Р Е Ш Е Н И Е № ….......
гр. София, ….10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI-А
въззивен състав, в публичното заседание на единадесети юни две хиляди и
осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ
БОГДАНОВА
при секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Богданова в. гр. д. № 3663 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 332601, постановено на 07.02.2018 г. по гр. дело № 26686/2017
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІI-ро ГО, 76-ти състав, ответникът З. „А.“ АД е осъден по предявен частичен
иск с правно основание основание чл. 432, ал. 1 КЗ да заплати на ищеца С.С.М.
сумата от 200,00 лева, представляваща застрахователно обезщетение за
неимуществени вреди (болки и страдания), следствие от пътно-транспортно
произшествие от 13.07.2016 г. и виновното поведение на Б.С.Л.– водач на автобус
марка „Мерцедес“, модел „Спринтер 318 ЦДИ“, рег. № *******застрахован при
ответното дружество по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите,
ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от 28.04.2017 г. до
окончателното ѝ изплащане. Така предявеният като частичен осъдителен иск
е отхвърлен за разликата над присъдената сума от 200,00 лева до пълния
претендиран размер от 2000,00 лева (след допуснато увеличение на иска в
последното открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд), заявен като
част от общо дължимото обезщетение в размер на 10000,00 лева.
Ищецът по делото С.С.М. е обжалвала постановеното от СРС решение в частта, с
която исковата претенция е отхвърлена за разликата над присъдената сума до
пълния предявен размер. Във въззивната жалба се твърди, че в тази си част
решението е неправилно поради допуснато нарушение на приложимия процесуален
закон и необоснованост. Жалбоподателят моли първоинстанционният съдебен акт да
бъде отменен в обжалваната си част, а искът да бъде уважен изцяло до пълния размер
на претендираното като частично обезщетение в размер на 2000,00 лева. Според жалбоподателя,
погрешно районният съд е приел, че при предявен частичен иск било необходимо да
се направи съотношение между пълния заявен размер и частично предявения такъв,
въз основа на което да се определи дължимата от ответника сума. Посочва се още,
че отправеното от ищцата до съда искане било за присъждане на конкретна парична
сума в размер на 2000,00 лева, като част от считаното за справедливо
обезщетение от 10000,00 лева, а не за изплащане на обезщетение в размер на 20 %
от приетото от съда като справедливо обезщетение. Изложени са и доводи за
необоснованост на постановения съдебен акт, тъй като в мотивите си съдът приел,
че следвало да се присъди обезщетение в размер на 20 % от справедливата
обезвреда, възлизаща на сумата от 2000,00 лева, а с диспозитива на решението е
присъдена сумата от 200,00 лева, представляваща 10 % от 2000,00 лева.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника
З. „А.“ АД, който оспорва жалбата като неоснователна. Според дружеството,
първоинстанционното решение било съобразено в цялост със събраните
доказателства, а изводите на съда относно дължимото обезщетение били правилни и
обосновани. С отговора е направено искане за оставяне без уважение на
въззивната жалба и за потвърждаване на атакувания съдебен акт в обжалваната му
част.
Срещу решението на районния съд в частта, с която исковата претенция е
уважена за сумата от 200,00 лева, не е подадена въззивна жалба, съответно – в
тази си част същото е влязло в сила.
Софийски градски
съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си задължения, настоящият
съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно, а
в обжалваната си част – и допустимо. Относно релевираните в подадената жалба доводи за
незаконосъобразност, въззивният съд намира следното:
СРС, ІI-ро ГО, 76-ти състав, е бил сезиран с частичен осъдителен иск с правно
основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение в
размер на 2000,00 лева, предявен за част от вземане в пълен размер от 10000,00
лева.
Съгласно чл. 432, ал. 1 КЗ, увреденото
лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите при спазване
на изискванията на чл. 380 КЗ. Посочената разпоредба предвижда, че лицето, което желае да
получи застрахователно обезщетение, е длъжно
да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция, като
предостави пълни и точни данни за банковата сметка, по която да се извършат
плащанията от страна на застрахователя, освен в случаите на възстановяване в
натура.
За основателността
на иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ е необходимо да се установи наличието
на следните материалноправни предпоставки: 1/ съществуващо застрахователно
правоотношение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите спрямо делинквента, валидна към датата на увреждането; 2/ поведение
на застрахования, което осъществява деликтния състав по чл. 45 ЗЗД
– противоправно
деяние (действие и/или бездействие), вреди (имуществени и/или неимуществени),
причинно-следствена връзка между деянието и вредите, и вина, която се презюмира,
на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Районният съд е приел, че в
хода на производството са установени всички изискуеми елементи от посочения правопораждащ
фактически състав по чл. 432, ал. 1 КЗ, поради което е налице основание за
ангажиране договорната отговорност на ответника, в качеството му на
застраховател по процесната застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите. С оглед влязлата в сила част от първоинстанционното съдебно
решение, между
страните по делото са установени със сила на пресъдено нещо посочените
материалноправни предпоставки за уважаване на предявената искова претенция,
включително настъпването на пътния инциден по вина на застрахованото от ответното
дружество лице, както и претърпените от ищцата неимуществени вреди, намиращи се
в пряка причинна връзка с инцидента. Единственият спорен въпрос, предмет на
въззивното производство, касае размера на дължимото обезщетение за причинените
на С.М. увреждания в резултат на ПТП.
Съгласно
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД,
обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.
Понятието „справедливост" по смисъла на посочената разпоредба не е
абстрактно, а е свързано с преценката на конкретни, обективно съществуващи
обстоятелства, които следва да бъдат съобразени от съда при определяне размера
на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при причинени телесни
увреждания са обемът, характерът и тежестта на травмите, обстоятелствата, при
които са настъпили, интензитетът и продължителността на търпените болки и
страдания, физическите и психологически последици за пострадалия, преценени в
тяхната съвкупност, последващо влошаване състоянието на здравето на лицето и
други. Отчитането на тези обективни фактори от различно естество е необходимо,
тъй като неимуществените вреди включват всички телесни и психически увреждания
на пострадалото лице, включително претърпените от него болки и страдания,
формиращи негативните му физически и емоционални изживявания, и създали на
лицето физически и социален дискомфорт за определен период от време. Заместващото обезщетение по чл. 52 ЗЗД представлява
парично право, насочено към получаване на имуществени блага, чрез които да бъде
морално удовлетворен пострадалият, като бъдат потиснати изживените
неблагоприятни последици от причинените му болки и страдания.
При анализ на
доказателствения материал, събран в хода на производството и установяващ изложените
в предходния абзац обективни параметри на претърпените от С.М. неимуществени
вреди, и след съобразяване на обществено-икономическите условия в страната към
момента на настъпване на процесния пътен инцидент (2016 г.), и съдебната
практика при подобни увреждания, настоящият съдебен състав намира, че справедливо
обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД се явява такова в размер на 2000,00 лева,
в какъвто смисъл са и мотивите на районния съд. При определяне на посоченото
обезщетение, въззивният съд съобрази характера на причиненото увреждане –
разкъсно-контузна рана в областта на първо междупръстие на дясното стъпало с размери
около 3 см., извършените манипулации на раната, включително зашиване (сутура)
на същата, протеклия без усложнения възстановителен период, продължил около 2 –
3 седмици, както и изживените от ищцата неблагоприятни усещания в резултат на
травмата.
Въззивният
съдебен състав, обаче, не споделя становището на първата инстанция, че при
предявен частичен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди съдът
следва, след като определи справедливия размер на обезвредата, да направи процентно
съотношение между него и цената на иска, въз основа на което да присъди
обезщетение в размер, изчислен въз основа на така направеното съотношение. Макар
предмет на делото да е дължимостта на сума, заявена от ищеца като част от общо
дължимото според него справедливо обезщетение, при определяне размера, до който
искът е основателен, съдът не следва да се съобразява със съотношението между
цената на частичния иск и пълния размер на обезщетението, сочено от ищеца. С
предявяването на частичен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди ищецът сезира съда с конкретно формулирано искане за присъждане на
определена парична сума. Поради тази причина, присъждането на сума,
представляваща част от приетото от съда като справедливо обезщетение, съответна
на съотношението между цената на претенцията и пълния размер на обезщетението,
заявен от ищеца, противоречи на диспозитивното начало в процеса. При условие,
че претендираната сума по частичния иск за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди се окаже идентична с размера на приетото от съда като
справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение (както е в разглеждания
казус), исковата претенция следва да бъде уважена в пълен размер. Въз основа на изложените
съображения въззивният съд намира, че частичният иск на С.М. за
присъждане на застрахователно обезщетение в размер на 2000,00 лева, е изцяло основателен, поради което първоинстанционният
съдебен акт следва да бъде отменен в обжалваната част, а исковата претенция да
бъде уважена за разликата над присъдената сума от 200,00 лева до пълния
предявен размер.
По разноските:
Предвид изхода на спора, първоинстанционното решение следва да бъде
отменено и в частта за разноските, присъдени в полза на ответника „З.А.“ АД,
като вместо това такива бъдат присъдени на ищцата в общ размер от 855,00 лева
за заплатени държавна такса (80,00 лева), съдебно удостоверение (5,00 лева),
депозити за съдебни експертизи (300,00 лева) и адвокатско възнаграждение
(470,00 лева). Неоснователно е релевираното от ответното дружество възражение
за прекомерност на заплатения в брой адвокатски хонорар, тъй като същият е съобразен
с минимума, установен в чл. 7, ал. 2, т. 2 и ал. 8 от Наредбата № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В полза на ищцата-въззивник, с оглед уважаването в цялост на подадената
от нея въззивна жалба, следва да бъдат присъдени и сторените разноски в хода на
второинстанционното производство, възлизащи на сумата от 336,00 лева за
заплатени държавна такса (36,00 лева) и адвокатско възнаграждение (300,00
лева).
Така
постановеното въззивно решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената
на предявения иск.
По изложените
съображения, Софийски градски съд, IІ-А въззивен
състав,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №
332601, постановено на 07.02.2018 г. по гр. дело № 26686/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, ІI-ро ГО, 76-ти състав, в частта, с която предявеният от С.С.М. срещу З. „А.“ АД частичен
осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ е отхвърлен за разликата над присъдената сума от 200,00 лева до
пълния претендиран размер от 2000,00 лева, както
и в частта, с която С.С.М. е осъдена да заплати на З. „А.“ АД, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, по компенсация сумата
от 229,00 лева, представляваща сторени от дружеството в хода на
производството разноски, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА З. „А.“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати по частичен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен за
част от вземане в пълен размер от 10000,00 лева, на С.С.М., ЕГН: **********, с адрес ***, ж. к. „*******, разликата над сумата от 200,00 лева до сумата
2000,00 лева (две хиляди лева), представляваща застрахователно обезщетение
за неимуществени вреди (болки и страдания), следствие от пътно-транспортно
произшествие от 13.07.2016 г. и виновното поведение на Б.С.Л.– водач на автобус
марка „Мерцедес“, модел „Спринтер 318 ЦДИ“, рег. № *******застрахован при
ответното дружество по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите,
ведно със законната лихва върху
присъдената сума, считано от 28.04.2017 г. до окончателното ѝ изплащане.
В останалата си част първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в сила.
ОСЪЖДА З. „А.“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на С.С.М., ЕГН: **********,
с адрес ***, ж. к. „*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 855,00 лева (осемстотин
петдесет и пет лева), представляваща сторени от ищеца разноски в хода на
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА З. „А.“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на С.С.М., ЕГН: **********,
с адрес ***, ж. к. „*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 336,00 лева (триста тридесет
и шест лева), представляваща сторени от ищеца-въззивник разноски в хода на
второинстанционното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.