№ 1502
гр. Пловдив, 01.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
шести ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20235300502089 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Фератум България“ ЕООД, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „А. Малинов“ №51, вх.А, ет.9,офис 20,
ЕИК *********, чрез пълномощника му адв. Ц., против Решение №2346 от
25.05.2023г., постановено по гр.д. №9030/2022 г. по описа на Районен съд- Пловдив, с
което е прогласен за недействителен сключения между А. А. Д., ЕГН **********, от
гр. Пловдив, ул. *** и жалбоподателя договор за паричен заем № 1012506 от
26.04.2021 г., поради несъответствие с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от Закона за
потребителския кредит.
В жалбата са релевирани доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстнационното решение, като се отправя искане до въззивния съд за неговата
отмяна и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде отхвърлена в
цялост. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна А. А. Д., с който оспорват въззивната жалба като неоснователна.
Моли се първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията
на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима. При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно и
1
допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва
да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при
служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми,
като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.26, ал.1,
пр.1 от ЗЗД във връзка с чл.22 от Закона за потребителския кредит, като ищецът А. А.
Д. иска постановяване на решение, с което да се прогласи нищожността на сключения
между него и ответника „Фератум България“ ЕООД договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1012506 от 26.04.2021 г. В исковата молба са изложени
твърдения, че договорът е недействителен, тъй като не отговаря на императивните
изисквания на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите.
Твърди се, че в него е посочена само абсолютната стойност на годишния процент на
разходите /ГПР/ по кредита, но не и методиката на формирането му и разходите, които
са включени в него. В посочения в договора ГПР не била включена таксата за
осигуряване на поръчителство от „Фератум банк“ в полза на кредитора.
В случая по делото няма спор между страните, а и се установява от
приложените по делото писмени доказателства, че между страните е бил сключен
договор за потребителски кредит № 1012506 от 26.04.2021 г. Видно от представения от
ищеца с исковата молба на хартиен носител договор, в него е посочен лихвен процент
по заема- 35,00%, годишен процент на разходите- 49,66%, брой погасителни вноски-
18, падежна дата на първа погасителна вноска- 26.05.2021г., общ размер на лихвата-
875 лв. В чл.5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от „Ferratum bank“ в полза на дружеството. Представен е и сключен
между „Фератум банк“- Малта, като гарант, и ищеца А. А. Д., като клиент, договор за
гаранция /поръчителство/, с който гарантът се е задължил да обезпечи изпълнението на
задълженията на клиента, произтичащи от договор за потребителски кредит 1012506 от
26.04.2021 г., сключен с „Фератум България“ ЕООД. С договора е уговорено
заплащане от клиента на гаранта на такса за предоставяне на гаранцията в общ размер
от 2475 лв., която се заплаща на 18 месечни вноски.
Доводите на ищeца за недействителност на договора за кредит са основателни.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.
Процесният договор за кредит формално отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, доколкото в него е налице посочване на годишен процент на разходите и обща
сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора,
обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя
задължения. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя " са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
2
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат
на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая по делото се установява, че в
посочения в договора ГПР не е включена дължимата от кредитополучателя такса за
предоставяне на гаранция /поръчителство/, дължима на „Фератум банк“. Независимо
че посочените разходи се дължат на друго лице, различно от кредитодателя, същите са
пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл.19,
ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляване на
ГПР. Неоснователни са доводите във въззивната жалба на „Фератум България“ ЕООД,
че тъй като сключването на договора за гаранция не било задължително условие за
сключване на договора за кредит, то таксата за гаранцията не следвало да се включва в
ГПР. Видно от представения договора за кредит, в него изрично е посочено, че заемът
се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Фератум банк“, поради което следва
да се приеме, че наличието на такова съставлява условие за сключването му и без него
договорът не би бил сключен. Обстоятелството, че съгласно общите условия на
ответното дружество кредитополучателят разполага с възможност вместо гаранция от
„Фератум банк“ да ангажира поръчител физическо лице, не е основание да се приеме,
че сключването на договора за гаранция не е условие за отпускане на кредита.
Съгласно предвиденото в общите условия евентуалният поръчител- физическо лице
следва да бъде одобрен от кредитора, т.е. само от неговата воля зависи дали да приеме
подобно обезпечение или да откаже отпускане на кредита. В тази ситуация, за да
получи поискания кредит, кредитополучателят следва да се насочи към сключване на
договор за гаранция с посоченото от кредитора дружество- гарант. При това
положение евентуалните разходи на кредитополучателя за заплащане на гаранция е
следвало да бъдат взети предвид при изчисляване на ГПР по кредита.
Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Предвид горното настоящият състав на съда намира, че при сключването на процесния
договор за потребителски кредит чрез предвиждане на гаранция под формата на
поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за
заплащането й в полза на свързано с кредитора лице, е направен опит за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита. Предвид горното посоченият в договора
годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен
съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се
изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в
резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му
цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика
по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Според настоящия състав на съда посочването в договора за кредит на годишен
процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не
съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК
води до неговата недействителност. В този смисъл е налице и формирана съдебна
практика- Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.
Ето защо предявеният иск за прогласяване на нищожността на договора е
основателен и следва да се уважи. До същите фактически и правни изводи е стигнал и
първоинстанционният съд, поради което обжалваното решение следва да бъде
3
потвърдено.
С оглед изхода на спора направените от въззиваемата страни разноски следва
да се присъдят в тежест на жалбоподателя. Същият следва да бъде осъден на основание
чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА да заплати в полза на процесуалния представител
на въззиваемия – адвокат Р. Н. Р., адвокатско възнаграждение в размер на 466,25 лв.,
изчислено съобразно правилото на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения за въззивното производство.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2346 от 25.05.2023г., постановено по гр.д.
№9030/2022 г. по описа на Районен съд- Пловдив.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, бул. „А. Малинов“ №51, вх.А, ет.9,офис 20, да заплати на
адвокат Р. Н. Р. с личен № **********, с адрес: гр. Пловдив, ул. ***, сумата от 466,25
лева (четиристотин шестдесет и шест лева и 25 ст.) - адвокатско възнаграждение,
определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата за оказаната пред
въззивната инстанция безплатна правна помощ на А. А. Д..
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4