РЕШЕНИЕ
№ 7236
гр. София, 23.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ
при участието на секретаря ТИХОМИРА Й. ЦЕНОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20241110161230 по описа за 2024 година
Предявен e установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1
ЗЗД за признаване за установено съществуването на парично задължение в размер на сумата
от 1 607,60 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № *** от
23.11.2019 г., с краен срок за изпълнение – 15.12.2021 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 31.05.2024 г. до окончателното плащане, за
която сума по ч. гр. дело № 32818/2024 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 17.06.2024 г., частично обезсилена с определение от
18.10.2024 г.
Ищецът *** твърди, че между ****и ответника С. К. М. е сключен договор за
потребителски паричен кредит № *** от 23.11.2019 г., по силата на който му предоставя
кредит в размер на 1 950,48 лв., който следвало да бъде върнат чрез 20 месечни вноски в
размер на 117,03 лв. всяка, съгласно погасителен план, инкорпориран в него. Поддържа, че
на 26.05.2020 г. е сключено допълнително споразумение, с което крайният срок на договора
е променен на 15.12.2021 г. Заявява, че след усвояване на кредита, от страна на
кредитополучателя не са извършвани редовно плащания по него, като същият е останал
задължен за сумата от общо 2 300,80 лв., от която: 1 607,60 лв. – главница и 693,20 лв. –
договорна лихва. Допълва, че с договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
27.07.2022 г. „*** прехвърля на ищеца вземанията си към ответника по договора за кредит
от 23.11.2019 г., за което ответникът е уведомен, поради което счита, че цесията е породила
действие по отношение на него, с което обосновава легитимацията си да претендира
процесната сума. Претендира и разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът С. К. М. е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва исковете. Оспорва да е налице действителен договор за цесия, тъй като в
представения такъв липсва съществена клауза от съдържанието му относно цената на
договора, поради което същият не е породил действие, позовавайки се на съдебна практика в
1
тази насока. Оспорва представеното Приложение № 3, тъй като не може да се установи
прехвърлителят на вземането, от какво правоотношение произтича то, както и начина на
формиране на размера му, още повече, че то не е подписано от страните. Оспорва наличието
на договорно правоотношение между него и кредитното дружество, тъй като се касае за
реален договор, поради което не е достатъчно само постигане на съгласие, но и реално
предоставяне на заемната сума. Счита договора за нищожен, тъй като е сключен в
нарушение с разпоредбите на ЗПК, а именно: чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – поради липсата на
изчерпателно посочване на всички разходи, очететени при формирането на ГПР, доколкото
общото посочване само на цифрова величина – 24,65 % не е достатъчно, без да става ясно
как ГЛП се съотнася към ГПР. Заявява, че в ГПР не е включена като разход
застрахователната премия, което освен нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, представлява и
нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че е налице нарушение и на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй
като в договора липсва яснота относно отделните компоненти, включени в рамките на
погасителните вноски – каква част е главница, лихва и такса за обслужване. Навежда довод
за допуснато нарушение и на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, тъй като от съдържанието му не се
извлича изискуемата информация относно размера, датите и броя на плащане на вноските,
което съгласно чл. 22 ЗПК води до цялостната му недействителност. Оспорва
предоставянето на подписани от страните общи условия, които да ги обвързват. Твърди
нарушение на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като се наблюдава различие в шрифта,
използван в договора за кредит и този, използван в договора за застрахователно
посредничество. Допълва, че са допуснати нарушения и на чл. 11, ал. 1, т. 20, 23 и 24 ЗПК,
тъй като в договора не се съдържат клаузи относно правото на отказ на потребителя от
договора, правото му да погаси усвоената главница и лихва съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК,
ред за прекратяване, както и извънсъдебни способи за решаване на спорове. Оспорва да
дължи суми за „*** и „*** тъй като такива клаузи биха били нищожни. Счита, че при
установена пълна недействителност на договора за кредит, съдът следва да отхвърли и иска
за главница, тъй като в противен случай ще се допусне нарушение на чл. 6 ГПК. При
условията на евентуалност счита, че в случай на прилагане на последиците на чл. 23 ЗПК, то
извършените от него плащания следва да бъдат отнесени за погасяване на главницата.
Излага довод за изтекла погасителна давност. С тези съображения отправя искане за
отхвърляне на предявения иск. Претендира и разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна.
Установява се, че между „***, като кредитор, и С. К. М., като кредитополучател, е
сключен договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит
№ *** от 23.11.2019 г., по силата на който кредиторът предоставя на кредитополучателя
парична сума в общ размер на 1 950,48 лв. под формата на потребителски кредит, а
последният се е задължил да я върне при следните условия: чрез 20 броя равни месечни
погасителни вноски, всяка в размер на 117,03 лв., при падеж на първата погасителна вноска
– 15.12.2019 г., падеж на последната погасителна вноска – 15.06.2021 г. и годишен процент
на разходите – 24,65 % и годишен лихвен процент – 22,24 %. Уговорено е, че общият размер
на всички плащания се равнява на 2 340,60 лв. Видно от клаузите на договора, заемната сума
от 1 950,48 лв. се формира от следните пера: 1 681,45 лв. – за закупуване на стоки (монитор,
RAM памет, графична карта, твърд диск, твърд диск, аксесоари за компютърна техника и
269,03 лв. – за застрахователна премия за застраховка *** съгласно застрахователна
декларация *** като в табличен вид в договора е обективиран и погасителен план, в който са
посочени падежните дати на всяка една от отделните вноски, техния размер, както и
оставащата сума.
Отношенията на страните по договора във връзка със сключването, отпускането и
изпълнението му са уредени с „Условия по договора“, представляващи неразделна част от
2
същия, като в клаузата на чл. 2 се предвижда, че месечните вноски съставляват изплащане
на главницата по кредита, ведно с надбавка, съставляваща печалба на кредитора. Съгласно
чл. 3 при забава на една или повече месечни погасителни вноски кредитополучателят дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху
всяка забавена погасителна вноска, а при просрочване на две или повече месечни вноски,
считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на кредитора става
предсрочно изискуемо в целия му размер, включително всички определени от този договор
надбавки ведно с дължимото обезщетение за забава, без да е необходимо изпращане на
съобщение от кредитора за настъпване на предсрочната изискуемост. Според чл. 8
месечните погасителни вноски са платими не по-късно от определените падежни дати, а с
подписа си в поле „Удостоверявания“ кредитополучателят е удостоверил получаването на
стоката/услугата, описана в поле „Финансирани стоки и услуги“, в добро функционално
състояние от упълномощения търговски партньор, както и получаването на опосредстван
чрез стока/услуга кредит за сума, посочена в поле „Размер на кредита“, която е платима от
него на търговския партньор при получаване на вещта. Според чл. 4 месечните погасителни
вноски покриват компонентите на задължението в последователност разноски, лихва,
главница, а в чл. 22 страните са уговорили, че кредиторът може да по всяка време да
прехвърли правата си по договора на избрано от него трето лице без да е нужно
предварително да получи съгласието на кредитополучателя.
Към договора е сключено споразумение за отсрочване на погасителни вноски от
26.05.2020 г., с което е отложено заплащането на част от месечни погасителни вноски под №
5, 6, 7, 8 и 9 за срок от 5 месеца, с който се удължава и срокът на кредита до 15.12.2021 г.,
като се променя и размерът на месечните погасителни вноски съгласно обективирания в
него погасителен план, според който общата дължима сума по кредита се променя от 2
340,60 лв. на 2 489,56 лв., платима чрез 16 броя месечни погасителни вноски в размер от по
126,34 лв.
От договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2022 г. се установява, че
„***, в качеството на продавач, прехвърля в полза на ***, в качеството на купувач, всички
вземания, произтичащи от договори за кредит, сключени от продавача с физически лица,
ведно с привилегиите, обезпеченията и другите им принадлежности, като същите са
индивидуализирани в приложение № 1/27.07.2022 г. към него, в което под № 806 е вписан
договор за потребителски кредит № *** от 23.11.2019 г., с краен срок за изпълнение –
15.12.2021 г., сключен със С. К. М..
От представеното пълномощно се установява, че на основание чл. 99 ЗЗД „***, чрез
управителя си, е упълномощил ***, да извърши уведомяване при условията на чл. 99, ал. 3
ЗЗД във връзка с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2022 г. на всички
длъжници на дружеството по сключените договори за потребителски кредити и
допълнителни споразумения и протоколи.
От уведомление с изх. № 370/25.05.2024 г. за извършено прехвърляне на вземания
става ясно, че адв. П. В., в качеството си на пълномощник на ***, е изпратил такова от
името на „*** до ответника С. К. М., с което го уведомява за сключване на договора за
прехвърляне на парично вземане (цесия) от 27.07.2022 г., с който задълженията му по
договор за потребителски кредит № *** от 23.11.2019 г. са изкупени от ***.
Видно от известието за доставяне на „*** към него, уведомлението, изпратено му на
адрес: гр. ****, не е получено от адресата, като същото се е върнало с отбелязване, че е
останало непотърсено от адресата.
От изслушаното и прието по делото без оспорване от страните заключение на вещото
лице по съдебносчетоводната експертиза се установява, че в изпълнение на договор за
кредит за покупка на стоки № *** от 23.11.2019 г. „*** е заплатило на 26.11.2019 г. в полза
3
на „*** сума по фактура № **********/25.11.2019 г. за закупени от кредитополучателя С. К.
М. стоки на стойност от 1 681,45 лв. Според експерта по договора са заплатени суми в общ
размер на 468,12 лв., представляващи първите 4 погасителни вноски по погасителния план
(по 117,03 лв. всяка), с които са погасени сумите, както следва: 342,88 лв. – главница и
125,24 лв. – възнаградителна лихва, като след приспадане на същите непогасени са останали
сумите, както следва: 1 950,48 лв. – главница и 413,84 лв. – възнаградителна лихва, на
колкото се равняват дължимите такива и към момента на подаване на заявлението по
заявлението по чл. 410 ГПК – 31.05.2024 г. По време на изслушването си в открито съдебно
заседание на 27.03.2025 г. вещото лице заявява, че в случай, че застрахователната премия се
включи като основа за изчисляване на ГПК, ще се достигне до надвишаване на уговорения с
договора такъв от 24,65 %, а именно: 50,71 лв.
Съдът кредитира заключението, преценявайки го по реда на чл. 202 ГПК, като
обосновано и компетентно изготвено – въз основа на материалите по делото и справка в
счетоводните данни на ищеца, даващо подробен отговор на всички поставени задачи и
останало неоспорено от страните.
При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът формира
следните правни изводи:
По иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 99 ЗЗД
Основателността на иска се обуславя от установяване от ищеца наличието на следните
предпоставки: 1/ възникването на облигационно правоотношение по силата на процесния
договор за потребителски паричен кредит № *** от 23.11.2019 г., отговарящ на изискванията
на ЗПК, с твърдяното съдържание; 2/ че е изпълнил задълженията си по договора, при което
за ответника е възникнало задължение за връщане на усвоения кредит; 3/ че е настъпил
падежът на задължението за връщане на сумата; 4/ прехвърляне на вземанията към
длъжника на ищеца и уведомяване на ответника за извършената цесия; 5/ размера на
вземанията.
В случая, съдът приема за безспорно установено по делото наличието на валидно
възникнало облигационно правоотношение между „*** и С. К. М., произтичащо от
процесния договор за потребителски кредит № *** от 23.11.2019 г., доколкото същият е
представен в заверен препис по делото, заедно с погасителния план, обективиран в него,
които страните са подписали на всяка една отделна страница. В тази връзка следва да се
отбележи, че по делото не е релевирано оспорване относно авторството на подписите,
положени от негово име в договора за потребителски кредит, поради което съдът приема, че
същият го обвързва. Доколкото се касае за реален договор, то неговото действие е
обусловено както от постигането на съгласие между страните, така и от реалното предаване
на кредитополучателя на сумата, предмет на договора. В случая, до категоричен извод както
относно факта на възникване на облигационно правоотношение, така и относно реалното
усвояване на сумата по него от 1 681,45 лв. (след приспадане на премията за застраховка ***
от 269,03 лв.) е достигнало и заключението на вещото лице по съдебносчетоводната
експертиза, извършило проверка в счетоводните записвания на ищеца, чието
доказателствено значение следва от разпоредбите на 182 ГПК, предвид липсата на
проведено по делото оспорване на редовността на воденото от него счетоводство. Според
експертизата кредиторът е извършил плащане по фактура № **********/25.11.2019 г. в
размер на 1 681,45 лв., на колкото се равнява стойността на закупените стоки, а освен това
има данни и за извършени от ответника плащания в общ размер на 468,12 лв., което по
естеството си представлява извънсъдебно признание за сключване на договора и получаване
на сумата по него, доколкото той не би сторил това в случай, че е считал, че не е налице
валидно сключен договор за потребителски кредит, от който да се счита за обвързан.
Предвид изложеното, съдът приема, че кредитодателят „*** е изпълнил изцяло
задълженията си по договора за реално предоставяне на паричната сума на
4
кредитополучателя С. К. М., който от своя страна е усвоил същата, с което за него е
възникнало насрещното задължение да я върне съгласно уговорения от страните
погасителен план, ведно с надбавка, съставляваща печалба на кредитора.
На следващо място, доколкото страна, в качеството си на заемополучател, по
процесната двустранна сделка е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е
действало в рамките на своя професионална или търговска дейност и предвид предмета на
сделката, то в случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на
дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 ЗПК (Обн. в ДВ бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от
12.05.2010 г.) и спрямо същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на
договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя,
регламентирана в ЗЗП (Обн. В ДВ бр. 99 от 09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006 г.) – арг. § 13,
т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за
кредит съдът не е обвързан от посочените от ответника основания, доколкото нормите,
уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид
действието на чл. 6, § 1 от горната Директива. Ето защо, следва да се извърши цялостна
проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор за
потребителски кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Същевременно в чл. 19 ЗПК
е предвидено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. и тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит и се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
В случая, процесният договор за потребителски кредит е сключен в писмена форма,
написан е ясно, четливо и на разбираем език, като не е доказано да е изготвен със шрифт,
по-малък от изискуемия от закона, поради което за кредитополучателя съществува обективна
възможност да възприеме текста на договора и да се запознае със съдържанието му. В
същото време обаче, в него са посочени единствено абсолютни стойности на годишния
лихвен процент (ГЛП) по заема – 22,24 % и на годишния процент разходите (ГПР) на заема
– 24,65 %, без да има ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР от 24,65
%. Не става ясно какви са основните данни, които са послужили за неговото изчисляване,
каквото е изискването на закона. Такава конкретизация не е налице и в приложимите към
правоотношението „Условия по договора“, към които той препраща. Съдът намира, че
формалното посочване на ГПР в процесния договор не изпълва законовото изискване по
отношение на този реквизит и не освобождава съда от проверка на действителния размер на
ГПР. Както се посочи по-горе, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В посочения процент
5
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в
процесния договор за кредит липсва яснота досежно посочените обстоятелства. Посочен е
ГЛП по заема – 22,24 %, който е фиксиран, но не се изяснява как тази стойност се съотнася
към ГПР по договора – 24,65 %. Няма данни какво представлява разликата между двете
стойности, която е част от ГПР, съответно дали в същия е включен размерът на
застрахователната премия за застраховка *** в размер на 269,03 лв. предвид данните по
делото, че такава е начислена и също се дължи. Не се съдържа и описание на взетите
предвид допускания, използвани при изчисляването му. В този смисъл неясни са както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на кредита. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от
него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно
да посочи какво точно е включено в тях. Това обстоятелство е от съществено значение при
преценка от потребителя дали да сключи договора за кредит при така определените условия
за връщането на заемната сума.
На следващо място, съобразявайки характера на вземането в общ размер на сумата от
269,03 лв., представляващо застрахователната премия във връзка с допълнително
предоставена услуга по процесния договор за кредит, характера на последната –
финансиране и разсрочване на застрахователната премия и пряката й обвързаност с
договора за кредит – чрез разсрочено изплащане на 20 броя месечни погасителни вноски,
толкова, колкото са и погасителните вноски за изплащане на главницата и лихвата по
договора за кредит, обстоятелството, че ползващо се лице е кредитодателят „***, предмета
на договора за застраховка, насочен към изпълнението на задълженията по договора за
кредит при настъпване на застрахователно събитие, както и сключването им в един и същи
момент – 23.11.2019 г., съдът намира, че застрахователната премия по сключения договор за
застраховка *** представлява разход, пряко свързан с договора за заем, поради което следва
да намери отражение в размера на годишния процент на разходите, наред с уговорената
лихва, което в случая няма данни да е сторено и съобразено в процесния договор за
потребителски кредит.
По изложените съображения, съдът достига до извод, че последният не отговаря на
изискването на чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за ясно посочване на годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит.
Нещо повече, самостоятелно основание за недължимост на сумата от 269,03 лв.,
представляваща стойност на уговорената допълнителна услуга – финансиране и разсрочване
на застрахователната премия по сключен договор за застраховка *** е и обстоятелството, че
при включването на същата в съдържанието на ГПР по договора, съгласно заключението на
съдебносчетоводната експертиза, приета по делото, последният би достигнал размер от
50,71 %, което влиза в пряко противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, въвеждаща
като ограничение за размера му петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България (възлизаща на 10 %) или 50 %. В този случай съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, като в случая
това е договорната клауза, предвиждаща заплащането на таксата за тази допълнителна
услуга. Наред с това, по делото липсват доказателства и за реалното постъпване на
уговорената застрахователна премия от 269,03 лв. по сметката на дружеството –
застраховател, още повече, че изобщо не става ясно кое е то.
Същевременно, разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК поставя като изискване към
съдържанието на договора за потребителски кредит наличието на погасителен план.
Последният съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
6
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В
разглеждания случай, в съдържанието на оспорения договор за потребителски кредит от
23.11.2019 г., е инкорпориран в табличен вид погасителен план. В него са посочени падежите
на погасителните вноски и общият размер на всяка една от тях, но не и какви компоненти са
включени в тях, както и каква е оставащата непогасена главница след всяка отделна вноска,
при което остава неясен начинът какви пера се включват във всяка отделна вноска – дали
наред с главницата се дължи и съответна част от възнаградителната лихва и
застрахователната премия и ако да – на колко се равнява всяко отделно перо, като видно е, че
заплащането на такива се предвижда да става с всяка отделна вноска. В случая, не става
ясно и върху каква сума и за какъв период се начислява лихвата - върху остатъчния размер
по кредита, върху конкретната вноска или по друг начин, при което за потребителя, към
момента на сключване на договора липсва информация с всяка вноска по кредита, която би
извършил, каква част от задълженията погасява и каква част остана непогасена.
Съдът приема, че за да имат посочените уговорки в договора характер на погасителен
план, то в последните следва ясно и конкретно да бъде посочено съдържанието на самата
погасителна вноска, какви конкретни по вид и размер вземания включва последната –
главница, лихва, застрахователна премия, каквото в случая не е налице, доколкото не става
ясно как е формиран размерът от 117,03 лв., каквото е законовото изискване, дори при
договори с фиксиран лихвен процент.
Ето защо, съдът намира, че уговорката, обективирана в процесния договор за
потребителски кредит, не отговаря на императивните изисквания на закона, доколкото
липсва разбивка на погасителните вноски, поради което и по същество не представлява
погасителен план по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
В разпоредбата на чл. 22 ЗПК като последица от неспазване на изискванията на чл. 10,
ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски кредит е
недействителен, в който случай съгласно чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. От изложеното следва, че
процесният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като няма изискуемото
по закон съдържание – липсва ясно посочен ГПР, както и погасителен план, поради което е
налице пълна нищожност на договора, а това означава, че ответникът С. К. М. дължи
единствено връщане на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи
по кредита. Ако тази недействителност се констатира в производството по чл. 422 ГПК,
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и
в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за
връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за
потребителски кредит, посочената по-горе и задължението за периодичност при връщане на
сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се дотигнало до
неоснователно обогатяване на потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би било в
противоречие с принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е
и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК (в този смисъл е Решение
№ 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 по описа на ВКС, IV ГО).
В случая, за ищеца липсва основание да претендира сумата над 1 681,45 лв., която
представлява чистата стойност на кредита, тъй като останалата такава от 269,03 лв., на
колкото се равнява застрахователната премия за застраховка ***, не е част от предоставената
7
и разполагаема от кредитополучателя заемна сума – главница. Въз основа на заключението
по съдебносчетоводната експертиза по делото се установи, че от страна на ответника са
извършвани плащания в общ размер на 468,12 лв., при което непогасена е останала
разликата от 1 213,33 лв., която ответникът не твърди и не доказва да е заплатил, като при
този извод на съда следва да се разгледа своевременно заявеното от него възражение за
изтекла погасителна давност.
При систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 110 и чл. 118 ЗЗД следва
изводът, че погасителната давност е законоустановен период от време, през който носителят
на едно вземане бездейства и с изтичането на който последният губи възможността да
получи защита на правото си чрез средствата на държавната принуда. В случая, вземането за
главница по договор за заем не представлява периодично плащане, доколкото при този вид
договори е налице неделимо плащане. Договореното връщане на предоставената за ползване
сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното
задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД), т. е. частични плащания на едно задължение,
поради което приложима е петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД (в този смисъл е решение №
38 от 26.03.2019 г., постановено по т. дело № 1157/2018 г. на ВКС, II т. о.). При разсрочено
плащане на отпуснатия кредит всяка отделна месечна вноска става изискуема с настъпване
на съответния падеж, считано от когато започва да тече и 5-годишният давностен срок (в
този смисъл е ТР № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС). Настоящата хипотеза е именно такава,
доколкото задължението, поето от ответника, е да връща заемната сума чрез месечни
погасителни вноски съгласно погасителен план, обективиран в договора. В случая,
заявлението по чл. 410 ГПК е подадено в съда на 31.05.2024 г., което действие води до
прекъсване на давностния срок на основание чл. 116 ГПК, поради което извън погасителната
давност са всички вноски, чиято изискуемост настъпва след и на 31.05.2019 г. Предвид
изложеното и при съобразяване с падежа на погасителните вноски по договора за заем
първата с падеж - 15.19.2019 г. и последната с падеж - 15.12.2021 г. (съгласно уговореното в
договора и споразумението за отсрочване на погасителни вноски от 26.05.2020 г.) съдът
намира, че спрямо никоя вноска не е изтекъл приложимият давностен срок, което прави
неоснователно правопогасяващото задължение на ответника по отношение на това вземане
и на общо основание същият дължи сумата от 1 213,33 лв., чиято изискуемост е настъпила
на 15.12.2021 г.
На следващо място, ищецът обосновава активната си материалноправна легитимация в
процеса като носител на вземанията, произтичащи от договор за потребителски кредит №
*** от 23.11.2019 г., въз основа на твърдението за сключване на договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 27.07.2022 г., който с молба от 24.02.2025 г., докладвана
в открито съдебно заседание на 27.03.2025 г., представя в цялост, ведно с приложение № 1
към него, като под № 806 е вписан процесният договор за кредит, сключен със С. К. М., с
посочване на номер и дата, остатъчна главница и възнаградителна лихва, както и дата на
първа и последна погасителна вноски.
Съгласно разпоредбата на чл. 99 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото
вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му
принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на
новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да
му потвърди писмено станалото прехвърляне, като прехвърлянето има действие спрямо
третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор. Трайната съдебна практика, обективирана в решение № 123/24.06.2009
г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о. на ВКС и решение № 79/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., II
т. о. на ВКС, приема, че установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи
на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника
8
срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице,
което не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от
правоотношение между длъжника и стария кредитор, напълно логично е въведеното от
законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено
именно от стария кредитор - цедента. Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи
точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което е
легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, законодателят е предвидил, че
правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника,
извършено от стария кредитор. В случая, съдът приема за доказано по делото както
сключването на договора за цесия, така и включването в предметния му обхват на
процесното вземане за главница с оглед начина на индивидуализация на същото в
обсъденото по-горе приложение № 1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 27.07.2022 г. При внимателно проследяване на съдържанието му става ясно, че в
него ясно са индивидуализирани прехвърлените вземания чрез посочване на номера и датата
на сключване на процесния договор за кредит, длъжника по него – ответника С. К. М.,
предмета на договора, общо дължимата сума и останалата непогасена такава.
Същевременно, в клаузите на договора изрично е предвидено, че вземанията ще бъдат
прехвърляни регулярно – при настъпване на тяхната ликвидност и изискуемост и, че ще
бъдат описани в нарочно приложение, какъвто е процесният случай. Наред с това,
представеното по делото приложение № 1 носи подписите на цедент и цесионер, поради
което и с оглед конкретната информация относно процесния договор, съдържаща се в
същата, съдът приема, че се касае за приложение именно към договора за цесия от
22.07.2022 г., по силата на което ищецът е станал носител на вземането за главница в размер
от 1 213,33 лв. Нещо повече, последният е произвел действие по отношение на ответника С.
К. М. и спрямо него носител на вземанията по договор за потребителски кредит № *** от
23.11.2019 г. е именно ищцовото дружество - ***. Това е така с оглед данните по делото за
извършено упълномощаване от страна на управителя на „*** в полза на *** да го
представлява като извършват следните действия във връзка с договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 27.07.2022 г. - да уведомяват съгласно условията на чл.
99, ал. 3 ЗЗД физическите лица - длъжници (в това число основни длъжници, съдлъжници и
поръчители) по договори за потребителски кредити) в това число договори за кредитни
карти и овърдрафти) за прехвърлянето към дружеството на вземанията на банката срещу
физически лица - длъжници, произтичащи от посочените договори за кредит, предмет на
договор за прехвърляне на вземания; да извършват всички необходими правни и фактически
действия с оглед надлежното уведомяване на длъжниците по вземанията, прехвърлени въз
основа на договора за прехвърляне на вземания, като третират всички лични данни по
стриктно конфиденциален начин и осигуряват пълно спазване на приложимите изисквания
за защита на личните данни. Посочено е, че пълномощното е безсрочно, като наред с това е
представено и уведомление с изх. № 370/25.05.2024 г., адресирано до ответника и изходящо
от пълномощника на цесионера – адв. П. В., в което е посочено, че с договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 27.07.2022 г. между „*** и *** последният се
легитимира като кредитор на вземанията, произтичащи от договор за потребителски кредит
№ *** от 23.11.2019 г. Действително, представеното известие на „*** не е годно да
удостовери получаването на уведомлението от ответника, доколкото пратката се е върнала с
отбелязване, че е останала „непотърсена“, но съдът намира, че получаването на същото в
рамките на исковото производство с връчване на исковата молба и доказателства към нея,
едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3
и ал. 4 ЗЗД, не може да бъде игнорирано. Следователно, с връчване на уведомлението в хода
на исковото производство цесията има действие спрямо длъжника (в този смисъл е Решение
№ 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о.) и следва да бъде съобразено от
9
съда при решаването на делото – арг. чл. 235, ал. 3 ГПК. Доколкото законът не поставя
специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомяването, то
получаването на същото като приложение към исковата молба в рамките на съдебното
производство по предявен иск за изпълнение на цедираното вземане следва да се приема за
надлежно връчване /в този смисъл са Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. II
т. о., ВКС, Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ВКС, Решение №
156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., II т. о., ВКС, Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т.
д. № 2352/2013 г., II т. о. на ВКС и Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г., I т. о.
на ВКС/. Налице е и изрично упълномощаване на цесионера от страна цедента да съобщи на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, като в Решение № 137/02.06.2015 г. по
гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ВКС, е прието, че по силата на принципа за свободата на
договарянето (чл. 9 от ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за
извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, като в този случай представителната власт
възниква по волята на представлявания – цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, а
обемът й се определя според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. В
случая, такава упълномощителна клауза се съдържа в договора за цесия от 27.07.2022 г. - § 5,
ал. 7, а от представеното пълномощно се установява не само упълномощеното лице, но също
така и обхватът на фактическите действия, за които упълномощаването се отнася, а именно:
да уведоми съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД физическите лица - длъжници за прехвърлянето към
дружеството на вземанията на банката, произтичащи от договорите за кредит, посочени в
приложение № 1 към него, в чийто предметен обхват безспорно попада и процесният
договор за потребителски кредит № *** от 23.11.2019 г.
На следващо място, от страна на ответника е заявено изрично оспорване относно
действителността на договора за цесия, твърдейки, че същият е нищожен поради липсата на
съществена клауза от съдържанието му относно цената на договора, поради което той не е
породил действие, които негови възражения съдът намира, че не следва да бъдат
разглеждани. Това е така, тъй като ответникът не е страна по този договор, но той поражда
действие за него, тъй като цесията е предвиден в закона случай по смисъла на чл. 21, ал. 1
ЗЗД. Щом като е налице надлежно полученото/връчено със съдебните книжа съобщение по
чл. 99, ал. 4 ЗЗД, той дължи изпълнението по прехвърлените вземания на ищеца.
Предвиденото в чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД осигурява погасителния ефект на изпълнението на
длъжника, извършено на цесионера, дори и в хипотезата на нищожност на цесията. Ето
защо, дори и цесията да е нищожна, длъжникът-ответник не би трябвало (при възможност
да плати неточно – не на когото трябва) да плаща процесната сума на предходните
кредитори. Поради това той няма право на и интерес от подобни възражения (в този смисъл
са решение № 97 от 21.08.2017 г. по гр. д. № 60282/2016 г. по описа на ВКС, III г. о. и
решение № 60256 от 07.03.2022 г. по гр. д. № 3590/2020 г. по описа на ВКС, IV г. о.).
Отделно от посоченото, за него съществува процесуалната възможност да поиска
привличане на цедента като трето лице - помагач – арг. чл. 219 ГПК, като именно той би бил
легитимиран да направи такова възражение за нищожност, което обаче той не е сторил.
Отделно от посоченото, прави впечатление, че твърдяната липса на клауза от съдържанието
на договора за цесия не е налице, тъй като в него се съдържа изрична такава,
регламентираща покупната цена - § 3, ал. 3, но в тази част преписът на документа е бил
зачеркнат, което не води до извод, че посочената клауза не съществува. В случай, че
ответникът е считал, че в тази част съдържанието на представения препис не съответства на
оригинала на документа, той е могъл да се възползва от процесуалния ред по чл. 183 ГПК, а
видно е, че той не е сторил това в откритото съдебно заседание на 27.03.2025 г., когато за
първи път е докладвано представянето му в цялост от ищеца с молба от 24.02.2025 г.
Ето защо, съдът приема, че е налице активна материалноправна легитимация на ищеца
***, произтичаща от представения договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
10
от 27.07.2022 г., който е произвел действие по отношение на ответника и спрямо него
носител на вземанията по договор за потребителски кредит № *** от 23.11.2019 г. е именно
ищцовото дружество.
Както се посочи по-горе, вземането на ищеца за неплатената главница по договора за
кредит не е погасено по давност, а това означава, че ответникът дължи да го заплати в
останалия непогасен размер от 1 213,33 лв., до който предявеният иск е основателен и
следва да се уважи, като се отхвърли за разликата до пълния предявен размер от 1 607,60 лв.,
или за размера от 394,27 лв.
Посочената сума следва да се присъди ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК – 31.05.2024 г. до окончателното плащане.
По отговорността за разноски:
В съответствие със задължителните разяснения, дадени с т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г.
по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът следва да се произнесе по разпределението на
отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. С оглед изхода на спора
– частична основателност на предявените искове, право на разноски има всяка от страните,
съразмерно с уважената, респ. с отхвърлената част. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза
на заявителя – ищец следва да се присъдят сторените разноски в производството по ч. гр.
дело № 32818/2024 г. по описа на СРС, 79 състав, както и в исковото производство,
съразмерно с уважената част от исковете, които възлизат съответно на 50,63 лв. – платена
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, както и на 250,68 лв. – платена държавна
такса и депозит за ССчЕ. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ищецът -
заявител следва да бъде осъден да заплати сумите, както следва: полза на адв. К. Б. – сумата
от 34,26 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно
процесуално представителство в хода на производството по ч. гр. дело № 32818/2024 г. по
описа на СРС, 79 състав, съразмерно с отхвърлената част от исковете, както и в полза на адв.
М. Л. – сумата от 98,10 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство в исковото производство. В случая, няма
основание да се приеме, че в полза на процесуалните представители на ответника – длъжник
следва да се определи адвокатското възнаграждение за всеки един от предявените искове
поотделно, както се претендира от тях с представените списъци по чл. 80 ГПК. Това е така,
тъй като съгласно задължителната практика на ВКС, възприета с Определение № 60345 от
11.10.2021 г. по ч. гр. д. № 3103/2021 г., III г. о. и Определение № 10 от 13.01.2020 г. по ч. гр.
д. № 4908/2019 г., III г. о., размерът на адвокатското възнаграждение следва да се определи
върху общия материален интерес по делото, а не за всеки иск по отделно. В същия смисъл е
и Определение № 29 от 20.01.2020 г. по ч. т. д. № 2982/2019 г. на ВКС, II т. о., в което е
направено и разграничение, че когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу
определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът,
върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е
сборът от цената на всички искове, като разяснения в същия смисъл са възприети и в
определение № 17382/31.10.2024 г. по ч. гр. дело № 7778/2024 г. по описа на СГС, III-Б
въззивен състав. Нещо повече, прави впечатление, че предмет на делото в исковото
производство е само един иск – този за главница, поради което не се касае за такъв отбем на
извършената дейност, обосноваващ определянето на по-голям размер на следващото се
адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от ***, ЕИК ***, със седалище и
11
адрес на управление: *****“ срещу С. К. М., ЕГН ********** и адрес: *** установителен
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че С. К. М. дължи на ***
сумата от 1 213,33 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № ***
от 23.11.2019 г., с краен срок за изпълнение – 15.12.2021 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 31.05.2024 г. до окончателното плащане,
за която сума по ч. гр. дело № 32818/2024 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК от 17.06.2024 г., частично обезсилена с определение от
18.10.2024 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер от 1 213,33 лв. до
пълния предявен размер от 1 607,60 лв., или за размера от 394,27 лв.
ОСЪЖДА С. К. М., ЕГН ********** и адрес: **** да заплати на ***, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: *****“, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 50,63 лв.,
представляваща разноски в производството по ч. гр. дело № 32818/2024 г. по описа на СРС,
79 състав, както и сумата от 250,68 лв., представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: *****“ да заплати в
полза на адв. К. И. Б., ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл.
38, ал. 2 ЗАдв., сумата от 34,26 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
осъществено безплатно процесуално представителство по ч. гр. дело № 32818/2024 г. по
описа на СРС, 79 състав, както и в полза на адв. М. Л. Л., ЕГН **********, с адрес на
кантората: *** НП, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв., сумата от 98,10
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12