Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София,05.01. 2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-„В ” състав
в
публично съдебно заседание на осми декември
през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
|
Председател: |
АНЕЛИЯ МАРКОВА |
|
Членове: |
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА |
|
Мл.съдия |
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА |
|
Секретар |
Ива Иванова |
сложи
за разглеждане докладваното от съдия Маркова въззивно гражданско дело № 2170 по описа за 2021 г. и за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.
Подадена е въззивна жалба от ищеца пред СРС- Б.Л.Ш.,
срещу решение № 20236315/27.10.2020 г. по гр.д. № 53584/2019 г. на СРС, ІІІ ГО,
85 състав, с което решение е отхвърлен предявения от ищеца -въззивник иск по
чл. 49 ЗЗД.
Отхвърлено е искането за присъждане на разноски в полза
на ищеца.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност
на така постановеното решение, излагат се доводи за нарушения на материалния и
процесуален закон. Решението било необосновано и постановено в разрез със
съдебната практика на ВКС, която се цитира. Излагат се доводи за приложение на
чл. 50 ЗЗД. Твърди се, че съдът не бил разпределил доказателствената тежест
между страните. Самото решение било противоречиво. Съдът веднъж приемал, че се
касае до случайно събитие и втори път, че се касае до виновно поведение на
самият пострадал, което било недопустимо.
Неправилно СРС бил приел, че в случая се касае до
случайно събитие. Намира, че завъртане и обръщане на дюшек по време на спускане
по скоростна пързалка било предвидимо и предотвратимо. В случая било налице
небрежно изпълнение на задълженията от страна на служителите на ответното
дружество. По делото не били ангажирани доказателства, че пързалката може да се
ползва безопасно. Отговорността на ответника била безвиновна; тази отговорност
се носела от собственика на вещта дори и когато вещта била предадена от
производителя като напълно безопасна технически, но при ползването й били
допуснати нарушения на общоприетите и предписани правила. Следвало да се има
предвид и разпоредбата на чл.50 ЗЗД, съгласно която собственикът и лицето под
чийто надзор се намира вещта, от която са произлезли вреди, отговарят
солидарно. Съгласно константната съдебна практика собственикът на вещта носел
отговорност и в хипотезата в която не е известна причината за увреждащото
действие на вещта. Съгласно решение №
247 от 29.11.1984 г. по гр.д.№ 3693/83 г. на Четвърто ГО отговорността на
собственика възниквала и при случайно събитие. Неправилно СРС бил приел, че
вина за настъпилото събитие има самият пострадал. Доказателства за това по
делото не били събрани. Възражението на ответника за наличие на съпричиняване
от страна на ищеца не било доказано. СРС бил обосновал изводите си на база
доказателства каквито не били събрани по делото. Съдът бил допуснал нарушение
на чл.235, ал.2 ГПК като не обсъдил писмото на ответника с което същият
предлагал на ищеца като обезщетение сумата в размер на 700 лв. Счита, че това
представлява своеобразно признание за виновно поведение. Всъщност спорът между
страните не бил по основание, а относно размера на обезщетението.
По въззивната жалба не е постъпил отговор от ответника пред СРС- „А.п.“ АД. Разноски не
се претендират.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на
03.11.2020 г. Въззивната жалба е подадена на 17. 11.2020 г., следователно
същата е подадена в срок.
Тъй като предявеният от въззивника иск е бил отхвърлен,
то за него е налице правен интерес от обжалване, следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че
по делото не било установено вредите на ищеца да са причинени от виновното и
противоправно поведение на служител на ответното дружество.
Принципът бил, че всеки носи отговорност за своите
деяния, като в чл.49 ЗЗД било предвидено
изключение от общото правило. Според последния текст възложителят на работата,
при изпълнение на която е настъпило непозволеното увреждане, носел отговорност,
която била безвиновна и имала гаранционно обезпечителна функция и не произтичала
от вината на възложилия работата. Съгласно разясненията, дадени в ППВС № 7/58
г. отговорността по чл.49 ЗЗД била обективна, за чужди виновни действия и била
предвидена за по - лесното обезщетяване на пострадалите.
Ангажирането на отговорността на ответника по
посочения ред изисквало осъществяването на противоправно причинени вреди от
действия (бездействия) на лица - служители на ответника при или по повод
извършване на възложена от ответника - юридическо лице работа, наличие на
причинно - следствена връзка между поведението на ответника - деликвент и
претърпените от ищеца неимуществени вреди.
Несъмнено ответникът –„А.П.“ носел отговорност по
чл.49 ЗЗД за вредите от противоправно причинени вреди от негови служители.
В конкретния казус се претендирали вреди, настъпили в
резултат на инцидент – обръщане на надуваем дюшек, настъпил в аквапарк,
стопанисван от ответника.
По делото не било установено, обаче, инцидента, в т. ч
вредите на ищцата да са причинени от виновното и противоправно поведение на
служител на дружеството.
Установено по делото било, че съоръженията в аквапарка
са оборудвани с табели с конкретни указания относно начина, по който следва да
се използват и предупреждения за възможна опасност от нараняване. Независимо от
това обаче, ищецът паднал от надуваемия дюшек, с който се спускал по водната
пързалка, в резултат от което получил травматични увреждания. Според СРС в настоящия
случай вредите били причинени от случайно и непредвидимо по своя характер събитие
– завъртане на използвания дюшек, поради което настъпването им не можело да
бъде вменено във вина на служителите на ответното дружество. Необходимо било да
се посочи, че дори при спазване на всички нормативно установени условия,
спускането по скоростна водна пързалка, само по себе си представлявало рисково
поведение. Поради това, пострадалото лице следвало да понесе и риска от
евентуалното настъпване на инцидент. Процесът на свободно спускане с
неуправляемо приспособление /каквото безспорно бил надуваемият дюшек/ по вода, бил
неконтролируем, още по-малко можело да се предвиди начина, по който ще премине
дюшека по водната повърхност. Използването на екстремен атракцион обаче -
пързалка „Турболентност”, със съзнанието, че спускането е скоростно, завършващо
с изхвърляне на спускащите се по пързалката в басейн, било волева дейност,
извършена от пострадалото лице, при което то избирала на свой риск и
отговорност извършването й, в т.ч. да понесе и евентуалните негативни
последици, какъвто бил настоящия случай. Ищецът сам, по собствена воля бил избрал
използването на атракциона, въпреки предупрежденията за възможна опасност от
нараняване. В резултат от собствената си самонадеяност, разчитайки на
случайността да не претърпи инцидент, при завъртането на дюшека ищецът бил паднал
от него и бил получил травматичните увреждания, за причиняването на които
служителите при ответното дружество нямали отношение. Затова и отговорността на
ответника не можела да бъде ангажирана за инцидента с ищеца. Касаело се до
случай събитие, непредвидимо и непреодолимо, което изключвало отговорността.
Затова и предявеният иск е отхвърлен като неоснователен.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна
инстанция, за да се произнесе взе предвид следното от фактическа и правна
страна на спора:
Ищецът твърди да е претърпял вреди на 22.07.2019 г.,
когато заедно с дъщеря си се спуснал по атракцион „Турболентност“ с двоен
надуваем дюшек. Твърди да е спазил указанията на ответника за използване на
атракциона. В края на спускането, обаче, дюшекът се завъртял, след което се
обърнал и последвал удар на ищеца в дъното на басейна, при което почувствал
силна болка в дясното рамо. Твърди да е претърпял болки и страдания с голям
интензитет, които оценява на 10 000 лв. /неимуществени вреди/. Претендира
и имуществени вреди в размер на 30 лв., както и обезщетение за забава в размер
на 164,38 лв. за периода от 22.07.2019 г. до 18.09.2019 г.
Относно
правната квалификация:
Съгласно чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго
лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод
изпълнението на тази работа.
Съгласно чл. 50 ЗЗД за вредите, произлезли от каквито и да са вещи,
отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако
вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е
избягало или се е изгубило.
Налага се да бъде
отграничена отговорността по чл.49 ЗЗД от тази по чл.50 ЗЗД, а именно: когато
при ползването на вещта са допуснати нарушения на предписани или общоприети
правила, отговорността за поправяне на вредите е по чл. 45 ЗЗД,
респективно чл. 49 ЗЗД, а когато такива нарушения не са допуснати и са
произлезли вреди от вещта, отговорността е по чл. 50 ЗЗД, /така е възприетото
и в
Постановление №4 от 30.10.1975 г. на Пленума на ВС/.
Доколкото
в случая се твърди неизпълнение на задължение на ответното дружество да
обезопаси стопанисваното от него съоръжение- водна пързалка, то
отговорността е по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД.
Следователно предявени
са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл.
49, във вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Предпоставките
на чл.49 ЗЗД:
Според чл.
49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за
вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае
се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за
вреди, причинени виновно от другиго, която има обективен характер, защото не
произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на нейния изпълнител.
За да
бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо
наличието на следните предпоставки: правоотношение по възлагане на работа;
осъществен фактически състав от изпълнителя на работата по чл. 45 ЗЗД,
който включва елементите: поведение, противоправност на поведението, вина,
настъпили вреди при или по повод извършването на възложената му работа,
причинна връзка между вредите и противоправното, виновно поведение на
непосредствения изпълнител.
Обективните
елементи от състава следва да се докажат от ищеца, по аргумент от чл. 154,
ал. 1 ГПК. Субективният елемент от състава - вината, се презумира, съгласно
чл. 45, ал. 2 ЗЗД, като ответникът носи доказателствена тежест за
нейното оборване.
Относно разпределението на доказателствената тежест:
Противно на соченото от
въззивника, с доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определението от 10.12.2019
г. /л.35 поделото пред СРС/ на ищеца е указано от първата съдебна инстанция, че
следва да докаже описаното в исковата молба събитие; осъществяването на
противоправно причинени вреди от действия /бездействия/ на лица-служители на
ответника при или по повод извършване на възложената от ответника – ЮЛ работа;
настъпилите вреди и техния размер; причинната връзка между поведението на
ответника – деликвент и претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и
това, че ответникът е собственик и поддържа процесния аквапарк.
От заключенията на
изслушаните и приети по делото съдебно-медицински експертизи се установява, че
ищецът е търпял болки и страдания от така претърпения от него инцидент.
Спорно по делото е дали е налице противоправно поведение
на ответника, което да е причинило търпените от ищеца болки и страдания.
Според решение № 9/18 на
Трето ГО деянието е необходимо условие за настъпване на вредата тогава, ако при
мислено изключване на поведението на деликвента, тя не би настъпила, т.е. ако
при това изключване на поведението на деликвента, вредата не бил настъпила.
Случайното събитие е такова
събитие, което не е могло да се предвиди или е осъществено в резултат на
непреодолима сила. Вредоностният резултат при непозволено увреждане, обаче, не
може да бъде следствие от случайно събитие, когато той се предхожда от виновно
поведение. Доказателствената тежест за установяване на случайното събитие е
възложена на ответника.
Де факто от ищеца се твърди,
че ответникът не е взел всички необходими мерки за безопасност, за да бъде
предотвратен претърпеният от ищеца инцидент довел до увреждането му, т.е.
деянието се изразява в бездействие.
Отговорност
има, когато бездействието се състои в пропускане да се вземат предпазни мерки,
които се налагат от една обикновена предвидливост, предвид положението на
вещите, мястото и обстоятелствата, както и при неизпълнение на задължения във
връзка с възложените отговорности.
Настоящата инстанция се съгласява
и не споделя извода на СРС, че в случая се касае до „случайно събитие“. Още
повече, че нито една от страните не се позовава на такова.
Неоснователно
според въззивният
съд, обаче, ищецът счита, че фактът на търпените от него болки и
страдания е достатъчен да обоснове извод за бездействие на
ответника и от
тук възникване на отговорност за обезвреда.
В случая с оглед обстоятелствената част на исковата
молба ищецът позовава тезата си за основателност на претенцията си на факта, че
е отправил искане до ответника за репатриране на търпените от него вреди и
последният се е съгласил да му заплати обезщетение в размер на 700 лв./л.13 по
делото пред СРС/. Затова сочи, че спорът между страните не е по основание, а по
размер.
Налице
ли е извънсъдебно признание:
Действително, ищецът е поканил
ответника да му заплати обезщетение за търпените от него болки и страдания от
инцидента – неимуществени вреди в размер
на 3 000 лв. и имуществени в размер на 130 лв./л.12 от делото пред
СРС/.
Противно на соченото от ищеца, обаче, в
отговора на ответника липсва каквото и да е признание на вина /виж л.13/.
Видно от съдържанието на отговора по
исковата молба, също не е налице признание на основанието, както твърди ищецът.
Всъщност оспорено е наличието на всички предпоставки необходими за уважаване на
претенцията на ищеца.
За да е налице „признание“
на дадено задължение следва длъжникът да е отправил
до кредитора изрично
и недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува. В конкретния случай, обаче,
това не е така- видно от съдържанието на писмото отговор, ответникът е посочил,
че предлага на ищеца заплащане на сумата в размер на 700 лв. „в знак на добра
воля“ „без да коментираме или признаваме каквито и да било факти…или чиято и да
било вина“.
При това положение не може
да приемем за доказана тезата на ищеца.
Що се касае до твърдението за съпричиняване, то противно на соченото от въззивника,
същото е конкретизирано- ответникът твърди ищецът да не е спазил указанията за
спускането. Конкретизирано е и, че травмата е причинена по вина на ищеца или
пък е съпричинена на повече от 90 %.
Като се има предвид, че от ищеца не се
доказа противоправно поведение на ответника, то въпроса за това дали е доказано
твърдяното съпричиняване, не би променил изхода на спора.
Само за пълнота на изложението ще
посочим, че от показанията на свидетелката, разпитана на страната на ищеца, се
установява, че за спускането с надуваем дюшек е имало ограничение спускащите се
да не са над 120 кг. Самият ищец твърди да е 91 кг. В показанията си
свидетелката Ш. сочи, че дъщеря им, с която ищецът е предприел съвместно
спускане, тежи 50 кг, т.е. ограничението от 120 кг се надхвърля значително. Пак
от показанията на свидетелката Ш. се установява, че ищецът заедно с дъщеря му
неколкократно са ползвали атракциона, т.е. били са наясно с указанията за
неговото използване: „използваха те двамата няколко пъти много от тези
атракциони. Видяхме изискванията на аквапарка и какво трябва да съблюдават като
килограми“.
С оглед гореизложеното във връзка с
правната квалификация на иска, с който сме сезирани- такъв по чл.49 ЗЗД, както
и отликата му от иска по чл.50 ЗЗД, настоящата инстанция при съобразяване с императивната
норма на чл.214, ал.1 ГПК, не излага мотиви по доводите на въззивника за основателност
на иск по чл.50 ЗЗД, виж в този смисъл ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 873 ОТ 17.12.2019 Г. ПО ГР. Д. №
2558/2019 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС.
При положение, че не се установи
дължимост на главниците за неимуществени и имуществени вреди, то и лихвата е
недължима. Следователно обжалваното решение в частта, в която са отхвърлени
претенциите на ищеца по чл.86, ал.1 ЗЗД, също се явява правилно.
На основание гореизложеното обжалваното решение макар и с други мотиви ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора обжалваното решение не търпи
промяна в частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
На
въззивника разноски не се следват.
Въззиваемата
страна не претендира разноски, а и
такива пред настоящата инстанция не са направени, затова и съдът не му присъжда
такива.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
20236315/27.10.2020 г. по гр.д. № 53584/2019 г. на СРС, ІІІ ГО, 85 състав, изцяло.
Решението
може да се обжалва пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България
при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, в 1-месечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: