен пакет ДОВЕРИЕ, престирана при начална липса на правно основание по
чл. 19 от Договор за кредит max_*************/26.10.2017 г, за която
ищецът следвало да заплати сумата в размер на 114,72 лева. По този начин
общо дължимата сума за връщане по кредита възлизала на 432 лева. Според
ищеца заплащането на сумите за допълнителен пакет услуги се явява
недължимо платени, доколкото клаузата с която са уговорени противоречала
на добрите нрави, като била сключена и при неспазване на нормите на чл.
10а, чл.11 и чл. 19, ал.4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 и чл. 146
ЗПК. Противоречието с разпоредбата на чл. 10а, ал.1 ЗПК се извлича от
1
обстоятелството, че не се допуска изискване за заплащане на такси и
комисионни, свързани с усвояване на кредита. Допълнителните услуги
представлявали по своето естество част от възнаграждението по договор за
заем, което водело и до заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал.4 ЗПК.
Противоречието с добрите нрави се обуславя от липсата на еквивалентност на
престациите, дължими от двете страни. Отделно, дължимото възнаграждение
било необосновано високо обезщетение, поради което и клаузата
противоречала на нормата на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Чрез уговаряне на посочения
размер на неустойката, се увеличал и годишният процент на разходите.
Нарушена била и нормата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, въз основа на която в
договора за кредит следвало да бъде посочен ГПР и общата, сума, дължима от
потребителя.
Предвид изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба „Би Енд
Джи Кредит” ООД, с който се взима становище за неоснователност на
предявените искове. Посочва се, че договорената лихва не противоречи на
добрите нрави. Отделно, допълнителният пакет услуги не представлявал
скрито възнаграждение, като стойността на същия не следвало да бъде
включван в ГПР. Възможността за ползване на същия не била задължителна
предпоставка за отпускане на кредита, като същата била предоставена
единствено по желание на ищеца.
Поради изложеното моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
Претендира разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Безспорно по делото е, аи от от приобщените по делото доказателствени
материали се изяснява, че между „Би Енд Джи Кредит” ООД и ищеца е възникнало
правоотношение по договор за Договор за кредит
max_*************/26.10.2017г.
От приетите по делото доказателства се установява, че в ГПР по процесния
договор са включени единствено разходите за договорна лихва, което означава, че с
включване на таксата за допълнителен пакет ДОВЕРИЕ ГПР се оскъпява.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
2
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България. Ал. 5 на чл. 19 ЗПК разписва, че клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Ответното дружество предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му
дейност е неразривно свързана с разглеждането на документите (заявката), подадена
от всеки потенциален клиент, както и със своевременното му обслужване по кредита.
Съобразно изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Предвид изложеното и след като ищецът е подал заявление за предоставяне на
паричен ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на
паричната сума, то ответникът не следва да изисква заплащане на такса за
разглеждането на документите (без оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за
кредитиране ), нито за обслужване по кредита. Впрочем, изискваната от ответника
такса по чл. 19 от Договора представлява пряк разход по кредита и следва да бъде
включени при формирането на годишния процент на разходите ( чл. 11, ал. 1, т. 10, вр.
чл. 19, ал. 1 ЗПК ).
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи,
които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи . В конкретния
случай в договора от посоченото ГПР не може да се направи извод за това кои
точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече -
както вече бе коментирано, таксите за пакет ДОВЕРИЕ по кредита са с характер
на възнаграждение и следва да бъдат включени изначално при формирането на
ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се
възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс,
но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез
изначалното му включване в разходите по кредита), то той не би сключил договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и
чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер
на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка
с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да
го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в
договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна
база. Отделно от гореизложеното, ярко впечатление оставя и обстоятелството, че
сборът на отразените в договора такси е почти равен на стойността на усвоения
финансов ресурс.
С оглед приетите по-горе постановки следва, че процесната клауза е изначално
недействителна.
От гореизложеното следва, че процесните клаузи не пораждат права и
задължения за страните, поради което сумите, заплатени от кредитополучателя – ищец
3
в изпълнение на задълженията, предвидени в тези разпоредби, са били недължимо
платени от страна на ищеца като престирани при начална липса на основание. Оттук
следва и че кумулативно съединеният иск по чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД е
основателен.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право
на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са
предоставени правни услуги от адв. М., като съобразно Договор за правна защита и
съдействие е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за
адвокатурата. Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответното дружество
следва да бъде осъдено да заплати на адв. М. сума в размер от 300 лв. Ответното
дружество следва да бъде осъдено и да заплати и 50 лева /ДТ/ на ищеца.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Би Енд Джи Кредит“
ООД, ЕИК *********, да заплати на Р. В. СТ. , ЕГН **********, сумата от 114, 72
лева, представляваща такса за пакет ДОВЕРИЕ, престирана при начална липса на
правно основание по чл. 19 от Договор за кредит
max_*************/26.10.2017 г., сключен между страните, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 5.01.2022
г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „Би Енд Джи Кредит“ ООД, ЕИК ********* да заплати на основание чл.
78, ал. 1 ЗЗД на Р. В. СТ. , ЕГН ********** сумата от 50 лв. – съдебно-деловодни
разноски в настоящето производство.
ОСЪЖДА „Би Енд Джи Кредит“ ООД, ЕИК ********* да заплати на основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, на адв. М., АК – *******, с
ЕГН ********** сумата от 300 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществено
процесуално представителство в настоящето производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен съд –
Пловдив, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ___________/п./____________
4