Определение по дело №108/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В закрито заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.247 ГПК, във вр. с чл.410 и сл. с.к. и е образувано по частна жалба на „.”, С. седалище и адрес на управление Г.Б., У.“.” № 94, ЕИК *, П. от изп.Д. Б. Д. М. насочена против разпореждане № 275/13.01.2011 г., постановено по ч.Г.д. № 722/2009 г. по описа на РС Р.

В частната жалба се навеждат доводи за постановяване на атакувания съдебен акт при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Поддържа се, че в случая, т.к. се касае за развило се заповедно производство, страната, инициатор на последното е могла да атакува издадената заповед за изпълнение ако не отговаря на нейното искане по реда на чл.413, ал.2 ГПК.

Срокът за такова обжалване обаче е изтекъл и РС Р. няма право да изменя вече издадения акт, т.к. жалба в преклузивния срок не е постъпила.

Ето защо в случая не са касае за явна фактическа грешка – формираната воля на съда е ясна и не следва да се пристъпва към поправяне на същата.

По тези съобаржения като краен резултат се иска отмяна на атакувания съдебен акт.

В срока за отговор не е постъпил такъв от насрещната страна.

Благоевградският окръжен съд в настоящия състав, като прецени данните по делото и съобрази наведените доводи от страните, намира следното:

Частната жалба, инициирала настоящето производство, е процесуално допустима, като депозирана от надлежна страна – длъжникът по заповедното производство в указания ме от районния съд срок за атакуване на постановения съдебен акт.

Разгледана по същество молбата е основателна, като съображенията за това са следните:

Производството по ч.Г.д. № 722/2009 г. се е развило пред РС Р. по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от ЧЕЗ Р. Б. против „.”.

След постановения първоначален отказ на районния съд за издаде исканата заповед въззивната инстанция е отменила същия и е постановила издаването на такава заповед, за сумата от 8 400 лв., представляващи главница по договора от 01.02.2006 г., ведно С. законната лихва върху същата сума, считано от 11.05.2006 г. до окончателното изплащане на сумата /определение № 1079/14.06.2010 г., постановено по в.ч.Г.д. № 472/2010 г. по описа на ОС Б./.

След връщане на делото на РС Р. на 19.08.2010 г. последният с разпореждане № 4135 е осъдил „.” да заплати на „. Р. Б.” сумата от 8 400 лв. главница, ведно С. законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението – 10.08.2009 г. до окончателното изплащане.

За това вземане е издадена и съответната заповед за изпълнение.

Същата е била връчена на страните по делото, съответно на 01.09.2010 г. на заявителя и на 13.09.2010 г. на длъжника, като в установения от чл.413 ГПК срок не е постъпила жалба срещу нея от заявителя в частта, касаеща срока на лихвата за забава, нито възражение от длъжника.

Поради последното и с разпореждане № 5348/01.11.2010 г. районния съд е разпоредил да се издаде изп.лист за присъденото вземане.

Както в обстоятелствената част на същото, така и в диспозитива присъдената сума е от 8 400 лв. главница, заедно С. законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението – 10.08.2009 г. до окончателното изплащане - така, както е посочено и в разпореждането от 19.08.2010 г.

Това разпореждане е връчено на заявителя на 25.11.2010 г., а на длъжника – на 30.12.2010 г.

На 30.11.2010 г. „. Р.Б.” е подало молба до РС Р., с която е поискало от последния да изпълни указанията на ОС Б.А. дадени в определението от 11.06.2010 г. за присъждане на законна лихва върху главницата от 8 400 лв., считано от 11.05.2006 г., а алтернативно – да допусне поправка на явна фактическа грешка в издадената заповед за парично задължение и изп.лист. в частта, касаеща законната лихва върху главницата, присъдена от 10.08.2009 г.

По тази молба РС Р. се произнесъл с атакуваното разпореждане, с което приел, че е допуснал явна фактическа грешка в разпореждането си под № 5348/01.11.2010 г. като заменил израза”ведно С. законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението – 10.08.2009 г. до окончателното изплащане” с „ведно С. законната лихва върху нея, считано от 11.05.2006 г. до окончателното изплащане”.

Този акт на РС Р. е постановен в категорично несъответствие С. съдопроизводствените правила.

На първо място няма спор, че постановявайки разпореждането си от 19.08.2010 г., с което е издал исканата заповед за изпълнение, РС Р.не се е съобразил с указанията на въззивната инстанция, като е присъдел лихва върху вземането от 8 400 лв., считано от датата на подаване на заявлението, а не от датата, от която е прието, че длъжникът е изпаднал в забава – 11.05.2006 г.

С оглед на последното и съобразно нормата на чл.413 ГПК след връчване на разпореждането за издаване на заповедта за изпълнение ако заявителят не е бил доволен от нея, вкл. и в частта за лихвата, е могъл да я обжалва с частна жалба.

В случая това не е било сторено от „. Р. Б.”, поради което и съобразно нормата на чл.416 ГПК заповедта за изпълнение е влязла в сила по отношение на присъденото в нея вземане така, както е посочено в самата заповед и правилно районният съд е постановил разпореждането си от 01.11.2010 г., с което е постановил издаването на изп.лист за присъденото с нея вземане.

Решаващият състав счита, че като постановено по реда на чл.406 ГПК, това разпореждане може да се атакувана от молителя /заявителя/ само когато с него се отхвърля изцяло или отчасти молбата за издаване на изп.лист.

В случая това не е сторено от „. Р. Б.”, като дружеството не е възразило срещу този акт, а е поискало поправка на очевидна /явна/ фактическа грешка в предходния такъв и вече влязъл в сила – разпореждането от 19.08.2010 г.

По отношение на тази молба и постановения по повод на нея акт, предмет на настоящата проверка следва да се подчерта, че е установено в доктрината и практиката, че диспозитивът на съдебното решение представлява източника на силата на пресъдено нещо.

Това схващане се е наложило и според изричната разпоредба на чл.236, ал.2 ГПК, тълкуването на която навежда на извода, че мотивите към решението не са част от него. Те не са и част от спорния предмет и затова не са могат да бъдат предмет на обжалване отделно от решението /така Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по ТР № 1/2000 г., ОСГК, Бюлетин на ВКС, бр.4/2000, стр.17/.

От своя страна явната фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението.

Тя е налице когато съдът, след като е обсъдил всички доказателства по делото и е направил въз основа на тях своите изводи относно правния спор между страните, е пропуснал или погрешно е отразил в диспозитива на решението тези свои изводи /в този смисъл и Решение № 2192/28.12.1984 г., по Г.д. № 1124/84 г., ІІ г.о., Съдебна практика на ВС на НРБ – Г.колегия, С., Наука и изкуство, 1985 г./.

С оглед изложеното налага се изводът, че институтът на поправка на очевидна фактическа грешка в рамките на заповедното производство не е приложим, доколкото мотивите на съда, съдържащи се в разпореждането за издаване на заповедта за незабавно изпълнение обикновено са бланкетни и се свеждат до проверка наличието на абсолютните процесуални предпоставки за присъждане на вземането по облекчения ред на заповедното производство.

На самостоятелно основание липсва изрична разпоредба в глава 38 – Заповедно производство, която да препраща за неуредените изрично институти в това производство към общите правила на исковото такова, респ. – към институтът за поправка на очевидна фактическа грешка.

Независимо от горното за конкретния казус при установените факти се налага изводът, че изобщо не е налице очевидна фактическа отношение на изписването на размера на присъдената лихва, т.к. същата е описана от районния съд по идентичен начин както в мотивите /ако се приеме, че има такива/, така и в диспозитива на издадената заповед за изпълнение, респ. в разпореждането за издаване на изп.лист, постановено въз основа на нея.

Разликата в размера /с оглед определяне на първоначалната дата, от която длъжникът е изпаднал в забава по изпълнение на парично вземане/ на дължимата лихва между приетото от въззивната инстанция и от районната такава, не може да се преодолее по реда на чл.247 ГПК, т.к. институтът по поправка на очевидна фактическа грешка е приложим само досежно разминаването в правните изводи и диспозитивът, допуснати от конкретен съд в постановен от него съдебен акт, а не от две различни съдебни инстанции в два различни съдебни акта.

Ето защо и в случая в разпореждането от 01.11.2010 г. не е налице никаква очевидна фактическа грешка.

Като не е съобразил горното РС Р. е постановил атакуваното разпореждане /което съдържа диспозитив като за съдебно решение/ при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което следва да се отмени.

Мотивиран от горното и на посоченото основание Окръжен съд Г.Б.

О П Р Е Д Е Л И:

ОТМЕНЯ Разпореждане № 275/13.01.2011 г., постановено по ч.Г.д. № 722/2009 г. по описа на РС Р. с което е допусната поправка на явна фактическа грешка в Разпореждане № 5348/01.11.2010 г., постановено по ч.Г.д. № 722/2009 г. по описа на РС Р., както и в издадениият въз основа на него изпълнителен лист № 5349/01.11.10 г., както следва: изразът „ведно С. законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението – 10.08.2009 г., до окончателното й изплащане” да се замени с израза „ведно С. законната лихва върху нея, считано от 11.05.2006 г., до окончателното й изплащане”.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: