РЕШЕНИЕ
№…
гр.
Плевен, 11.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря ЖЕНИ СТОЙЧЕВА и в
присъствието на прокурора …., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ ГЕОРГИЕВА в.гр.д. № 276 по описа за 2019 г. и на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
С решение № 588/27.03.2019 г.
по гр.д.№ 6773/2018 г. по описа на ПлРС e отхвърлен предявеният
от М.М.З. срещу „***“ ООД със седалище гр. Плевен иск с правно
основание чл.344, ал.1, т.1 КТ с искане да
бъде признато за незаконно
прекратяването на ТПО на ищеца с ответника, извършено със Заповед №
7479/24.07.2018 г., като неоснователен и недоказан.Отхвърлен е предявеният от М.М.З. срещу „***“ ООД със седалище гр. Плевен иск с правно
основание чл.222, ал.2 КТ с искане да осъден ответникът да заплати на ищеца
обезщетение в общ размер на 1 704.30 лв. за прекратяване на ТД по реда на чл.325, ал.1,
т.9 от КТ, като неоснователен и недоказан.Отхвърлен е предявеният от М.М.З. срещу „***“ ООД със седалище
гр. Плевен иск
с правно основание чл.224, ал.1 КТ
с искане да осъден ответникът да
заплати на ищеца обезщетение в размер на 650.81 лв., за неизползван платен
годишен отпуск за 31 дни за периода от 09.09.2014 г. до 24.07.2018 г. като
погасена чрез прихващане със сумата от 852.15 лв., представляваща дължима сума
по неспазено предизвестие по чл.220, ал.1 КТ.Отхвърлен е предявеният от М.М.З. срещу „***“ ООД със седалище гр. Плевен иск с правно
основание иск чл.162, ал.3 от КТ за
заплащане на обезщетение в размер на 100 лв. за неизпратен своевременно
болничен лист, като неоснователен и недоказан.Осъдена е М.М.З. на
основание чл.220, ал.1 КТ да заплати на
„***“ ООД със седалище гр. Плевен сума в размер на 245.01 лв., представляващо обезщетение за
неспазено предизвестие, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на депозиране на насрещния иск до окончателното плащане, като е отхвърлен иска до претендираната сума от
852.15 лв. като погасена чрез прихващане с насрещното вземане на ответника по
насрещния иск М.М.З. по основателния иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ с искане да осъден ответникът по първоначалния иск да
заплати на ищеца обезщетение в размер на 650.81 лв., за неизползван платен
годишен отпуск за 31 дни за периода от 09.09.2014 г. до 24.07.2018 г.Осъдена е М.М.З.
да заплати на „***“ ООД със седалище гр. Плевен, сума в размер на 780 лв.,
представляващи сторените по делото разноски, на основание чл.78, ал.3 ГПК.Осъден е „***“ ООД със седалище
гр. Плевен да заплати по сметка на ПлРС сума в размер на 40 лв. за допуснатата
ССЕ, съобразно уважената част от иска.
Депозирана е въззивна жалба от М.м.З.,
чрез особен представител, срещу решение от 27.03.2019 г. по гр.д.№ 6773/2018г .
по описа на ПлРС, което се обжалва изцяло, както и такава от М.М.З..Излагат се
доводи, че същото е незаконосъобразно, неправилно и постановено при съществени
процесуални нарушения.Прави се искане да се отмени същото изцяло и се произнесе
по съществото на спора, с което да се уважат исковете по чл.344, ал.1, т.1 КТ,
чл.224, ал.1 КТ и чл.162, ал.3 КТ и да се отхвърли като неоснователен и
недоказан предявеният насрещен иск с правно основание чл.220, ал.1 КТ.
За въззиваемата страна „*** „ООД със
седалище гр.Плевен процесуалният представител изразява становище да се оставят
без уважение двете жалби, като бъдат присъдени разноските, по съображения,
подробно изложени в представената писмена защита.
Въззивната жалба е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо, а по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.При проверка на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори
ако нейното нарушение не е въведено като основание са обжалване.
Първият спорен
въпрос е законосъобразно ли е
прекратяването на трудовото правоотношение между страните на основание чл.326,
ал.1 КТ, налице ли са били основания за прекратяването му на основание чл.325,
т.9 КТ или чл.327, т.1 КТ, или то е следвало да бъде прекратено на основание
чл.325, т.1 КТ.
В молбата въззивницата от 23.07.2018 г., която
не е приета от работодателя ( стр.66 от
делото), тя е направила искане да бъде освободена от работа
в дружеството, считано от датата на подаване на молбата й за освобождаване и
напускане.Посочено е, че е налице в трудовото й досие и допълнителна молба (изготвена при постъпването й),
обвързана с приложено ТЕЛК решение.Същата регламентира освобождаването й
веднага, без да е необходимо 1-месечно предизвестие.
Видно от молбата
й от 04.09.2014 г. въззивницата е поискала да бъде назначена на длъжността
„шивачка-оператор шевни машини“ във въззиваемото дружество, като е посочено, че
се прилага копие на ТЕЛК решение рег.№ 011 от 19.05.2014 г., което не се намира
в трудовото й досие.
От
картата за ПМП от 03.09.2014 г. е видно,
че въззивницата може да заеме тази длъжност, но не се препоръчват системни
физически усилия и психонервно напрежение, като е отразено, че тя притежава 74%
ТНР съгласно № 1460/19.04.2013 г.
От
приложеното към досието експертно решение (ЕР) от 10.04.2017 г.
е видно, че тя работи-професия шивачка, като е определена 68% трайно намалена
работоспособност (до този момент 78% ТНР), датата на инвалидността е от 22.08.2000 г., с водеща
диагноза: Инсулинозависим захарен диабет, а в противопоказните условия на
труд са посочени „системни физически
усилия“, но е отразено, че лицето може да изпълнява посочената в
производствената характеристика професия.
Към
датата на прекратяване на трудовото правоотношение между страните - 24.07.2018
г. няма данни да е налице друго влязло в сила към този момент ЕР на ТЕЛК.
От
представеното пред настоящата инстанция ЕР от 16.04.2019 г. е видно, че по
повод на преосвидетелстване е определена 60% трайно намалена работоспособност,
противопоказните условия са „системи физически усилия“, но може да работи
професията по производствената характеристика.
Молбата, която е приета от работодателя, е
тази от 23.07.2018 г., в която от въззивницата е изразено желание да бъде
освободена от работа, считано от 24.07.2018 г., като не желае да отработи
1-месечно предизвестие.
За изясняване на спорните обстоятелства по
делото в хода на първоинстанционното производство са събрани и гласни доказателства, изслушани са и
обясненията на въззивницата по чл.176 ГПК.
От
обясненията на въззивницата е видно, че е написала молбата по указание на С. К.,
а другата нейна молба, изготвена преди тази, е била по здравословни причини, не
е искала да отработи предизвестието, тъй като преди това, при постъпването й на
работа, е имало втора молба пред В. И., която я няма, която я освобождава от
предизвестие и я ангажира по взаимно съгласие.
От
показанията на свидетелката С. К., работеща при въззиваемия като „ТРЗ и личен
състав“ е видно, че въззивницата е казала, че иска да напусне.Не са взели това,
което тя е носела, попитала я е „какво иска“, „дали ще работи предизвестие,
защо напуска“ и са й дали лист, на който да напише искането си.
От
показанията на свидетелката Д. Ч., която е била пряк началник на въззивницата,
се установява, че е имала проблеми със сърцето, диабет, понякога не се чувства
добре, преди да депозира молбата за напускане, е имала проблеми с ръката, била
е в болнични, казала й е, че може още да почива, докато се възстанови, тя не
класифицира работата на по-лека и на по-тежка.
Показанията на свидетелките К. и Ч. следва да
се кредитират като обективни, тъй като те имат непосредствени впечатления от
работата на въззивницата и желанието й да й бъде прекратено трудовото
правоотношение, съответстват на останалите събрани в хода на производството
доказателства.
Правото на едностранно прекратяване на трудовия договор по инициатива на
работника или служителя е уредено в чл.326, ал.1 КТ.Касае се за субективно
право, което може да бъде упражнено само по преценка на работника или
служителя, независимо каква е причината за прекратяване на трудовия договор на
това основание.Трудовият договор се прекратява по силата на закона, с изтичане
на срока на предизвестието-чл.335, ал.2, т.1 КТ, освен ако той или
работодателят пожелаят да го прекратят и преди да изтече този срок.С
разпоредбата на чл.220 КТ е предоставена възможност на всяка от страните по
трудовия договор възможността да не спази срока на предизвестие, като заплати
на другата страна обезщетение в определен размер - брутното трудово възнаграждение на работника или
служителя за неспазения срок на предизвестието.Касае се за заместване на
първоначално дължимата престация, а именно спазване на срока на
предизвестие чрез отработването му, с
друга престация: плащане на определената сума.За да произведе действие
разпоредбата на чл.220 КТ дължимата сума за обезщетение трябва реално да се
заплати, а ако не се заплати, то прекратяване на трудовия договор не настъпва и
срокът за предизвестие трябва реално да се отработи.
Въз
основа на гореизложеното съдът приема, че не е настъпило прекратяване на
основание чл.326, ал.1 КТ, тъй като с подаването на молбата за прекратяване
въззивницата не е представила доказателства за това, че е предоставила на
работодателя „***“ООД в цялост заместващата престация - изплащане на
обезщетение за неспазен срока на предизвестието.
То не
е могло да бъде прекратено и на основание чл.325, т.9 КТ без която и от
страните да дължи предизвестие, тъй като трябва да е налице невъзможност на
работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест,
довела до трайна нетрудоспособност, или по здравни противопоказания, въз основа
на заключение на ТЕЛК.
При
първата хипотеза трябва да е налице болест, довела до трайна нетрудоспособност (инвалидност).Въззивницата
е имала такава при постъпването й на работа-74% ТНР, видно от картата от
03.09.2014 г., а от 01.04.2017 г. й е определена с решение на ТЕЛК от
10.07.2017 г. 68 % ТНР.
Втората
хипотеза е „здравни противопоказания“ - случаите, в които работникът или
служителят боледува от болест, която не е довела до неговата трайна
нетрудоспособност, или без да боледува, има непоносимост към определени
елементи от съществуващата работна среда-изпарения, осветление и др.под., или е
налице заболяване, което е вредно за други лица (напр. при работа с хранителни продукти от работник или
служител, който е болен от туберкулоза или от друга хронична заразна болест).
Наличието
на тази предпоставка в двете й проявни форми (инвалидност или здравни противопоказания) се установява със заключение на ТЕЛК, което трябва да
е влязло в сила към момента на
прекратяване на трудовото правоотношение.Такова по делото не се установява да е
било налице към 23.07.2018 г.
Съгласно
чл.327, т.1 КТ работникът или служителят може да прекрати трудовия договор
писмено, без предизвестие, когато не може да изпълнява възложената му работа
поради заболяване и работодателят не му осигури друга подходяща работа
съобразно предписанието на здравните органи.Трябва да е налице заключение на
медицинските органи, влязло в сила към момента на прекратяване на трудовото
правоотношение, с което се установява промененото и влошено здравословното
състояние на работника или служителя, но и да дава предписание за подходяща
работа, която работникът или служителят да може да изпълнява при наличното му
здравно състояние.
Заключение в горепосочения смисъл
по отношение на въззивницата не се установява да е било налице към
23.07.2018 г.
Въз
основа на цялостния анализ на събраните по делото писмени и гласни
доказателства по делото, тълкувайки волята на въззивницата в молбата й,
приложена на стр.66 от делото в частта й „да бъде освободена от работа във
фирма „***“, считано от датата на подаване на молбата за освобождаване и
напускане“, настоящата инстанция приема, че това е молба за прекратяване на
трудовото правоотношение по взаимно съгласие по чл.325, т.1 КТ.
Взаимното съгласие означава, че двете
страни желаят сключеният между тях договор да престане да съществува.Не е
необходимо мотивиране на съответното изявление на страните, но волята на всяка
от тях трябва да бъде изразена ясно и безусловно.
Именно такъв е процесния случай.Двете
страни са изявили желание сключения между
тях трудов договор да престане да съществува за в бъдеще, считано от
24.07.2018 г.
Неоснователен е доводът на въззивницата, че
въззиваемият е нарушил разпоредбите на Наредба № 5/20.02.1987
г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила
съгласно чл.333, ал.1 КТ.Чл.333 КТ установява т.нар. предварителна закрила при
уволнение, защото тя предхожда извършването на уволнението, но приложното й
поле се очертава в няколко насоки, една от които е с оглед на основанието за
уволнение.Те са изчерпателно посочени в чл.333, ал.1 КТ и обхващат само някои
от основанията за прекратяване на трудовия договора, а именно: чл.328, ал.1,
точки 2, 3, 5, 11 и чл.330, ал.2, т.6 КТ, като нито едно от тези основния не е
приложимо в процесния случай.
Ето
защо предявеният главен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ се явява
неоснователен и като такъв правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд,
поради което не са налице основания за отмяна на обжалваното решение в тази му
част и то следва да бъде потвърдено.
От протокола от с.з., проведено на
12.02.2019 г. е видно, че ищцата е изразила становище, че поддържат иска по
чл.344, т.4 КТ.Счита, че прекратяването на трудовото правоотношение по чл.326 КТ е незаконосъобразно, трябва да е
по чл.325, т.9 КТ.В трудовата книжка не следва да е чл.326 КТ, а чл.325, т.9 КТ.Във въззивната жалба също е направено искане въззивният съд да уважи
заявеното в ИМ правно основание-чл.325, т.9 КТ, респ. чл.327, т.1 КТ.В
представената писмена защита от въззиваемия също са изложени доводи относно
предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.4 КТ.Произнасяне по иск с
правно основание чл.344, ал.1, т.4 КТ няма от първоинстанционния съд.
При
отхвърляне на главния иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ,
първоинстанционният съд дължи произнасяне по същество по евентуално съединения
иск с правно основание чл.344, ал.1, т.4 КТ, предявен от въззивницата срещу
въззиваемия, като в този случай при липса на произнасяне по съединената при
условията на евентуалност претенция защитата срещу него е по реда на чл.250 ГПК
- чрез допълване на решението.
С иска
по чл.344, ал.1, т.4 КТ не се установяват правните възможности, при които
страните по трудовото правоотношение, едностранно или по взаимно съгласие, биха
могли да прекратят трудовото правоотношение, а правната квалификация на
действителното основание (осъществените
юридически факти), при които това е сторено.Искът
е конститутивен, като се постига правна промяна по силата на съдебното решение,
като трябва да се установи несъответствие между основанието, вписано от
работодателя и действителното правно положение.
Отмененото незаконно уволнение при уважаване
на искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ (в процесния случай не е предявен иск за възстановяване
на предишната работа, поради което не може да се възстанови съществуването на
прекратеното между страните трудово правоотношение), както и промененото основание за уволнение при
уважаване на иска по чл.344, ал.1, т.4 КТ, трябва да бъдат вписани в трудовата
книжка.
Следва да бъде постановено връщането на делото на първоинстанционния
съд за провеждане на процедурата по чл. 250, ал. 1 ГПК и произнасяне по предявения иск с правно основание
чл.344, ал.1, т.4 КТ.
С оглед
на приетото по главния иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, са налице
основания за отмяна на обжалваното решение в частта му, в която е отхвърлен
предявеният от въззивницата срещу въззиваемия иск с правно основание чл.224,
ал.1 КТ с искане да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца обезщетение в
размер на 650.871 лв. за неизползван платен годишен отпуск за 31 дни за периода
от 09.09.2014 г. до 24.07.2018 г. като погасена чрез прихващане със сумата от
852.15 лв., представляваща дължима сума по неспазено предизвестие по чл.220,
ал.1 КТ, както и в обжалваната част, в която е осъдена въззивницата да заплати
на въззиваемия на основание чл.220, ал.1 КТ сума в размер на 245.01 лв.,
представляващо обезщетение за неспазено предизвестие, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на депозиране на насрещния иск до
окончателното плащане, като е отхвърлен иска до като е
отхвърлен иска до претендираната сума от 852.15 лв. като погасена чрез
прихващане с насрещното вземане на ответника по насрещния иск М.З. по
основателния иск с правно основание чл.224,
ал.1 КТ с искане да осъден ответникът по първоначалния иск да
заплати на ищеца обезщетение в размер на 650.81 лв., за неизползван платен
годишен отпуск за 31 дни за периода от 09.09.2014 г. до 24.07.2018 г., като
следва да бъде постановено ново по съществото на спора в тази му част.
С оглед на предявения иск с правно
основание чл.224, ал.1 КТ, то от заключението на ВЛ И., неоспорено от страните,
което съдът възприема като обективно и компетентно, се установява, че за
периода от 09.09.2014 г. до датата на прекратяване на ТП - 24.07.2018 г., въззивницата има право на платен годишен
отпуск по 26 дни годишно или 102 дни за периода (поради наличие на ТЕЛК), като за
същия период са използвани общо 71 дни.
ВЛ е посочило също така, че
полагащото се обезщетение по чл.224, ал.1 КТ на база 852.15 лв., колкото е
последното БТВ за м.06.2018 г. - за 31 дни се следва БТВ в размер на 1257.95
лв., изплатено е 607.14 лв., неизплатено обезщетение - 650.81 лв. брутна сума,
като разликата се явява от една страна от разликата при изчисление на базата, а
от друга-начислени и изплатени са 6 дни по-малко.
Неоснователен е доводът във въззивната жалба,
че общо неизплатеното възнаграждение (обезщетение) за
неизползван ПГО е 796.53 лв., която включва съответно сумите от 650.81 лв. и
145.72 лв.В с.з. ВЛ Илиева е посочила, че 650.81 лв. е сумата, която следва да
се начисли и изплати, а нетната сума е 585.73 лв., като сумата от 145.72 лв. не
се включва.
Ето защо предявеният иск с правно
основание чл.224, ал.1 КТ е основателен и доказан по размер, поради което
следва да бъде осъден въззиваемият да заплати на въззивницата обезщетение в
размер на 650.81 лв., за неизползван платен годишен отпуск за 31 дни за периода
от 09.09.2014 г. до 24.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 21.09.2018 г. - датата на предявяване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
С оглед на основанието, на което настоящата
инстанция приема, че е прекратено трудовото правоотношение, предявеният
насрещен иск с правно основание чл.220, ал.1 КТ за сумата в размер на 852.15
лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 23.11.2018 г.
до окончателното изплащане на сумата, е изцяло неоснователен и следва да бъде
отхвърлен като такъв.
Не са
налице основания за отмяна на решението и в обжалваната му част, в която е
отхвърлен предявеният от въззивницата срещу въззиваемия иск с правно основание
чл.222, ал.2 КТ с искане да бъде осъден да заплати обезщетение в общ размер на
1 704.30 лв. за прекратяване на ТД по реда на чл.325, ал.1, т.9 КТ като
неоснователен и недоказан, поради което следва да бъде потвърдено в същата.Една
от предпоставките за присъждане на обезщетението по този текст е прекратяване
на трудовото правоотношение поради болест (чл.325, т.9 и чл.327, т.1), каквато с оглед на гореизложеното не се установява
да е налице.
Не са
налице основания за отмяна на решението и в обжалваната му част, в която е
отхвърлен предявеният от въззивницата срещу въззиваемия иск с правно основание
чл.162, ал.3 КТ за заплащане на обезщетение в размер на 100 лв. за неизпратен
своевременно болничен лист, като неоснователен и недоказан.
Съгласно
чл.162, ал.3 КТ за времето на отпуск поради временна неработоспособност на
работника или служителя се изплаща парично обезщетение в срокове и размери,
определени от отделен закон.
Въззивницата
твърди, че й е издаден болничен лист на 25.07.2018 г., т.е. след прекратяване
на трудовото правоотношение, което е изпратила в отдел „Личен състав“ на
следващия ден с писмо с обратна разписка, а обезщетението от НОИ за временна
нетрудоспособност не е получила.
При
правилно разпределена доказателствена тежест първоинстанционният съд е указал
на въззивницата, че следва да установи ползването на отпуск поради временна
неработоспособност за посочения период.Доказателства за издаден болничен лист
на 25.07.2018 г. и изпращането му до работодателя не са представени от
въззивницата.
Във
въззивната жалба са изложени доводи, че болничният лист е издаден за 10 дни -
от 25.07.2018 г. до 03.08.2018 г.Съгласно чл.40а КСО документите и данните за
изплащане на парично обезщетение за временна неработоспособност или
трудоустрояване се изпращат в съответното поделение на НОИ от осигурителите,
техните клонове и поделения и осигурителните каси - до 10-о число на
месеца, следващ този, през който осигуреното лице е представило документите за
изплащане на обезщетението пред осигурителя.
Неоснователен е
доводът в същата, че той се плаща до 30 календарни дни от прекратяването на
трудовия договор, тъй като разпоредбата на чл.42, ал.2 от КСО е отменена - ДВ
бр.99/2017 г., в сила от 01.01.2018 г., която предвиждаше, че когато временната
неработоспособност поради общо заболяване, трудова злополука или професионална
болест е настъпила до 30 календарни дни от прекратяването на трудовия договор
или осигуряването, паричното обезщетение се изплаща за срока на
неработоспособността, но за не повече от 30 календарни дни.
При
този изход на процеса следва да бъде осъден на основание чл.78, ал.6 ГПК въззиваемият да заплати в полза на ПлОС
държавна такса в размер на 25 лв.
При
този изход на процеса следва да бъде
осъдена въззивницата да заплати на въззиваемия разноски по делото за настоящата
инстанция в размер на 336 лв.
При този
изход на процеса следва да бъде потвърдено решението в частта му, в която е
осъдена въззивницата да заплати на въззиваемия сумата в размер на 360 лв.,
представляваща сторените по делото разноски, на основание чл.78, ал.3 ГПК, а за
разликата над 360 лв. до 780 лв., т.е. за сумата от 420 лв. следва да бъде
отменено същото в тази му част.
Водим от горното, Плевенски окръжен съд
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ
решение № 588/27.03.2019 г. по гр.д.№ 6773/2018 г. по описа на Плевенски
районен съд в обжалваните му части, в които е отхвърлен предявеният от М.М.З.,
ЕГН **********, с постоянен адрес *** срещу „***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр. Плевен, ул. „***“ № *,
иск
с правно основание чл.224, ал.1 КТ
с искане да осъден ответникът да
заплати на ищеца обезщетение в размер на 650.81 лв., за неизползван платен
годишен отпуск за 31 дни за периода от 09.09.2014 г. до 24.07.2018 г. като
погасена чрез прихващане със сумата от 852.15 лв., представляваща дължима сума
по неспазено предизвестие по чл.220, ал.1 КТ; е осъдена М.М.З., ЕГН **********,
с постоянен адрес ***, на основание чл.220, ал.1 КТ да заплати на „***“ ООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление
гр. Плевен, ул. „***“ №*, сума в размер
на 245.01 лв., представляващо
обезщетение за неспазено предизвестие, вено със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното
плащане, като е отхвърлен иска до претендираната сума от 852.15 лв. като
погасена чрез прихващане с насрещното вземане на ответника по насрещния иск М.М.З.,
ЕГН **********, с постоянен адрес ***, по основателния иск с правно
основание чл.224, ал.1 КТ с искане да осъден ответникът по първоначалния иск да
заплати на ищеца обезщетение в размер на 650.81 лева, за неизползван платен
годишен отпуск за 31 дни за периода от 09.09.2014 г. до 24.07.2018 г., както и в
частта, в която е осъдена М.М.З., ЕГН **********, с
постоянен адрес ***, да заплати на „***“ ООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление
гр. Плевен, ул. „***“ № *, сума за разликата над 360 лв. до 780 лв., т.е. за
сумата от 420 лв., представляващи сторените по делото разноски, на основание
чл.78, ал.3 ГПК,
КАТО ВМЕСТО НЕГО В ТЕЗИ МУ ЧАСТИ ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл.224, ал.1 КТ въззиваемият
„***“ ООД, ЕИК ***
със седалище и адрес на управление гр. Плевен, ул. „***“ №*, да заплати на въззивницата
М.М.З., ЕГН **********, с постоянен адрес ***, обезщетение в размер на 650.81
лв. за неизползван платен годишен отпуск за 31 дни за периода от 09.09.2014 г.
до 24.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
21.09.2018 г. - дата на предявяване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ
КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН предявеният от въззиваемият „***“ ООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. Плевен, ул. „***“
№ *, срещу въззивницата М.М.З., ЕГН **********, с постоянен адрес ***, иск с
правно основание чл.220, ал.1 КТ за сумата в размер на 852.15 лв.,
представляваща обезщетение за неспазено предизвестие, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на депозиране на насрещния иск - 23.11.2018
г. до окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 588/27.03.2019 г. по гр.д.№ 6773/2018 г. по описа
на Плевенски районен съд в останалите му обжалвани части.
ВРЪЩА делото на първоинстанционния
съд за произнасяне по реда на чл.250 ГПК по предявения иск от въззивницата М.М.З. срещу въззиваемия „***“ ООД, ЕИК ***,
с правно основание чл.344, ал.1, т.4 КТ за поправка на основанието за
уволнението, вписано в трудовата книжка.
Осъжда на основание чл.78, ал.6 ГПК
въззиваемият „***“ ООД, ЕИК ***със
седалище и адрес на управление гр. Плевен, ул. „***“ № *, да заплати по сметка
на Плевенски окръжен съд държавна такса в размер на 25 лв.
Осъжда
въззивницата М.М.З., ЕГН **********, с постоянен адрес ***, да заплати на въззиваемия
„***“ ООД, ЕИК ***със
седалище и адрес на управление гр. Плевен, ул. „***“ № *, разноски по делото за
настоящата инстанция в размер на 336 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване
пред ВКС на РБ в едномесечен срок от получаване на съобщението от страните чрез
връчване на препис от същото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: