Р Е Ш
Е Н И Е №272
гр.К., 16.05.2018 год.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
К. районен съд, гражданско
отделение в публично заседание на двадесет и девети март, две хиляди и
осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Й. П.
при секретаря..................Хр. К.
…...………………...................................като разгледа докладваното от
съдията.............................гр.дело №3267 по описа за 2017
год. за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявените искове са за установяване съществуването
на вземане с правно основание чл.422,
вр. с чл.415 от ГПК вр. с чл.128,
т.2 от КТ, във вр. чл.242 от КТ.
Ищецът твърди, че работил по трудов договор в
ответното дружество на длъжността „ш. т. а.“ с месечно възнаграждение *** лв.
Ответникът не му заплатил месечните възнаграждения за периода м.май-м.септември
2017г., включително или 5 месеца по *** лв. –
общо *** лв.. Тъй като не могли доброволно да се разберат, подал заявление по
чл.410 от ГПК като било образувано ч.гр.д.№2849/2017г. по описа на КРС, но в
срока по чл.414 от ГПК длъжникът подал възражение, което обусловило правният му
интерес от предявяване на иска по чл.422 от ГПК. На основание чл.214, ал.1 от ГПК е допуснато изменение на иска от осъдителен на установителен и
производството частично е прекратено на основание чл.233 от ГПК. Моли съда да
постанови решение, с което да признае по отношение на ответника, че съществува
вземане ***лв. представляващи
незаплатени месечни нетни трудови възнаграждения за периода м.май-м.август
2017г., вкл. Претендира съдебни разноски в исковото и заповедното производство
по ч.гр.д.№22849/2017г. по описа на РС-К..
В отговор на исковата молба,
подаден в срока по чл.131 от ГПК, ответникът оспорва исковете по основание и размер. Признава, че считано от
16.05.2017 г. между двете страни е бил
сключен трудов договор, по силата на който ищецът заемал длъжността „шофьор,
тежкотоварен автомобил“, че уговореното основно месечно възнаграждение е било в
размер на *** лева. Оспорва,
че дължи на ищеца трудово възнаграждение за м.май 2017 г. в размер на *** лева, трудово възнаграждение за
м.август 2017 г. в размер на *** лева, както и че трудовите
възнаграждения за месеците май, юни и юли 2017 г. не са изплатени. Твърди, че
дължимото на ищеца месечно брутно трудово възнаграждение за м.май 2017 г. било
за половин работен месец и възлизало на *** лева, от които били удържани и
внесени суми за задължителни осигурителни вноски (ДОО, ДЗПО, НЗОК) и за данък
по ЗДДФЛ в общ размер 55.02 лева, като нетно трудово възнаграждение за м.май
2017 г. в размер ***лева, било изплатено на ищеца в брой, като при получаване на сумата ***лева
ищецът не подписал издадения фиш за заплата. Дължимото се месечно брутно
трудово възнаграждение за м. юни 2017г. възлизало на ***лева,
като след като били удържани и внесени задължителните осигурителни вноски (ДОО,
ДЗПО, НЗОК) и за данък по ЗДДФЛ в общ размер на ***лева,
нетно трудово възнаграждение за м.юни 2017 г. в размер на ***лева било изплатено на ищеца в брой, като при
получаване на сумата ***лева в брой, ищецът не е
подписал издадения фиш за заплата. Месечното брутно трудово възнаграждение на
ищеца за м. юли 2017г. възлизало на ***
лева, от които след удържане и внасяне
на сумите за задължителни осигурителни
вноски (ДОО, ДЗПО, НЗОК) и за данък по ЗДДФЛ - в общ размер на ***лева, като дължимото нетно трудово възнаграждение за
м.юли 2017 г. в размер на ***лева било изплатено на ищеца
в брой, като при получаване на сумата ***лева
в брой, той не подписал издадения фиш за заплата. Твърди, че през целия месец
август 2017 г. ищецът не е бил на работа. Тъй като той не отработил нито един
работен ден от м.август 2017 г. не му се дължало месечно трудово възнаграждение
за м.август 2017 г. Трудовият договор от 16.05.2017 г. бил прекратен по взаимно
съгласие със заповед №01/01.09.2017 г., считано от дата 01.09.2017 г. Като
работодател уведомил НАП по реда на чл.62, ал.5 от КТ за прекратяване на ТПО на
ищеца. Заповед №01/01.09.2017 г. за прекратяване на трудовия договор по взаимно
съгласие била връчена на ищеца и подписана от него на 01.09.2017 г., но ищецът
отказал да върне единият екземпляр от заповедта, поради което и двата получени
и подписани от ищеца екземпляри от заповедта се намирали у него. След
прекратяване на ТПО на 01.09.2017 г. ищецът не е работил нито през м.септември
2017 г., нито след това, както и до момента, поради което не му дължал месечно
трудово възнаграждение за м.септември 2017 г. Моли съда да отхвърли предявените
искове като неоснователни. Претендира съдебни разноски.
От събраните по доказателства
съдът приема за установено следното:
От приложеното ч.гр.д.№2849/2017
г. по описа на РС-К. се установява, че по подадено от ищеца заявление е
издадена заповед №1911/05.10.2017 г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК срещу „Ю.Р.“ ЕООД за сумата
***
лв. главница и *** лв. разноски по делото. Заповедта е
връчена на длъжника на 09.10.2017 г. и на 11.10.2017 г. е подадено възражение
срещу нея т.е. възражението е в срока по чл.414, ал.2 от ГПК. В срока по чл.415,
ал.1 от ГПК ищецът е сезирал съда с иск за установяване съществуването на
вземането му, по издадената заповедта за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
Не е спорно, а и от представеното
заверено копие на трудов договор №4/16.05.2017 г. е видно, че ищецът е работил в ответното дружество на длъжността „шофьор, тежкотоварен автомобил“,
считано от
16.05.2017 г. при договорено ОМВ-500 лв. и допълнително трудово възнаграждение
за придобит трудов стаж и професионален опит-0.60% за всяка година трудов стаж
при настоящия работодател, с
периодичност на изплащане- месечното. Не е спорно, че със заповед, считано от
01.09.2017 г. трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.325, ал.1
от КТ.
Съгласно показанията на св.Ю. Р. Р., през м.08.2017 г. Г.К.
не бил на работа. По устна уговорка, без подадена молба, той бил пуснат в
отпуск „от една седмица до 10 дни“, но не спазил уговорката и не се явил на
работа. Във фирмата не отразявали явяването на работниците и служителите на
работа в присъствени табели. За шофьорите се проверявали тахо-шайби,
товарителници, електронни билети, пътни листове и присъствието се отразявало
във ведомостите за заплати. Свидетелят пояснява, че е съпруг на управителя на „Ю.Р.“
ЕООД и работи в дружеството като „организатор транспорт“.
По делото е назначена
съдебно-счетоводна експертиза, с депозирано заключение, неоспорено, което съдът
възприема. Съгласно заключението начисленото във ведомостта за заплати брутно
трудово възнаграждение на ищеца за периода м.05.2017 г.-м.08.2017 г. вкл. е
както следва: за м.05.2017 г.- *** лв., м.06.2017
г.- ***
лв., м.07.2017 г.- ***лв. и м.08.2017 г.- *** лв. Нетният
размер на трудовото възнаграждение след приспадане на удръжките по чл.270,
ал.1, т.3 от КТ /данъци и осигуровки/ за м.05.2017 г.е ***лв., за
м.06.2017 г.- ***лв., за м.07.2017 г.- ***лв. и м.08.2017
г.- ***лв.
През м.08.2017 г. ищецът не е ползвал какъвто и да е било отпуск. Съгласно
заключението и поясненията на в.л.в с.з. във ведомостта за заплати и във фиша
за заплати са отразени броят на присъствени и отработени дни от ищеца за
м.08.2017 г. – 23 дни. В подадената от ответника ежемесечна декларация обр.1 са
декларирани 23 отработени дни от ищеца. Във ведомостите за заплати срещу името
на ищеца няма положен подпис.
От така установеното съдът прави
следните правни изводи:
Искът с правно основание чл.422 вр.
с чл.415 от ГПК е предявен в законоустановения месечен срок и е допустим. За
ищеца-кредитор е налице правен интерес от установяване съществуването на
вземанията му, тъй като в срока по чл.414, ал.2 от ГПК ответникът длъжник е
подал възражение срещу издадената по ч.гр.д.№2849/2017 г. по описа на РС-К.
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
Претенцията на ищеца е за заплащане
на трудово възнаграждение за положен труд през м.05.2017 г., м.06.2017 г.,
м.07.2017 г. и м.08.2017 г. Основателността на претенциите се предпоставя от
установяване на пораждащия правото фактически състав, а именно: наличие на
валидно трудово правоотношение между страните, елемент от съдържанието на което
е претендираното от ищеца вземане за месечно трудово възнаграждение, неговия
размер, и неизпълнение на насрещното задължение на работодателя за заплащането
му. Съгласно чл.154,
ал.1 от ГПК ищецът носи доказателствената тежест на положителните
релевантни факти, докато ответникът дължи насрещно доказване за извършено
плащане за погасяване на задължението по чл.128, т.2 от КТ.
От събраните по делото доказателства
се установи, че от 16.05.2017
г. до 01.09.2017 г. ищецът е бил в трудово
правоотношение с ответника, на длъжността „шофьор тежкотоварен автомобил“.
Страните не спорят, че през м.05.2017 г., м.06.2017 г. и м.07.2018 г. ищецът е
полагал труд като шофьор на тежкотоварен автомобил. Спорният въпрос е
изпълнявал ли е ищецът трудовите си задължения да престира работна сила през
м.08.2017 г., за да се приеме, че за
ответника е възникнало насрещното задължение да заплати уговореното
възнаграждение за положен труд. Съгласно чл.8, ал.1 и ал.2 от КТ трудовите
права и задължения се осъществяват добросъвестно, съобразно изискванията на
законите, като добросъвестността при осъществяване на трудовите права и
задължения се предполага до установяване на противното. В периода 16.05.2017
г.- 01.09.2017 г. е съществувало валидно трудово правоотношение между страните,
поради което намира приложение презумпцията за добросъвестност на ищеца в
изпълнението на трудовите задължения до установяване на противното. В тази
връзка на ответника са допуснати гласни доказателства. Съдът не кредитира показанията на
свидетеля Р. в частта, в която свидетелства, че ищецът не се е явявал на работа
през целия месец, защото като съпруг и пълномощник на управителя на ответното
дружество е заинтересован свидетел по смисъла на чл.172 от ГПК, обслужващ
каузата на ответника, а и в тази част показанията му са изолирани и противоречат
на събраните по делото доказателства- заключението на ССЕ с пояснението на в.л.
в с.з., и показания му в частта, че присъствието на работниците и служителите
се отразява във ведомостите за заплати, което кореспондира със ССЕ. Ведомостта
за заплата, оформената
и подписана от съответните длъжностни лица на дружеството- управител и главен
счетоводител удостоверява неизгоден за работодателя факт- отработените работни
дни през месеца. От друга страна ползването на отпуск се извършва с писмено разрешение на работодателя. По
отношение на платения годишен отпуск са необходими две насрещни писмени
волеизявления на страните по трудовото правоотношение, които съвпадат както
досежно основанието и размера на същия, така и за конкретния календарен период,
през който работникът или служителят желае да го ползва, а работодателят да го
разреши. Съгласието на работодателя трябва да се обективира в писмен акт, въз
основа на който да се започне ползването на отпуска. Неплатеният отпуск е
правна възможност, поради което ползването на такъв отпуск зависи от преценката
на работодателя дали, кога и за какъв период да го предостави, като съгласието
на работодателя се оформя писмено. Следователно по арг. от чл.160,
ал.1 от КТ и чл.173,
ал.1 от КТ следва, че искането за ползване на отпуск и неговото разрешаване
се установява с писмени доказателства, а такива доказателства не бяха представени
от ответника. Доколкото
неполагането на труд през м.08.2017 г. не е установено от ответника по
категоричен начин, с което презумпцията на чл.8, ал.2 от КТ не е оборена, то
съдът приема, че ищецът
е изпълнявал основното си трудово задължение да престира труд през процесните
месеци по трудовото правоотношение с ответника, съобразно уговореното. Съгласно разпоредбата на чл.128,
т.2 от КТ, работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на
работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената
работа, защото съгласно чл.242 от КТ положеният труд по трудово правоотношение
е възмезден. Съгласно чл.270, ал.2 от КТ трудовото възнаграждение се изплаща
авансово или окончателно всеки месец, на два пъти, доколкото друго не е
уговорено. Предвид това, че не се представиха доказателства за договорена дата
на изплащане по арг.на чл.270, ал.2 от КТ следва, че трудовото възнаграждение е
изискуемо от първо число на месеца, следващ отработения. Нормата на чл.270,
ал.3 от КТ установява императивно начина на изплащане на трудовото възнаграждение: да
се извършва лично по ведомост или срещу разписка, а по писмено искане на
работника или служителя- на негови близки, или да се превежда на влог в
посочена от него банка.
Разпоредбата не изключва възможността плащането да бъде доказвано и чрез други
документи - разписки, касови ордери, преводни нареждания към сметки на
работника, но в настоящия случай не е налице нито една от хипотези. Факта на
плащане на трудовото възнаграждение е в доказателствена тежест на работодателя. Доказване плащането на
трудово възнаграждение е допустимо със свидетелски показания само в хипотезата
на чл.164,
ал.2, вр. с ал.1,
т.4 от ГПК- при изрично съгласие на страните, както и в хипотезата на чл.165,
ал.1 от ГПК- ако в хода на процеса бъде доказано, че съответният документ е загубен
или унищожен не по вина на страната / решение №89/29.03.2013 г. по
гр.д.№558/2012 г. на ВКС, IV г.о. и др./. В настоящия случай такива доводи и
възражения не са наведени поради което плащането следва да бъде установено с
писмени доказателства. От събраните по делото доказателства се установи, че
ответникът не е изплатил начисленото трудовото възнаграждение на ищеца за
претендираните месеци в установения от експертизата нетен размер / след
приспадане на законоустановените удръжки съгласно чл.272 от КТ/: м.05.2017 г.- ***лв., за
м.06.2017 г.- ***лв., за м.07.2017 г.- ***лв. и за
м.08.2017 г.- ***лв.
Не са наведени и доводи, а и представени доказателства, че сумите са
изплатени от ответника в хода на производството поради което претенцията на
ищеца за трудови възнаграждения в претендирания общ размер ***лв. е
основателна, доказана и следва да бъде уважена.
По разноските:
Съгласно
т.12 от Тълкувателно решение №418.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, съдът,
който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора следва да разпредели отговорността
за разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. В мотивите
на тълкувателното решение е указано, че съдът по установителния иск следва да
се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното
производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила
на заповедта за изпълнение в частта й относно разноските отпада. Ищецът
претендира разноски в заповедното и настоящото исковото производство по списък
по чл.80 от ГПК. Предвид изхода на спора разноски следва да му бъдат присъдени
на основание чл.78, ал.1 от ГПК, поради което ответникът следва да заплати на
ищеца съразмерно на уважената част, направените разноски както следва: ***лв.
разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото исково производство и ***лв.
разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№2849/2017 г. по описа на РС-К..
На основание чл.78, ал.4 от ГПК пропорционално
на прекратените части /поради отказ /ищецът
следва да заплати на ответника направените по настоящото дело разноски в размер
на ***лв.
Ответникът следва на основание чл.78,
ал.6 от ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС-К.
държавна такса в размер на ***лв. и *** лв. платено
възнаграждение за вещо лице по ССЕ, платено от бюджета на съда.
Водим от гореизложеното съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА за установено по отношение на „Ю.Р.“ ЕООД, с ЕИК: ****** със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл.422 вр. с чл.415
от ГПК вр. с чл.128, т.2 вр. с чл.242 от КТ, че
съществува вземане на Г.Д.К.,
с ЕГН-********** ***, за сумата ***лв., явяваща се
неизплатени нетни трудови възнаграждения за м.05.2017 г., м.06.2017 г.,
м.07.2017 г. и м.08.2017 г., ведно със законната лихва от 04.10.2017 г. до
изплащане на вземането, за което е издадена заповед №1911/05.10.2017 год. за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№2849/2017 год. по описа на РС-К..
ОСЪЖДА „Ю.Р.“
ЕООД, с ЕИК: ****** със
седалище и адрес на управление *** да заплати на Г.Д.К.,
с ЕГН-********** ***, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК направените по делото разноски в размер на ***лв.
и ***лв. разноски в заповедното производство по
ч.гр.д.№2849/2017
год. по описа
на РС-К..
ОСЪЖДА Г.Д.К., с ЕГН-********** *** да заплати на „Ю.Р.“
ЕООД, с ЕИК:********* със
седалище и адрес на управление ***, основание
чл.78, ал.4 от ГПК направените
по делото разноски в размер на ***лв.
ОСЪЖДА „Ю.Р.“
ЕООД, с ЕИК: ****** със
седалище и адрес на управление *** да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт, по сметка на РС-К., на основание чл.78, ал.6 от ГПК
***лв. държавна такса и *** лв. разноски за експертиза.
Решението може да се обжалва пред
Окръжен съд-С. в двуседмичен срок от връчването му на страните.
След влизане в сила на
решението, препис от него да се приложи по ч.гр.д.№2849/2017 г. по описа на
РС-К..
Районен съдия: